Луан Райс - Непобедимо лято

— Ани? — попита, когато момичето отвори вратата.

Тя бе едра, а очите й бяха — като в детска приказка — големи и кръгли. Още беше с дрехите, с които Елиза я видя в църквата: синя пола и бледорозова блуза.

— Да? — попита Ани. В очите й се четеше объркване.

— Хм, аз съм Елиза Конъли.

— О!

Елиза си пое дъх. Видя, че Ани я оглежда от главата до петите. Те бяха огледални образи една на друга, но като в криво огледало: едната малко натежала, другата прекалено слаба. Почти инстинктивно Елиза обви лявата си ръка около белега на дясната си китка. Сърцето й биеше бързо. Тя пристъпи напред и се спъна.

Ани я хвана и ръцете й я обвиха почти в прегръдка. Блъскайки се в мекото тяло, Елиза усети сълзите, които опариха очите й.

— Добре ли си? — попита Ани.

Елиза се опита да кимне, но силно ридание я задушаваше.

— Не си, нали?

Елиза поклати глава много бавно. Чувстваше, че ще припадне.

— Искаш ли малко вода? — попита Ани, заведе я до леглото и я настани нежно. — Или си гладна?

— Не съм яла нищо от два дни и половина — сподели Елиза.

— О, мили Боже! — възкликна другото момиче. — Защо?

Елиза се втренчи в огромните й сини очи и усети как болката в гърдите й се разтваря в горещи сълзи. Облиза устни, искаше стаята да престане да се върти, искаше краката й да докоснат земята. Погледът й бе привлечен от малка, очевидно правена у дома лодка над леглото на Ани. Тя се загледа в нея и това я върна обратно на земята.

— Защото ми е тъжно за теб — каза Елиза.

— Толкова тъжно, че не можеш да се храниш? — попита Ани и Елиза разбра, че при нея е обратното.

— Да.

— Но защо?

— За семейството ти. Баща ми познава майка ти и той ми показа некролога… Толкова, толкова съжалявам за баща ти.

— Майка ти също ли ни познава? — попита Ани. Елиза затвори очи. Това бе трудната част, ужасната част. Не можеше да отговори на въпроса — поне не сега. А и не трябваше. Това бе моментът, когато Ани щеше да започне да разбира, че те са различни, че са сами на този свят, двете заедно, че са изгубени души…

— Майка ми е мъртва — сподели. — Ето защо трябваше да се срещна с теб.

— Защото баща ми е…

Елиза кимна, за да не накара Ани да изрече тази дума, която все още бе толкова нова, толкова ужасна, толкова нежелана. Мъртъв.

— Стихотворението, което рецитира, беше красиво — отбеляза Елиза.

— Беше любимото на баща ми.

— Майка ми също си имаше любимо стихотворение — сподели Елиза. — За Пол Ривиър6

— Би ли ми изрецитирала малко от него? — помоли я Ани.

Елиза кимна. Пое си дълбоко дъх и се успокои, когато започна да рецитира.

— Страшно ми харесва това стихотворение — възкликна Ани. — Онази част за сигналната светлина.

— На мен също — отвърна Елиза.

— Трябва да хапнеш нещо — прошепна Ани, посегна към чекмеджето до леглото и извади шоколадче. Предложи го на Елиза, сякаш беше подарък. Тя се втренчи в синьото квадратче и поклати глава.

— Но ти направо ще се изпариш. — Ани докосна китката й.

Елиза се втренчи в дългите й ръкави и с рентгеновото зрение на момиче, чийто баща я мрази, чиято майка е призрак, видя паяжина от белези, разкриващи истинската същност на нещата, истината, която Ани вероятно не знаеше, но разбра, че не може да каже на това скърбящо момиче, че всъщност именно изпаряването беше целта.

— Добре съм — отвърна Елиза и й върна шоколада.

— Не. — Ани се изчерви. Момичетата, които ядат много, винаги се преструват, че не са гладни. Елиза знаеше и заради това беше търпелива.

Ани примигна и очите й отново се изпълниха със сълзи. Елиза проследи погледа й, видя я, че се взира в малката зелена лодка, която стоя в работилницата на баща й през последните две седмици. Някак си Елиза разбра, че в момента тази лодка е най-важният предмет във вселената на Ани.

— Харесвам тази лодка — прошепна Елиза.

— Напомня ми за баща ми — отговори Ани и се разплака. — Аз я направих за него.

— Обзалагам се, че я е обичал много — прошепна Елиза и хвана ръката й. — Обзалагам се, че я е обичал повече от всичко.

Дан и Бей стояха в кухнята, обградени от хора, които той едва разпознаваше от лятото, когато работи в Хабърдс Пойнт. Стори му се странно да се върне след толкова много години, а и трябваше да се запита защо е дошъл. Тогава му бяха дали лятна работа — последната, преди да започне бизнеса си. Беше израснал на трийсетина километра на изток, край Мистик — отвъд река Темза, но отдалечен с цял един свят; той отново се засели там, когато се ожениха с Чарли. Може би през цялото време подсъзнателно избягваше да идва тук… Хората, които си наливаха кафе или чай с лед на плота, го поглеждаха с любопитство.

— Чудят се откъде те познават — поясни Бей.

— От дъсчената пътека преди около сто години — отговори той. — Онази, която ти ми помогна да построя.

Той я гледаше как се опитва да се усмихне. Не успя съвсем. Тя се беше променила, дори през дните, след последното й посещение в работилницата му. Очите й изглеждаха наранени, предпазливи. Той си спомни за веселото момиченце, което висеше покрай него на плажа през онази година, толкова отдавна, което го научи да обича луната, спомни си и усети тъга.

Тогава тя не приличаше на никой друг и той си помисли, че днес също е така. Излъчваше толкова топлота и успокоение — сивите й очи бяха тъжни, но все пак ведри, косата й бе нашарена от слънцето и солта. Къщата й бе пълна с любов — със спомени за семейството й и за плажа. Той се огледа и видя кошници с мидени черупки и плажни пирени, няколко баскетболни и бейзболни трофея на полицата, гладки камъни, изрисувани от децата, плаващи дървета, изтъркани от вълните. Погледна надолу — не можа да се сдържи. Тя винаги ходеше боса, дори в дъждовни дни, и той почти очакваше да я види боса и сега.

— Какво има? — попита тя.

— О, нищо — отвърна смутено.

— Не беше нужно да идваш — каза тя.

— Знам.

— Но се радвам, че го направи. — Погледът й се насочи към стълбата, където Елиза отиде да търси Ани.

— Чудя се какво ли правят горе.

— Елиза искаше да се запознае с Ани — обясни той.

— Много мило от нейна страна. Наистина е необикновено за момиче на нейната възраст, да бъде толкова общителна.

— Елиза наистина е необикновена.

— Трябва да е ужасно трудно без майка й.

— Трудно е и за двама ни.

— Не мога да си представя какво ме чака…

Дан си помисли за Чарли, за това как светът стана толкова мрачен, когато тя почина — много малко хора, дори сред най-близките му, знаеха за бездните, в които е пропаднал. И никой, може би, с изключение на дъщеря му, не знаеше защо. Той знаеше малко за това, с което щеше да се срещне Бей — изгубила съпруг, към когото в най-добрия случай хранеше смесени чувства — и желаеше да я защити от него.

— Знам — започна внимателно Дан, — че не мога да започна да ти разказвам какво може да помогне, какво бих могъл да направя аз, за да ти помогна, но…

Тя примигна, сякаш той говореше на някакъв чужд език.

— Имам предвид, че никой не би могъл да заеме мястото му — обясни Дан, мислейки си за Чарли, за огромната дупка в небето от смъртта й.

Бей все още не можеше да реагира. Но той видя как очите й се изпълват със сълзи; тя бе плакала, когато той пристигна.

— Той ти е съпруг, знам — продължи Дан и посегна към ръката й, когато тя сви юмруци, а лицето й се превърна във възел от страдание. — Бей, минал съм през това — нека ти помогна.

— Не си минал през това — отвърна тя и сълзите потекоха по бузите й.

— Изгубих жена си…

— Но ти си я обичал — възрази тя, задавяйки се с думите. — Ти си обичал Чарли толкова много… личи си в гласа ти, всичко е изписано на лицето ти… ти си я обичал… обожавал си я… но аз…

Дан се втренчи в зачервените й очи. Все пак въпреки горещината, която се изливаше от кожата й, въпреки яростта на лицето й, той щеше да хване ръцете й, но тя нямаше да му позволи.

— Но аз мразя Шон — сподели тя. Погледна към стълбите, по които се качи Елиза, към стаята на Ани… — Мразя го! Заради онова, което причини на децата, и…

Очите на Дан се разшириха от шок и разбиране. Но после той кимна, едва успяваше да диша, и пристъпи напред. И… каза тя. Тя отпусна юмруци и обви тялото си с ръце, сякаш изведнъж бе станало студено, сякаш можеше да се стопли.

— И на мен — прошепна тя и борбеността я напусна, гневът в очите й се превърна в скръб. — Ние израснахме заедно и аз се опитвах да го обичам през цялото време, но…

— Но какво, Бей?

— Изобщо не го познавах — прошепна тя, ридаейки с такава болезнена скръб и скрита мъка, че Дан не можеше да направи нищо друго, освен да стои много наблизо, много неподвижно, да не я докосва изобщо, да не проронва и дума.