Тара усети тежест в гърдите. Оглеждайки църквата, тя видя много приятели, напълнили скамейките. Дамите от Хабърдс Пойнт — Уини Хабърд, Анабел Макгрей, Хийкат Фрост — бяха там със Сикстъс Ларкин; Зеб и Рамър Мейхю, с наскоро омъжилата се Куин и Майкъл Мейхю; Сам и Дана Тревър със сестрата на Куин, Али… Хора от плажа, от брега и от града.

Бяха дошли някои от клиентите на Шон: Мей и Мартин Картие, Бен Аткин от „Силвър Бей Ауто“ и Огъста Ренуик — която бе и клиентка на Тара за почистване на къщата й. Тя улови погледа на Тара и й кимна. Далеч назад, седнал на последната скамейка, се виждаше един човек от миналото: Дан Конъли. Тара би го познала навсякъде. Хабърдс Пойнт знаеше как да събере всички заедно, дори и онези, които си бяха тръгнали отдавна.

Имаше и нови хора. Тя зърна Джо Холмс, застанал до задната врата. Напрегна се, чудеше защо ли е дошъл — не можеше ли да остави Бей и семейството на мира, да им позволи да извършат погребението?

Но когато Джо я зърна, той задържа погледа си върху нея със странно внимание, сякаш разбираше нейната роля в живота на Бей, че тя изпраща силата си на Бей, за да може да издържи през този ден. Погледът бе страстен, но мил. Тара разбра, че присъствието му тук не е по служба — нещо, което и дядо й би направил. Да присъства на погребението на престъпник от неговия район, само за да подкрепи семейството, което той оставя.

Тара също му кимна и наведе глава с тази мисъл.

От гърдите й се откъсна ридание, когато си помисли за дядо си и след като осъзна, че Бей и децата вече никога няма да видят Шон.

Накрая свещеникът произнесе обичайната покана всички да се съберат в семейния дом, но всъщност дойдоха много малко хора. Бей стоеше до вратата, приемаше съболезнования, опитваше се да успокои децата, които не можеха да разберат защо никой не идва.

— Дали защото е такъв хубав ден за плажа? — попита Пеги. — Предпочели са да доплуват, вместо да дойдат тук?

— Или — обади се разгорещено Били — те ни презират заради всичко това в банката и заради това, че татко се появи във вестниците?

Двете деца вдигнаха поглед към Бей, искаха да оспори твърдението на Били. Тя знаеше, че той е прав, но никога не би казала това на децата.

— Приятелите на татко го обичат — обясни тя. — Ние също. Ние сме тук, нали?

— Аз съм му приятел — приближи се Тара и кимна. — И аз го обичам.

— Но тук няма много хора — обади се със съмнение Пеги. — Не толкова много колкото на погребението на баба.

— Е, баба беше много стара — заяви твърдо Бей, говорейки за майка си, която почина на осемдесет и една. Искаше й се децата да могат да си спомнят и за прабаба си. — Тя живя толкова дълго и всички я познаваха…

— Всички познаваха и татко — настоя Пеги. — Той беше техният банкер.

— Да. Гадно е, че той беше техният банкер, а те си мислят за него само лоши неща — отбеляза Били. — Защото имаше и добри неща. Много повече добри неща, отколкото лоши. Нали?

— Точно така — отговори Бей.

— Точно така — повтори и Тара.

— Татко е, беше, винаги ще бъде един страхотен човек и всички трябва да знаят това.

— Е, може би трябва да хапнем — предложи Тара и посочи към масата. Бяха поръчали салати и малки сандвичи от „Фолис“. — Да поддържаме силите си.

— Не съм гладна — обади се Пеги.

— Не, изгубих си апетита заради идиотите, които не знаят кой е истинският Шон Макбий — заяви Били.

Бей се обърна към Тара, след като Били изфуча навън:

— Той притежава стария ирландски боен дух. Дори когато няма за какво да се бие.

— Когато си ирландец — отвърна Тара, — винаги има нещо, за което да се биеш.

Бей страдаше, защото знаеше, че Били го боли заради баща му. Помисли си за Шон, за това колко борбен бе той. Винаги. Очите й се напълниха със сълзи, като си помисли, че синът й е прав, че точно сега хората си мислеха лоши неща за Шон. А това, което Шон наистина искаше винаги, бе да го харесват.

Марк и Алис Боланд влязоха и веднага се приближиха.

Независимо от това колко сдържана се опитваше да изглежда Бей, тя с мъка сдържа сълзите си, когато Алис я прегърна.

— Толкова си силна — похвали я Алис и я потупа по гърба. — Като те видях в църквата, теб и децата… Дъщеря ти се представи страхотно, като рецитира стихотворението.

— Съжаляваме, че той си отиде, Бей — поднесе съболезнованията си Марк.

— Благодаря — отговори тя.

— Не можем да повярваме — въздъхна Алис. — Всичко това…

— Знам — отговори Бей и гласът й секна. Как можеше да разговаря за смъртта на съпруга си с президента на неговата банка? Те бяха толкова привлекателна двойка: Марк — висок и атлетичен, Алис — дребна и елегантна. Тя притежаваше бизнес за декориране и имаше безупречен усет за стил. Бей и Шон никога не прекарваха много време с тях. Те нямаха деца, а от там идваше и липсата на обичайното общуване на футболни и бейзболни мачове, но Алис винаги изглеждаше дружелюбна и динамична — Бей често си мислеше, че би искала да я опознае по-добре.

Сега тяхното присъствие я караше да се чувства толкова засрамена от онова, което Шон бе направил, а днес й се искаше единствено да оплаква загубата му.

— Ако можем да направим нещо — предложи вежливо Марк.

— Каквото и да е — допълни Алис, а разтревоженото й, болезнено изражение някак си даде на Бей да разбере, че тя говори искрено.

Бей кимна, докато те отминаваха. Тара се изправи. Приготвяше кафе, но при вида на Бей, обляна в сълзи, тя изтича към нея.

— Много мило от тяхна страна. — Бей потрепери. — Като се има предвид какво причини Шон на банката.

— Те не те обвиняват за това — успокои я приятелката й. — Никой не те обвинява.

— Защо го е направил? — попита Бей. — Не мога да разбера.

— Това не е Шон, когото познаваме — отговори Тара и я прегърна.

Бей затвори очи, плачейки тихо на рамото на Тара. Не можеше да повярва. Шон никога вече нямаше да хвърля топки на децата, никога нямаше да ги изведе на пътешествие с яхтата. Беше толкова енергичен, а сега го нямаше. Изглеждаше невъзможно животът просто да си продължи, децата да пораснат, без той да знае за това. Не можеше да повярва, че няма да го види отново. Че никога няма да чуе гласа му…

Когато се отдръпна да избърше очите си, тя видя Дан и Елиза Конъли да влизат в стаята.

— Благодаря, че дойдохте — кимна тя трогната, когато те пристъпиха напред.

— Толкова съжаляваме, Бей — промълви Дан.

— Знам какво си преживяла — допълни Елиза. Тя бе облечена изцяло в черно: балетно горнище с дълъг ръкав, черна пола до глезените, огърлица от оникс. Бей видя лилавите полумесеци на бледата кожа под очите и разбра, че тя също не може да спи.

— Така е — отвърна Бей и срещна погледа й, когато пое ръцете й. Те бяха студени и толкова слаби; Бей искаше да ги задържи, да ги стопли, а и Елиза като че ли искаше същото.

— Ужасно е за децата ти — продължи момичето.

— О, така е — съгласи се Бей и гласът й секна.

Погледът на Елиза се плъзна из кухнята, сякаш търсеше нещо, възприемайки жадно всичко: снимките, рисунките и бележките за напомняне, залепени с магнити на вратата на хладилника, колекцията от топки и бухалки до страничната врата, високата зелена бутилка, пълна с дребни монети, дъбовата маса със синята захарница и кобалтовосините стъклени шишенца за сол и пипер, останали от майката на Бей.

— Ани — промълви Елиза. — Ан. Видях написано името й в некролога. И я чух да чете стихотворението. Тя е на моята възраст.

— Да, така е — отговори Бей, чувствайки нещо общо помежду им дори когато Елиза отдръпна ръцете си.

— Искаш ли да се запознаеш с нея?

Елиза кимна.

— Да — отговори тя.

— Ще те заведа в нейната стая — предложи Бей.

— Не е нужно — възрази Елиза, оглеждайки се из кухнята. — Аз мога и сама.

— Горе е — поясни Бей. — Втората врата вляво.



Елиза тръгна през семейната къща.

Тя никога преди не бе стъпвала тук, но знаеше всичко необходимо за хората, които живееха в къщата. Те бяха новите изгубени души.

За миг, с едно примигване на очите на баща им, животът им се беше променил завинаги. Тя разглеждаше полираните дървени подове, светлите килими, спортните трофеи по лавиците, акварелите на стената със сцени от ведрия бряг: фарове, плажове, лодки, вълноломи.

Чудеше се дали семейството някога се е вглеждало в красивите картини и си мислеше за онези момичета, които бяха убити миналата година и оставени във вълноломите или в потъващи лодки, или по плажове, пометени от урагани.

Сърцето я заболя, защото знаеше, че това бяха нещата, за които мислеха сега…

Когато стигна до вратата на Ани отляво, тя спря и застана съвсем неподвижно. Коридорът на втория етаж беше хладен и тъмен. Светлината идваше от отворена врата в края му, но Елиза стоеше в сянката. Като детектив, с ухо, допряно до тежката врата, тя използва всичките си сетива и моментално усети присъствието на Ани вътре — усети скръбта, която се процеждаше от там.

Помисли си да дойде по-късно, но нещо й подсказа, че сега е моментът, и тя почука.