— Какво не е наред, мамо?

— Ани… — Майка й все още се опитваше да се усмихне, прегърна я през раменете и я въведе в къщата. Сърцето на Ани заби по-силно. Тя бе толкова разтревожена за баща си — дали майка й имаше новини за него? Не, не можеше да е това. Майка й изобщо не би се усмихвала. А ако новината беше добра, щеше да подскача от радост.

— Кажи ми, мамо. Какво има?

— Седни, Ани — каза тихо майка й и сложи ръка на рамото й. — Искам да поговоря за нещо с теб. Къде са другите деца?

„Аах — помисли си Ани. — Не е добро.“ Никога не се случваше нищо добро, когато някой от родителите й искаше да е насаме с нея, да я отдели от стадото. Много лошо, много лошо. Тя имаше дълбокото усещане, че голямата бройка носи сигурност — че всяко послание, съобщено на цялото семейство, колкото и трудно да е за преглъщане, е едно. Но да й говорят насаме, не означаваше нищо друго, освен неприятности.

— Те играят бейзбол — обясни неохотно Ани, пристъпвайки към вратата. — Може би искат и аз да играя… аз трябва…

— Ани — усмихна се майка й. — И двете знаем…

Момичето вдигна рамене и се усмихна. Знаеше, че майка й също не обичаше спортовете, особено към онези, които включваха топка. От друга страна, баща й се опитваше да я накара да играе при всяка възможност, разказвайки й истории за славните си дни в училище.

Лицето на майка й бе много сериозно, сините й очи гледаха Ани със загриженост и любов.

— Скъпа, искам да ти кажа нещо, да ти покажа…

— Да ми покажеш? — попита тя с остър и писклив глас.

Майка й кимна, а Ани седна край масата. Кръвта й правеше бу-бум, бу-бум, сякаш цял батальон маршируваше в гърлото й. Торбата си стоеше на плота пред майка й и момичето изведнъж се уплаши много.

— Какво има вътре, мамо? — попита.

— Ани, скъпа… — започна майка й.

— Покажи ми, мамо — извика Ани, чувствайки се така, сякаш кожата й щеше да се разкопчае и тя да излети като призрак. Грабна торбата от ръцете на майка си и започна да къса хартията. Преди да откъсне и половината, тя видя. — Лодката ми! — извика.

— Ани, знам, че ти харесваше мисълта за това, че татко ти я е взел…

— Аз я направих за него — извика момичето, люлеейки малката си зелена лодка, сякаш беше бебе, нуждаещо се от утешение и любов. — Това беше за татко. Той каза, че няма да отиде никъде без нея — тя му правеше компания! Тя е всичко, което той имаше!

— О, Ани! — Майка й се втурна към нея. — Знаех, че ще се разстроиш. Дори не бих ти я показала, захарче. Но татко ти я е оставил с основателна причина, много любяща причина.

— Не — ридаеше Ани. — Той не би го направил.

— Ани, той е искал да ти построят гребна лодка…

— Това беше неговата гребна лодка — извика тя. — Единствената, която имаше значение. Аз я направих за него. Той никога не би я изоставил.

— Той я показал на корабостроителя и даже се върнал, за да провери дали я копира правилно — обясни майка й.

— Той си е заминал завинаги — заяви Ани, чувствайки как я обливат студени вълни. Сякаш студен фронт се бе спуснал от Канада, за да изстуди кожата й, кръвта й, да замрази костния й мозък.

— Не, Ани. Това не означава…

Телефонът иззвъня. Ани забеляза как майка й прекосява стаята, за да го вдигне.

— Ало? — обади се майка й.

Ани притискаше лодката до гърдите си, спомняше си как се чувстваше, докато я правеше. Майка й й помогна — закара я до магазина, избра балсамовото дърво. Ани накисна с любов всяко парченце, огъна го в грациозните линии на красивата лодка, която видя в списание за класически лодки. Сложи малки седалки и скоби за веслата. Гравира веслата. Когато лепилото изсъхна, тя я боядиса в тъмнозелено — цветът на боровете. И изписа името на лодката на кърмовата греда, със златна боя:

АНИ

— Така няма да забравиш кого да докараш до дома с нея — каза тя на баща си, когато му подари лодката.

— Обичам я, Ани — отговори той, прегърна я и я притисна до себе си.

— Направих я за теб — обясни тя. — Всяко парченце. Мама само помогна малко.

— Това е най-хубавият подарък, който съм получавал.

— Защото обичаш лодките? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Не, защото си я направила за мен — отвърна той. — Никой преди не е правил нещо толкова чудесно за мен. Обичам я.

— Наистина?

— Наистина — отговори той, а ръката му стисна Ани малко по-силно, карайки я да се почувства по-щастлива от всякога. — Ще ти кажа колко много я обичам. Никога няма да я изпусна от погледа си. Обещавам. Където и да отида, тази лодка идва…

И той удържа на обещанието си. Беше държал лодката в кабинета си в продължение на няколко месеца, но после правиха някакъв ремонт в банката и той я донесе у дома. Тя стоеше на бюрото му, но после дойде лятото и той я прибра в една торба; Ани предположи, че я е върнал в кабинета си или че я е занесъл на „Алдебаран“.

Ани държеше модела, мислейки си за това колко го обичаше баща й. Топлика потече през нея и я утеши. В този момент майка й се обърна да я погледне и Ани забеляза пребледнялото й лице. Почти синият цвят на кожата край устните, сякаш беше в шок. Как движеше ръката си — толкова бавно, почти опипвайки — нагоре към бузата си, опитвайки се да докосне лицето си, но сякаш не можеше да го открие. Разширените й очи. Сините й очи с форма на бадеми, променили формата си от шока.

Когато майка й затвори телефона, Ани стисна лодката си. Ако не можеше да защити баща си, можеше поне да предпази лодката.

— Скъпа — започна майка й, докосвайки рамото й с трепереща ръка.

— Вече знам — прошепна тя толкова тихо, че само лодката й можеше да я чуе.

— Имам лоша новина — продължи майка й.

— Вече знам — прошепна Ани по-тихо отпреди.

8.

Погребението беше в сряда сутринта в същата малка бяла църквичка, където Шон и Бей се ожениха, където бяха кръстени всичките им деца, където Тара и Бей приеха първото си причастие. Седнала на втория ред, Тара гледаше най-добрата си приятелка и се изпълваше с далечни спомени, още от първи клас, когато и двете носеха бели рокли и воали със сребърни корони.

Децата, изглежда, се справяха. Държаха се толкова добре, облечени в най-хубавите си летни дрехи, с много повече достойнство, отколкото Тара на погребението на баща си. Тя бе на единайсет, на възрастта на Били, а той почина след катастрофа. Бил пиян и се ударил челно в едно комби, убивайки шофьорката. Тара се ужасяваше от погребението — как би могла да го преодолее?

С Бей, разбира се. Бей й помогна да си облече черната рокля, държеше треперещата й ръка. Сега те бяха отново тук, да погребат Шон.

Как бе възможно този висок, атлетичен, убедителен, влюбен в живота мъж да лежи в онази лъскава дървена кутия? Тара се взираше натам и й се искаше да може да го разтърси за последен път.

Краят дойде много по-различно отколкото всички бяха очаквали. И така… думата нахлу в съзнанието на Тара: тихо. Всички си мислеха, че Шон е беглец, че бяга от правосъдието заедно с плячката си. А истината бе, че той беше починал сам, само на шест километра от дома си, в колата си, на дъното на река Джил. Според полицията кървял от раната на главата си. Каквото и да се е случило на яхтата му, то е причинило загубата на много кръв и той е загубил контрол над колата.

Тара огледа Бей и децата. Всички те бяха толкова тихи и сдържани, следяха химните от книжката както на всяка неделна служба. Били пръв се разплака на глас, той пръв изрази скръбта си.

Пиджийн също се разплака. Опита се да сдържи риданията си, но не успя. Ани я прегърна и също заплака тихо.

— Но аз си искам татко! — проплака Пег.

Тара концентрира цялата си енергия върху Бей. „Просто преодолей това — бе посланието, което й изпрати. — Можеш да го направиш. Ти си силна. Ти си им майка, а точно сега те се нуждаят от всяка частица от теб.“ Тара се загледа в гърба на приятелката си, изпращайки й цялата сила, която можеше да събере.

Свещеникът продължаваше службата:

— Шон Макбий, любим съпруг на Бейрбри… — той се запъна в името на Бей, галския вариант на Барбара — любим баща на Ани, Уилям и Пиджийн, отнет им толкова скоро… тайнствата на човешкия дух… незнайните причини на сърцето…

— За какво говори той? — попита Били.

— За татко — отговори Пег.

— Но той не казва нищо — изхлипа Били. — Дори не знам какво има предвид.

После дойде редът на Ани да отиде до аналоя и да рецитира любимото стихотворение на баща си. Тара затаи дъх, наблюдавайки как Ани си проправя път през скамейките, покрай майка си, по пътечката, до предната част на църквата. Беше облечена в тъмносиня пола и бледорозова риза, с перлена огърлица и обици „не ме забравяй“, които баща й й подари, когато й пробиха ушите. Беше се прегърбила, раменете й бяха приведени, сякаш имаше невидими криле и можеше да се огради отзад. Въпреки това или точно заради това движенията й бяха изпълнени с грация.

Ани се прокашля. Знаеше наизуст стихотворението „Спирайки край гората в снежна вечер“ от Фрост. Тя изрецитира призрачните думи на безсмъртното стихотворение.

Ани не отдели очи от баща си. За Тара беше сигурно, че докато кръщелницата й се взираше надолу, тя не виждаше дървената кутия, а самия Шон. Виждаше бащата, когото обичаше толкова много, през зимата, в леденосиния въздух и замръзналите блата наоколо. Тара се пресегна над седалката на скамейката и Бей стисна ръката й. Те бяха сестри в крайна сметка. Не свързани по кръв, а по любов. Още от ранни години се бяха осиновили, доживотно обвързване без никакъв ритуал, без никакви символи, само с вятъра, повяващ над Пролива.