— Сигурно ти липсва — промълви стеснително.

— Да — отвърна той, продължавайки да се мръщи, докато ровеше из фактурите по старото гравирано бюро. — И на двамата ни липсва.

Бей не можеше да откъсне очи от снимката на жена му — тя имаше такива поразителни очи, такъв открит поглед. Дали Дан бе направил снимката? Бей разпозна фона — въртележката в Уоч Хил — любимото място на момиченцата от Южна Нова Англия. Ани и Пиджийн я обожаваха, както майка им и Тара преди тях.

Огледа стаята. Големи прозорци с изглед към река Темза. Електрическият кораб бе от другата страна, една подводница на док. Минаваха фериботи — високоскоростната машина на въздушна възглавница излизаше докато корабът „Крос Саунд“ идваше от Лонг Айлънд. Малки платноходки кръстосваха, а белите им платна и корпуси блестяха на слънцето.

— Знам, че оставих тази поръчка някъде тук — обясни той. — Той беше много конкретен, само ако мога да я намеря…

— Съпругът ми всъщност не си пада много по дървените лодки. Заради това съм изненадана, че е дошъл при теб — каза тя, забелязвайки чертожната му маса и рисунките на гребни лодки, разхвърляни отгоре. Сега погледна към лавиците с книги за Хорешоф и Конкордия до събраните писма на Е. Б. Уайт и куп стари морски списания. — Той спомена ли нещо за писма? За онези, които сме си писали с теб?

— Ти и аз? — попита Дан и вдигна поглед. — Не, не е. Боже, това бе преди толкова време…

„А аз съм ги запазила всичките — помисли си Бей. — Дали това е лудост?“ Тя погледна отново към снимката на Чарли и се смути. За какво се е държала през всичките тези години? Ако бракът й някога е бил наистина щастлив, нямаше ли да ги изхвърли? Дан със сигурност бе намерил истинската любов на живота си… Погледът на Бей се плъзна по бюрото и отново се спря на Дан. Той бе остарял, по-набръчкан отколкото го помнеше, променен от живота и любовта. Но той все още бе първата й любов и тя все още чувстваше тръпка само като го видеше.

— Наближавам — обясни той. — Сега съм на юни… чакай.

— Не бързай — успокои го тя, изтощена от бурните емоции. Отиде до прозореца да погледне към реката, но се спъна в някакъв ремък на пода.

Посягайки да запази равновесие, залитна към лавиците и извика с изненада.

— Какво прави това тук? — попита, посягайки с трепереща ръка към предмета на най-горната лавица.

Дан отвори широко очи и леко се изчерви.

— Това е на дъщеря ми — обясни Бей, а очите й се напълниха със сълзи, когато вдигна малката зелена лодка.

— Ани я направи за баща си.

— Свършила е страхотна работа — похвали я Дан. — Детайлите са отлични — сглобките и оформянето…

— Той й обеща, че винаги ще я държи при себе си.

— Мисля, че точно това е имал предвид — отвърна той, когато намери фактурата. — Това е поръчката за четириметрова гребна лодка. Той ми остави лодката й, за да знам какво да строя.

— Но защо е искал лодка? — попита Бей, поглеждайки в ясните сини очи на Дан. — Шон предпочиташе яхти…

— Искаше я за дъщеря ви.

— За Ани? — попита тя и сърцето й заби лудо.

Дан кимна.

— Да. Щеше да бъде за нея. Още не съм я започнал. Изоставих всичко, след като прочетох за Шон във вестника. Но той беше непреклонен за нея — искаше я за Ани. И настояваше да я построя сам — не да я давам на помощниците си. Показа ми модела при това първо посещение — и преди две седмици го остави да работя по него. Да продължавам ли с работата?

— По-добре задръж малко — отвърна Бей. Беше объркана, освен това не беше сигурна, че може да я плати.

Точно тогава се чу клаксонът на камиона.

— Тааааатеее! — извика Елиза. Дан погледна с извинение към Бей, а тя успя да каже нещо, че децата са си деца. Стисна му ръката и без да пита или да обяснява, пъхна лодката на Ани под мишница и излезе на паркинга заедно с Дан.

Качи се в колата си и остави лодката на Ани на седалката до себе си. Пъхна ключа в стартера, запали волвото и смъкна стъклата на прозорците. Соленият въздух нахлу в колата с корабните миризми на смола, лак и риба. Нямаше търпение да се прибере у дома, на плажа.

Но когато Дан и Елиза потеглиха в голям зелен камион с надпис „КОРАБОСТРОИТЕЛНИЦА ЕЛИЗА ДЕЙ“, изписан с малки златни букви на вратите, Бей отново се пресегна към лодката на Ани.

Беше толкова фина, толкова лека. Бей си спомни как двете с Ани купиха заедно балсамовото дърво, как дъщеря й го накисна, за да се огъне… как трябваше да съединят дъските с мънички скоби и ластици, да изчакат лепилото да изсъхне.

Да я сглобят…

Шон бе потаен както винаги. Бей някак си усети, че лодката на Ани и посещението на Шон при Дан — и оставянето на модела — могат по някакъв начин да хвърлят светлина върху изчезването му: върху това защо бе извадил от раклата едно от старите писма на Бей до Дани Конъли, върху всичките мистерии през последните му седмици вкъщи.

Тя си спомни колко упорито работи дъщеря й, за да направи на баща си чудесен подарък, който той никога да не забрави. Ани плачеше всяка нощ, мислейки си за Шон, останал сам някъде, криейки се от семейството си и от банката, и от закона, без нищо друго, освен малката зелена лодка, която да му прави компания.

— Шон, как можа? — изрече Бей, докато държеше лодката в ръце и си представяше какво ще каже Ани, като я види, когато разбере, че баща й не я е взел със себе си.

7.

Много грозно — заяви Били, изправен до Ани. Сякаш лятото вървеше назад, а не напред, от пълноцветна красота в края на юни в кафяво, сухо, повехнало сбогуване с цветята, сякаш те изобщо не бяха живели истински. — Имахме най-хубавия двор, а сега е най-неподдържаният.

— Мама не е виновна за това — извика Пеги. — Тя е заета да търси татко.

— Никога не съм казал, че мама е виновна — отвърна търпеливо Били. — Ще си отвориш ли ушите, моля те?

— Те са отворени! — разсърди се момиченцето. — Какво ти става? Днес ти трябваше да се грижиш за мен, а аз трябваше да отида на тренировка в Детската лига, но мама все още не се е прибрала, а ти не ми хвърляш топката, така че те мразя!

— Когато казваш „мразя“, ти в действителност имаш предвид „обичам“, така че ме обичаш — подразни я брат й.

— Иска ти се — отвърна тя.

— Розите са червени, виолетките са сини, пръстта е глупава и Пиджийн също.

— Пръстта не е глупава. Умна е. Ето защо корените нямат търпение да стигнат до нея. Ето защо земните червеи си мислят, че тя е най-доброто място на света. Пръстта управлява.

— Е, ако пръстта управлява, тогава ние сигурно имаме най-страхотната градина на плажа, защото нямаме нищо друго, освен пръст и повехнали цветя — заяви Били и грабна топката от ръката на Пег. — Хайде, ще ти хвърлям. Можеш да потренираш, падайки с лице в пръстта. Само че няма да можеш да пораснеш и да кажеш на някого от онези скапани телевизионни репортери, че си имала нещастно детство. Поне няма да можеш да обвиниш брат си.

— Да, ще намеря начин — отвърна Пег и се стрелна напред към задния двор, където бе оставила ръкавицата и бухалката си.

Всичко това се случи за трийсет секунди, докато Ани стоеше напълно неподвижна. Сякаш беше някакво закръглено ливадно украшение в тон с кафявите цветя. Наблюдаваше как брат й и сестра й се носят един след друг под формата на дива, семейна, терапевтична бейзболна тренировка.

Само ако Ани можеше да играе на топка; просто си знаеше, че щеше да е по-щастлива. Завиждаше на Били и Пиджийн за това, че те, изглежда, преодоляваха нещата много по-бързо от нея, удряйки топката, плъзгайки се в базата и така преодоляваха всичките си неволи чрез физическа дейност: точно както баща й й казваше, че трябва да прави.

— Ще бъдеш по-щастлива и по-здрава, Ани, мечето ми, и всичките ти проблеми ще отлетят — казваше той, — ако просто правиш някакви упражнения. — Под „по-здрава“, естествено, той разбираше „по-слаба“, но лодката на слабостта отдавна бе отплавала за това лято. Поглеждайки през блатото, тя видя малката бяла къща и светлия двор на Тара, блеснал като градина с диаманти. Бледорозовите напръстничета се поклащаха от вятъра, небесносините сутрешни ипомеи се катереха по решетката. Вероятно Ани можеше да помогне да си върнат двора…

Точно когато се навеждаше, колата на майка й спря в алеята. Ани вдигна поглед и й махна с ръка. Майка й изглеждаше толкова красива и слаба; носеше шорти каки и избеляла синя риза, а ръцете и краката й бяха загорели и осеяни с лунички.

— Здравей, слънчице — извика майка й и се приближи. Държеше здраво в ръцете си хартиена торба, сякаш в нея имаше нещо ценно.

— Здрасти, мамо. Къде беше?

— Имах да свърша някои неща. Ще влезеш ли за минута?

Ани кимна, но първо почисти с ръка сухите листа.

— Бедната градина — въздъхна тя. — Мисля, че се нуждае от помощ.

— Знам, Ани. Така е. Наистина я изоставих през последните две седмици. Съжалявам.

— Не трябва — отвърна бързо Ани, прегърна майка си и отстъпи назад. — Нямах това предвид.

Майка й си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се усмихне. Слънцето влизаше през кухненския прозорец, превръщайки косата й в кълбо от кована мед.

— О, скъпа — започна майка й и я погали по косата.

Вгледа се в Ани с тревожна усмивка, сякаш се опитваше да прочете мислите й.