— На колко си години? — извика Бей.

Момичето не отговори.

— На дванайсет е — поясни Дан.

— Елиза може да говори, нали знаеш? — извика дъщеря му.

— Корабостроителницата „Елиза Дей“ на теб ли е кръстена? — попита Бей, присвивайки очи към тъмния таван.

— Официално не. Кръстена е на баба ми. Но тъй като аз пък съм кръстена на нея, да. Така се получава.

— Защо не слезеш тук, Елиза? — попита Дан. — Искам да те запозная с една стара приятелка.

Бей чу шумолене отгоре, видя как момичето върви грациозно по гредата, сякаш балансираше по въже, а после слезе по грубата стълба в края на бараката. То бе високо и слабо като баща си, но — за разлика от него — с почти прозрачна светла кожа и с къдрава руса коса. Това сигурно бе наследила от майка си.

— Елиза, това е моята приятелка Бей Кларк…

— Бей Макбий — коригира го тя, очаквайки реакцията му.

Дан се усмихна.

— Омъжила си се за Шон.

— Не можех да чакам вечно — пошегува се тя, защото това бе такава шега — той бе разбил сърцето й, без дори да има представа за това.

— Да чакате? — попита Елиза. — Имате предвид баща ми?

Сърцето на Бей подскочи, мислейки си за Ани и за собственическото й отношение към Шон. Децата имаха илюзията, че родителите им не са обичали никого другиго, обичали са се само един друг. Тя се усмихна и я успокои.

— Баща ти изобщо не беше за мен. Елиза — обясни. — Аз бях просто хлапе — малко по-голяма от теб. Той беше мъжът, който поправяше всичко на плажа. Аз му се възхищавах, това е. Той ме научи да поправям разни неща.

Елиза кимна доволна. Тя беше много бледа, сякаш никога не се бе показвала на слънце. Дори сега, застанала в голямата барака, тя отстъпи в сянката, за да не стои под слънчевата светлина.

Бей й подаде малкия хартиен самолет, който вдигна от земята.

— Сигурно си наследила таланта на баща си. Да правиш разни неща. Това наистина е един много добър самолет.

— Това е гълъбица — поправи я момичето и я взе. — Белокрила гълъбица.

— Е, красива е. — Бей долови чувствата на детето. Тя бе дошла тук по една ужасна работа, а не знаеше дори какво да пита. Това момиченце бе толкова различно от Ани, почти по всичко — ръст, тегло, бледност, откритост — но толкова близка до нея по сърце; Бей долавяше болката на това дете, както и на собствената си дъщеря.

— Напомня ми за майка ми; каквато е сега — каза Елиза, все още загледана в онова, в което Бей разпозна птица оригами. Момичето наклони глава, за да погледне към баща си. Проследявайки този поглед, Бей бе шокирана от изражението на Дан.

То бе твърдо и студено. Челюстта му бе стегната, сякаш бе преграда за чувствата, натрупани отвътре — а те не бяха прости. Той се взираше в дъщеря си, сякаш самата гледка му причиняваше болка.

Елиза също забеляза изражението му. Очите и проблеснаха сякаш с одобрение, тя примигна и погледна встрани.

— Може би трябва да се прибирам, татко — заяви Елиза.

— Остави ме да поговоря една минута с Бей — предложи той, — а после ще те закарам. — Леденият поглед беше изчезнал; гласът му бе сърдечен и любящ. Но Бей знаеше какво видя и се наведе леко към Елиза.

— Ще се радвам да те закарам — предложи тя. — На път към дома…

— Ти живееш в Хабърдс Пойнт — напомни й Дан.

— Да… Ти знаеш? — попита тя, а сърцето й щеше да изскочи при мисълта, че Шон е бил тук.

Той кимна.

— Дъсчената пътека все още ли е там?

— Не ми казвай, че не си водил жена си и Елиза на плажа! — възкликна Бей. — Че не си им показал нещата, които си построил — ураганът отнесе стария мост, но ние построихме нов и почти всичко друго си е все още там.

— Татко строи нещата така, че да траят вечно — поясни Елиза. Думите изразяваха гордост, но тя ги изрече тихо, сякаш зад тях се криеше нещо мрачно. — Жалко, че хората не са направени така.

— Хората? — попита Бей.

— Ще те чакам в камиона, татко — подвикна Елиза, сякаш Бей не й беше предложила да я закара. — Разкажи й за мама.

— Идвам веднага — обеща Дан.

Сега, когато се обърна към Бей, тя видя тревога в очите му. Носеше факса му и искаше да го помоли да й обясни, но все още не можеше да заговори. Познаваше много добре тези бразди около очите, тревогата, изписана на лицето му.

— Благодаря за предложението — кимна Дан. — Но аз трябва да си поговоря с нея. Вероятно си личи, но тя наистина преживя много. Майка й почина миналата година.

— Съпругата ти? Съжалявам! — възкликна Бей.

— Благодаря — отвърна просто той, почти грубо. — Както и да е, ние живеем доста надалеч от теб. Всъщност в обратната посока — в Мистик. Край старата къща на родителите ми.

— Живял си в района през цялото време, а аз не съм знаела.

— Странно е. Винаги когато минавам край изхода за Блек Хил по деветдесет и пета, си мисля за плажа, чудя се дали ти и останалите сте още там.

— Трябва да си разбрал — каза тя, извади факса от джоба си и му го подаде. — Свързал си се със съпруга ми.

— Знам — отвърна той и извади от джоба си очила за четене. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена. „Толкова време мина — помисли си Бей. — Никой вече не е същият.“ — Не можах да повярвам на очите си, когато дойде да се видим.

— И защо дойде? — попита тя.

— Иска да му построя лодка — отвърна Дани, потупвайки по факса.

— Разбирам. Но защо? Защо ти?

Очите му блеснаха за секунда.

— И аз се чудех. Но след като приключихме с шегичките и попитах за теб, той премина направо на въпроса. Посещението му беше само заради лодките.

— Дали… чудех се… дали полицията или… — тя направи пауза, защото това все още й се струваше невероятно — ФБР… са се свързали с теб?

— Не — отвърна той и си свали очилата. — Съжалявам за това, което си преживяла. Гледах новините.

Тя кимна с възможно най-голямо достойнство.

— Благодаря ти.

— Едва си спомням Шон от плажа — наистина, само във връзка с теб — поясни Дан.

Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои.

Бараката беше пълна с незавършени проекти. Бей разпозна завършените, но имаше небоядисани рибарски лодки и скифове, всичките от дърво, както и шестметровата яхта, която бе в процес на работа. Виждаха се грациозно извити ребра, фини кедрови дъски, дъбови надлъжни греди.

— Все още ли си претенциозна към дървото, Бей? — попита той, гледайки я как се навежда да докосне гладката дъска. — Това е шперплат окоуме, а това е луан. За платноходка по поръчка на един тип от Мейн. Ще я завърша с бял дъб и махагон и ще стане чудна лодка.

— Харесва ми как мирише — въздъхна тя и затвори очи.

— Все още ли си влюбена в луната? — попита тихо той.

— Да. Особено когато е полумесец…

Той кимна. През онова лято тя наблюдаваше луната и всеки ден му докладваше за фазите й.

— Всички си мислят, че пълната луна е толкова романтична — казваше тя, — но аз смятам, че е толкова ярка и крещяща! Обичам полумесеца, само една мистериозна малка отломка в небето…

— Тъй като не са ми отпуснали достатъчен бюджет, за да ти платя за помощта — шегуваше се Дан, — ще ти дам полумесеца. Ще ти направя нещо от него.

— Мислиш си, че можеш да направиш всичко. Предизвиквам те да направиш нещо от луната!

И той го направи. Откри отнякъде извит плаващ клон, изхвърлен на брега след буря, гладък и сребърен като луната и го направи на люлка, само за нея.

— Още ли е там? — попита той, намеквайки й, че мисли за същото. Дали си спомняше изненадата и удоволствието й, как я залюля в люлката за пръв път? Тя виждаше мястото: слънчево сечище дълбоко в гората, далеч от пътеката за Малкия плаж. Въжетата на люлката приличаха на лозници и никой, освен Бей не знаеше как да я намери.

— Не — отвърна тя, втренчена в сините му очи. — Въжетата изгниха преди години. Заведох най-голямата си дъщеря да й я покажа, когато тя беше мъничка. Седалката е все още там. Все очаквам да се превърне отново в луна и просто да изчезне в небето.

Той стоеше неподвижно, облегнат на една от лодките, скръстил ръце на гърдите си.

— Ти имаш по-сериозни неща на главата си — промълви той — от старата люлка в гората.

— Така е — съгласи се тя.

— Бих искал да можех да ти помогна повече. — Докато говореше, той тръгна из бараката — обсипан със златен прах в горещата слънчева светлина, процеждаща се през отворените врати — към малък офис в задната част. Бей го последва, наблюдавайки го как рови в куп хартии върху старото бюро.

— Това е красиво — отбеляза тя, виждайки гравюрите в тъмното дърво: риби, миди, морски чудовища и русалки.

— Принадлежало е на дядото на съпругата ми — обясни Дан. — А е гравирано от моя дядо. Дълга история…

— Това тя ли е? Съпругата ти? — попита Бей, зървайки снимка в рамка на Елиза с красива жена със светла коса и бледа кожа, и двете със сламени шапки с дълги сини панделки.

— Да — отвърна Дан. — Това е моята Чарли…

Сърцето й се сви: „моята Чарли“. С толкова много любов и тъга, без никакво съмнение за чувствата му. Сега, загледан в снимката, очите му се присвиха, сякаш болката от загубата й, от това, че няма да я види никога вече, го обземаше отново. Бей искаше да разбере как е починала, но знаеше, че не му е времето да пита. Тя се замисли за собствените си ужасни смесени чувства към Шон и й се искаше да не изпитва към него нищо друго, освен любов, нищо, освен съжаление за пропуснатите възможности, за чудесните моменти, които бяха преживели заедно.