— Моля?

— Прякорът ви Ед ли е?

— Не, „Трип“ — отвърна той. — Аз съм третият. Баща ми е Ед. Защо?

— Баща ви наблизо ли живее? Тук, в „Шорлайн“, ли си държи спестяванията?

— Да и на двата въпроса — отвърна Трип Тейлър. — Живее в Хотърн и използва услугите на нашата банка.

— Той клиент ли е на Шон Макбий? Или работи с вас?

— Всъщност аз помолих Шон да се погрижи за него — поясни Тейлър. — Шон е много добър в работата си. Върши я страхотно. Частният банков отдел направо процъфтява. Освен това баща ми е приятел на Огъста Ренуик, една от най-големите клиентки на „Шорлайн“, а тя винаги хвали Шон.

— Ще трябва да си поговоря с баща ви — мрачно изрече Джо, представяйки си странните рисунки и драсканици на Шон, спомняйки си името Едвин Тейлър Младши от счетоводната книга, която откри на яхтата.



Корабостроителница „Елиза Дей“ бе разположена в голяма барака в края на корабостроителницата в Ню Лондон. Корабостроителницата въртеше голям морски бизнес, включително влачене и обслужване на фериботите, движещи се в пролива Лонг Айлънд между Ню Лондон и Ориент Пойнт, осигуряваше док за големи яхти и търговски риболовни кораби и обслужваше като домашно пристанище състезателна яхта, претендент за Американската купа, построена от Пол Джеймс, с капитан Туиг Кроуфърд.

„Строителите на яхти“ беше малък бизнес. Бараката беше голяма и просторна, с размерите на обор за крави. Двете врати бяха отворени, а морският вятър се втурваше вътре, издухвайки стърготини и пера навсякъде. Перата бяха от всичките лястовички, свили гнезда по гредите. Стърготините идваха от дървените лодки, построени или ремонтирани от собственика Дан Конъли. Шарлот Дей Конъли бе инвеститорът.

Наведен над стар корпус, Дан лющеше слой фурнир, за да види какво има отдолу. Деликатна операция, но той трябваше да види дали оригиналните дъски са рендосани достатъчно добре, за да може обшивката да легне равно върху корпуса.

— Мамка му! — изруга, когато фурнирът се счупи.

— Добре, тате — чу се глас отгоре.

— Наистина трябва да излизаш по-често — извика Дан.

— Опитваш да се отървеш от мен?

— Това е идеята.

— Не трябва да ругаеш лодките.

— Не съм. Ругаех себе си.

— Да, бе.

— Сериозно — настоя Дан и вдигна поглед. Видя сенки, греди и два много бели крака, увиснали надолу. — Как се качи там?

— Полетях.

— Това са глупости и двамата го знаем. Как стигна дотам?

— Покачих се на гърба на една чайка и казах: „Аз съм Елиза Дей, заведи ме до моята корабостроителница.“ А чайката се подчини и полетя право през пристанището…

— Отново си се возила в камиона ми, нали? — попита Дан, изправи се и удари по счупения корпус. — Скрила си се под брезента, а аз съм те докарал по магистралата; задната врата е счупена. По дяволите, можеше да се хлъзнеш право на пътя, за бога…

— Не споменавай напразно името Господне — сега гласът звучеше заплашително.

— А ти не учи баща си какво да говори и какво — не — Дан надигна глас и приближи до стълбата към тавана. — Първо не мога да ругая в собствената си работилница, сега не мога да споменавам името…

— Господне напразно — произнесе блажено тя.

— Слизай веднага! — нареди той. — Не ме карай да се качвам при теб.

— Или какво? Или какво? Ще ме набиеш? Ще набиеш детето си? Може би сега просто трябва да изкрещя за помощ. Господин Кроуфърд ще ме чуе и ще дойде да ме спаси. Може да ме отведе далеч от теб. Нямаш представа какво означава да се грижиш за едно дете без майка.

— Елиза, млъкни!

— А сега ти ми казваш да млъкна — изписка тя. Дали сълзите бяха истински или престорени? Дан бе изгубил способността си да разбира това. Той беше на края на въжето си — отлично клише. Помисли си за кораби на края на въжетата им — кораби в урагани, в бури, в приливи, в отливи — които подскачат диво и се опитват да се освободят.

— Не говорех сериозно — продължи той бавно и внимателно. — Не говорех сериозно.

— Кога? Когато ми каза да млъкна? Или когато ме заплаши, че ще ме набиеш?

— Елиза, знаеш, че никога не съм го правил. Исках само да кажа, не ме карай да се качвам горе и да те хвана. Много е горещо, нали? По-спокойно със стария си баща. Слез долу и ще те заведа на сандвич при „Холандеца“

— „Холандецът“ е бар — напомни му Елиза.

— Вярно — съгласи се Дан. Искаше да изпие една бира.

Той никога не пиеше през деня, когато Чарли беше жива, и почти не го правеше сега, но желанието да се махне оттук бе силно: искаше да се измъкне от яростта и тъгата, които чувстваше почти винаги, и от срама, който се опитваше да погребе, а нищо не помагаше по-добре за това от едно посещение в кръчмата на Холандеца.

— Мама не би искала да ме водиш в някаква кръчма.

— Мама толкова много харесваше Питър и Марта, че вероятно щеше да си затвори очите — подхвърли Дан, мислейки си за собствениците на „Холандеца“.

Заведението беше класическа кръчма, скрита в странична улица, в стара сграда, с ламаринен таван и изпоцапани дървени маси, но някога е била посещавана от Юджийн О’Нийл.

— Да-а — Елиза трябваше да се съгласи. — Така е.

— Е, защо тогава мърмориш толкова? Слизай и да вървим на обяд.

Хванат за стълбата, той наблюдаваше как една лястовица обиколи бараката два пъти, преди да излети през отворената врата. Белите крака просто си висяха, кръстосани изящно в глезените.

— Елиза?

— Ще ме накараш ли да се прибера у дома след обяда? Защото аз не искам.

Дан въздъхна, направи гримаса, така че тя да го види, и преброи до десет. Знаеше, че това е изпитание. Можеше да излъже и да тръгнат на обяд. Или можеше да отговори двусмислено и да остави решението за по-късно.

— Ще видим.

— Забрави — отвърна тя и се отдръпна в мрака, за да не може той да я вижда. — Ето ти една сделка, татко. Аз оставам. Това е то. Това е всичко. Това е моят бизнес и не го забравяй.

— О, така ли? Това е корабостроителен бизнес, в случай че не знаеш. А кой строи лодките тук?

— На кого е кръстена „Елиза Дей“ от прабаба й с всичките пари? — извика момичето.

Точно тогава Дан чу стъпки върху стария дъсчен под. Вдигна поглед и видя силует на прага, облян от обедното лятно слънце като някаква фигура от друг свят в началните кадри на някое от онези квакерски религиозни програми, които Елиза гледаше.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Изминал си дълъг път след дъсчената пътека — чу се глас, който му се стори познат. — И двамата сме изминали дълъг път.



Бей стоеше на прага, втренчена в Дан Конъли. Би го познала навсякъде. Изглеждаше точно същият както преди двайсет и пет години, но някак си много различен. Той й се усмихна, а бръчките около устата и очите му набраздиха дълбоко загорялото му лице. Очите му бяха сини, с цвета на избелелите му дънки, и бдителни, сякаш бе видял прекалено много неща, които не бе искал да види. Строен и силен, той приличаше на мъж, прекарал целия си живот в строителство на разни неща.

Когато приближи до нея, Бей усети как нещо трепва в сърцето й. Погледите им се срещнаха.

— Наистина си ти — промълви тя. Почти не можеше да повярва на очите си.

— Бей? — попита той, пое едната й ръка, после посегна за другата, а после я дръпна към себе си и я прегърна. Тя се задържа за него, напълно замаяна от миризмата на стърготини и машинно масло, после се отдръпна назад и го погледна в очите.

— Бях забравила колко си висок.

— Че защо да помниш? — разсмя се той.

Тя се усмихна. Само ако знаеше колко го обожаваше, как несъзнателно в продължение на години сравняваше всички останали с него, включително и Шон.

— Последния път, когато те видях — сети се той, — ти беше на петнайсет години.

— Скоро навършвах шестнайсет — възрази тя.

— Гелъуей — той се сети за стария й прякор.

— Гелъуей Бей… — Тя се засмя.

— Как си, Бей? Какво ти поднесе животът?

Тя се усмихна, но лицето й бе замръзнало, а вътрешностите й — свити на топка.

— Имах си чудесен живот — каза. Дали той забеляза миналото време?

— Добре. Радвам се.

— А ти, Дан?

Усмивката му угасна; лицето му се напрегна. Тя изчака, чудейки се какво ще последва. Изведнъж той изглеждаше точно така както тя се чувстваше: наранен от живота. Преди седмица не би могла да види това, да усети, че някой страда така. Но сега можеше.

— Съпругата ми беше… — започна той.

Точно тогава нещо прелетя над тях. Предпазвайки главата си, Бей се наведе и се опита да види. Светлината, идваща от големите врати, не можеше да прогони мрак над гредите на бараката, но на Бей й се стори, че видя два ослепително бели крака да висят от една греда. Още един снаряд изсвистя край тях. Бей се наведе и го вдигна: хартиен самолет.

— Елиза — извика строго Дан.

— Животът му беше съсипан — чу се глас отгоре. — От мен. Ето какво се канеше да каже.

— Не, не е така — възрази той. — Не слагай в устата ми думи, които не съм казал.

— Това е едно от най-глупавите клишета, които съм чувала — обади се момичето. — Как може някой да слага думи в устата на някого?