Джо му благодари, после се обърна отново към Фиона Милс. Тя му отдели доста от времето си и той вече трябваше да тръгва.

— Има ли още нещо, което искате да допълните? — попита той.

Жената вдигна рамене.

— Понякога си мисля, че Шон просто бе объркан от всичките пари, които надзираваше.

Джо видя как тя сплита пръсти и докосва замислено края на бюрото си.

— Шон е от работническо семейство. Не сме много близки, но ходихме заедно на няколко командировки. Разговаряхме по пътя или в хотела. Разбирам, че те никога не са имали много пари… О, имал е всички удобства на средната класа. Но истинските пари — те са дошли много по-късно, след като Шон е станал банкер. Почувствал се е някак изключен от всички тези неща, които са се трупали.

— Какво например?

— Ами, като кънтри клуба. Той е носел стиковете на членовете. И яхтклуба; той е работил като помощник на хора като баща ми и чичовците ми, които са притежавали собствени яхти. Мисля, че представлявам нещо за него, нещо, което е желаел цял живот, към което е искал да принадлежи.

— Да принадлежи към какво? — попита Джо. — Не принадлежеше ли към едно страхотно семейство — Бей, децата?

— Знаете, господин Холмс — продължи тя. — Само че сте недосетлив. Имам предвид да принадлежи към „клуба“. Да бъде вътре, а не отвън. Да ти отварят вратите. Някои от нас са израснали с това. А Шон не е.

— Разбирам, госпожице Милс. Благодаря много за отделеното време. — Когато стана, той забеляза стъклена кутия, пълна с трофеи — от конни състезания, от тенис. — Ваши ли са?

— Да — отвърна тя. — Баща ми цени повече атлетиката.

— Борбеният дух е жив в Шорлайн Банк — изрече той и забеляза празното място на средната полица. — Какво е имало там?

— Странно, че попитахте — отвърна тя и се смръщи. — Липсва ми една сребърна купа. Не е важно — спечелих я на състезание по скокове преди няколко години.

Джо кимна и отново благодари на Фиона за отделеното време. Докато вървеше през банката, той бе уверен, че всички го наблюдават дискретно.

Всички, освен Марк Боланд. Той бе на телефона, застанал с гръб към вратата. Самият той изглеждаше доста борбен, помисли си Джо, отивайки към колата си.



След като видя, че Джо Холмс се отдалечава, Тара даде на Бей половин час да остане сама. Двете с Ани набраха огромен букет. После прецапаха през потока и прекосиха задния двор. Новинарските лешояди извикаха от алеята и Ани се напрегна. Когато бяха в безопасност вътре, Тара инструктира кръщелницата си да подреди цветята във висока ваза, а тя се качи горе и откри Бей, свита в леглото си.

— Денят е твърде хубав, за да го пропиляваш тук вътре — започна. — Въпреки всичките идиоти, паркирали пред къщата ти.

Лицето на Бей остана заровено във възглавницата.

Тара седна на ръба на леглото и сложи ръка на рамото на Бей. Стори й се прекалено крехко, сякаш цялото това изпитание буквално отнемаше всичко от нея.

— Бей? Видях Джо Холмс ей там.

Тя не отговори, само тихо ридаеше.

— Бей?

— Ужасно е, Тара — каза най-накрая Бей. — Много по-зле е, отколкото си мислехме. Шон наистина го е направил — присвоявал е пари, планирал е всичко, използвал е клиентите си. Да краде пари, инвестирани пари — лошо е.

— Сигурен ли е?

— Да. Има много доказателства. Показа ми много от тях. Включително нашите сметки…

— Бей, не — не е взел пари от вас…

Тя кимна и се разрида. Стисна калъфката на възглавницата си и Тара видя, че вече е мокра от сълзи. Изпитваше такава завладяваща ярост към Шон, че едва сдържаше гласа си спокоен.

— Колко е зле?

— Не знам още, Тара. Дори не мога да мисля. Всичко това просто ме поразява. Той е престъпник. Моят съпруг! Що за идиотка съм аз да не знам това? Какво ще кажа на децата? Всеки ден излиза наяве нещо ново и ужасно. Те стоят тук и се молят баща им да е добре.

— Знам. През цялото време докато Ани беше при мен, тя не можеше да откъсне очи от къщата ви. Сякаш той щеше да се появи всеки момент.

— Чакат го да се върне — когато той вероятно ще отиде в затвора!

— Не е чудно, че се крие някъде.

Бей се обърна по гръб и погледна Тара с подутите си, зачервени очи.

— Какво ще правим? — попита.

— Ще бъдеш силна — заяви твърдо приятелката й. — Ще преминем през това заедно.

— Благодаря, че си тук — въздъхна Бей. — Не знам какво щяхме да правим без теб — и аз, и децата.

Тара само поклати глава — подобно нещо дори не си струваше да се казва. Бей я бе приела в семейството си, сякаш й беше сестра. Силата на любовта й не знаеше граници и тя не понасяше Бей да й благодари.

— Само да знаеш колко си прекрасна — каза Тара и се наведе да я прегърне, да я погледне право в очите.

— И колко греши той.

Най-добрите приятелки се погледнаха в очите и Бей кимна.

— И върви виж онзи строител на яхти — напомни й Тара.

— Онзи какво?

— Дани Конъли.

— Защо? — попита Бей, а очите й се премрежиха от объркване и болка.

Тара преглътна, сдържайки онова, което си мислеше наистина: че може би единственото свястно нещо, което Шон бе направил през тази ужасна година, бе да отвори тази врата за Бей. Но тя не го каза. Вместо това призова във въображението си Джо Холмс и дядо си и заговори като следовател по делото.

— Защото точно сега ти си в пълно неведение — заяви твърдо тя, — а Даниъл Конъли е една от нишките.

6.

Тъй като дните минаваха и нищо не се случваше, репортерите тръгнаха за други истории, оставяйки семейство Макбий на мира. Джо Холмс установи това и изпита облекчение. Той забеляза Тара О’Тул да седи на предните стълби и да чете на най-малката Макбий, Пиджийн. Видя я, че го наблюдава като майка орлица, с остър поглед и готова да използва ноктите си, ако се наложи.

Той направи справка за дядо й. Прочете и за всички О’Тул, които успя да открие. Най-видният в Кънектикът беше Сиймъс О’Тул, капитан на детективите в Ийстпорт. Подробностите изглеждаха точни — името на жена му беше Илейн и след пенсионирането му те се бяха оттеглили в лятната си къща в района на Блек Хол — Хабърдс Пойнт.

Капитан О’Тул бил известен в отдела със строгия си контрол върху наркотиците още в ранните дни на една епидемия, превърнала цели квартали във военни зони. Станал известен с внезапните си нападения над дилъри в Уест Енд, водел полицаите си в складове, пълни с наркотици, току-що стоварени от корабите в пролива Лонг Айлънд, скрити в камиони, летящи по североизточния коридор на междущатското шосе №95.

Досието му беше пълно с престрелки, важни арести, лични рани — бил прострелван три пъти. Медали за храброст, за изкусна стрелба. Файлът съдържаше и историята за това как капитан О’Тул се явил пръв на мястото на жестока катастрофа: един от шофьорите бил пиян. Той умрял моментално, както и жената в другата кола. Името му било Дърмот О’Тул. Синът на капитана.

И бащата на Тара.

Джо кимна на Тара, Тя му отвърна. Две издънки на семейства, свързани със силите на реда, помисли си той. Тя вероятно не искаше да има нищо общо с друг полицай — не че някога щеше да има шанса да разбере. Беше прекалено свързана с това разследване.

Спирайки на паркинга пред Шорлайн Банк, той забрави за нея и влезе вътре. Беше се видял с Едуардо Валенти, чернокосо колежанче, което работеше през лятото като касиер. Контактите му с Шон Макбий се свеждаха до минимум. Разказа на Джо за един излет с „Алдебаран“ с още няколко души от банката, за няколкото случая, когато Макбий спирал до бюрото му да попита как вървят нещата. Едуардо не харесваше Шон.

— Стори ми се много мазен и повърхностен.

— Какъв коментар за шефа ти! — усмихна се Джо, развеселен от самонадеяността на хлапето.

— Родителите ми са ме научили да разпознавам искреността — поясни Едуардо. — Не я видях у господин Макбий.

Едуардо Валенти произлизаше от много богато кастилско семейство, сдържано и достойно. Винаги го наричаха „Едуардо“ — никога „Ед“.

Джо не забеляза сигнал за тревога тук. После попита за Едвин Тейлър и секретарката му обясни, че той ще се върне от отпуск на следващия ден.

А сега му каза, че е тук. Джо поздрави набързо Марк Боланд и Франк Алингам, мина през фоайето и бе посрещнат от мъж на около трийсет и пет години, с високо чело, очила и объркан поглед.

— Съжалявам, че не бях тук вчера, когато сте идвали — извини се Едвин Тейлър и стисна ръката на Джо.

— Тъкмо се връщам от Шотландия и съм напълно шокиран. Не мога да повярвам в това, което говорят за Шон. Вярно ли е?

— От онова, което успяхме да научим — отвърна Джо. — Защо не ми кажете какво знаете за Шон и неговите банкови операции?

Едвин Тейлър изложи най-основно същата история, която Джо вече беше чул от всеки друг служител в Шорлайн. Шон бе очарователен, остроумен тип със страхотна трудова етика и много амбициозен. Както всички останали бил разстроен от назначението на Марк Боланд за президент. Тейлър сподели с Джо, че Шон се е стремял към поста.

— Как ви наричат, господин Тейлър? — попита Джо. Макар да бе питал другите служители, той искаше да го чуе директно от него.