— Как разбираш кой е лош? — попита го веднъж той.

— Не от външния му вид — обясни баща му. — Никога не съди за хората по външния им вид, Джо. Или по колата, която карат, или по къщата, в която живеят, нито дори по думите им. Съди за хората по действията им. Така разбираш дали са добри или лоши.

Джо никога не забрави уроците на баща си. Искаше му се той да е жив сега; наистина би искал да обсъди с него случая на Макбий. Но това бе най-малкото. На Джо му липсваха родителите му. Майка му почина от инсулт преди две години; баща му не изкара и шест месеца след това.

Джо би искал да има такава любов. Но докато разследваше престъпността на белите якички, той видя толкова много лъжци и разбити сърца, които те оставяха след себе си, че не беше сигурен дали любов като тази на родителите му съществува вече. Гледаше на повечето хора, с които се срещаше, със същото напрегнато подозрение каквото видя в очите на Тара О’Тул само преди десет минути.

Следващата спирка на Джо бе Шорлайн Банк. Трябваше да разпита Фиона Милс. Секретарката в приемната му посочи кабинета й и той влезе. Фиона имаше поразителни сини очи и кестенява коса, прибрана назад с панделка; беше облечена в семпъл, но скъп раиран костюм.

— Имам няколко въпроса — обяви той.

— Днес ми е много натоварен ден, господин Холмс — обясни тя и посочи бюрото си. — След като Шон изчезна… и с цялата каша, която остави след себе си… Разбира се, бих направила всичко, за да ви помогна, но точно сега нямам много време.

— Знам — отвърна Джо, мислейки си колко различни бяха тъмносините й очи от тези на Тара О’Тул. Той преглътна и седна. — Благодаря за сътрудничеството. Преглеждаме последните детайли, опитваме се да стигнем до дъното. Първо, тук работи ли някой на име Ед?

— Едвин Тейлър, той е в попечителския отдел — отвърна тя. — И Едуардо Валенти от Ню Йорк, който е на стаж през лятото. Родителите му живеят в района.

Джо си отбеляза и вдигна поглед.

— Може лица ми разкажете малко за себе си и какво знаете за Шон Макбий?

Фиона бе пристигнала в Шорлайн Банк преди около пет години и тогава всичко изглеждало страхотно. Банката била идеално място за работа, тя харесвала колегите си, всички изглежда се разбирали и работели заедно за развитието на банката.

— Шон е много борбен — започна тя. — Ние сме на почти едно и също ниво, станахме вицепрезиденти по едно и също време. Не се притесняваше да си иска повишението, ухажваше президента и борда… Аз знаех, че и двамата ще го получим, както и стана, но той наистина се поизпоти.

— Това свързано ли е с характера му?

— Много. Той обича състезанията, наградите. Една година отговаряше за касиерите и винаги организираше състезания. Спомням си, че в едно от тях човекът, открил най-много нови сметки, получаваше уикенд в Нюпорт — такива неща. Много държи да има най-голямата яхта, най-новата кола.

„За разлика от Бей“, каза си Джо, докато си водеше бележки.

— Мислите ли, че е присвоявал пари на клиенти?

— Тогава не — отвърна тя. — Никога. Това започна след онази история с президентството…

— Когато „Шорлайн“ купи Марк Боланд от друга банка?

— Да. От „Анкор“. Трябва да призная, че аз също бях разстроена. С Шон се надявахме, че един от нас ще заеме поста. Мислех, че бихме се справили страхотно. Но вместо това те докараха Боланд.

— И след това Шон се промени?

Фиона кимна.

— Да, той беше бесен. В началото с него направо не се работеше — не искаше да споделя цифри, да обсъжда заеми. Пропускаше събрания, при всяка възможност излизаше с яхтата си. Един ден след работа му казах да се вземе в ръце — заради семейството му, ако не заради самия него.

— Бил е на път да го уволнят?

Фиона кимна.

— Мисля, че нещата отиваха натам.

— И после какво?

— Ами, няколко лоши заема — аз заподозрях нещо, но не исках да кажа. Шон започна да се среща с една от служителките по заемите, Линдзи Бийл — много открито, безсрамно. Познавам Бей, харесвам я и си помислих, че той се държи като задник. Започна да води Линдзи в казиното, а на следващия ден тя идваше и разказваше.

— Недискретно.

— Много. Линдзи говореше, че Шон пръска много пари. Той започна да прави лоши заеми, а аз усетих, че има нещо нередно.

— Говорихте ли с него?

— Да. Той не ми каза нищо. Отначало… но после започна да ме избягва. Всеки път, когато исках да обсъдим нещо, той ми казваше да му оставя гласова поща, да му пратя съобщение. Най-накрая отидох при Марк.

— Наистина?

— Да. Той беше много разстроен. Харесваше Шон — всички го харесваха. А мисля, че Марк е достатъчно чувствителен, за да разбере, че Шон го мрази. Имаха си някаква стара история — спор още от гимназията. Мисля, че играеха голф. Шон бе такъв човек, че когато играе голф срещу теб, ще поиска да играе за часовника ти, за ръкавелите ти.

— А за пари?

Фиона поклати глава.

— Не толкова много. Мисля, че беше семейна черта. Шон произлиза от работническо семейство и наистина харесва преуспяващите. Много банкери от Нова Англия имат подобен произход…

Джо кимна. Беше прочел досието. Преди три години Фиона отишла в Ню Йорк на банков семинар с Шон; според документите, получени от хотел „Грегъри“, те са били в обща стая. Имали са обща работа, но Джо подозираше, че маниерите й са го привлекли най-много. Фиона бе израснала в Провидънс, бе прекарвала летата си в Нюпорт. Семейството й фигурираше в Обществения регистър5 Бе учила в училище „Мадейра“ и в колежа „Мидълбъри“, имаше диплом от Бизнес школата в Колумбия.

Тя бе вперила поглед в Джо. Въпреки климатика капчица пот потече между раменете му. Той се учуди дали тя не е „момичето“.

Полицията бе открила папка с банкови извлечения и счетоводни книжа на яхтата на Шон. Джо ги анализира и разбра, че представляват много от хората, от които Шон бе присвоявал. Обърка го начинът, по който бе написал „момичето“ навсякъде — Джо бе проучвал много драсканици на престъпници и най-общо можеше да схване емоциите им.

Бе видял как един фалшификатор на чекове изписваше „Париж“ и как един убиец бе надраскал „Мери-Ан“, как един контрабандист бе написал „Саут Бийч“ с известна лекота, с мечтите на престъпника, присъстващи в думата. Не и „момичето“. Джо забеляза дебелите черни букви, силно очертаната граница: сякаш истинското момиче, което и да беше то, тежеше на съвестта на Шон.

— Шон някога говорил ли ви е за работата си, за банката?

— Естествено — отговори тя. — Ние сме колеги.

— Намеквал ли е някога какво прави със злоупотребите?

— Разбира се, че не е. Нямах представа… и сега ми е трудно да повярвам. Клиентите му го обичаха. И той говореше с любов за тях. Грижеше се за всички.

Джо кимна. Това не си противоречеше с другите престъпници с бели якички; те бяха толкова увлечени в това да лъжат всички, че лъжеха и самите себе си.

— Можете ли да ми кажете с кого изглеждаше най-близък? Тук, в банката?

— Франк Алингам. Виждал съм го и с юриста на банката, Ралф Бенджамин.

— Ами Марк Боланд? Те преодоляха ли враждата си?

— Не. Всъщност именно Марк ми каза да подам този доклад за престъпление. Помислих си, че трябва да го направи той — първо се надявах да оправи нещата вътрешно…

— Но, разбира се, това би било против правилата — отбеляза Джо. — След като вие сте подали сигнала, по закон Марк е трябвало да се обади във ФБР.

— Какво щяхме да правим без банковите правила? — попита Фиона и поклати глава. — Шон можеше да не е наранен.

— Моля?

— Имам предвид, че можеше да не си удари главата — поясни тя. — Каквото и да е станало на онази яхта.

— Защо казвате това?

— Защото той побесня, когато не му дадоха поста на Марк. Само да имаше малко повече време, да се вземе в ръце. Може да е дочул за разследването, да се е уплашил. Мисля, че беше започнал да пие — може би дори да взема наркотици.

— Защо казвате това?

— Шон обича да се забавлява — продължи Фиона.

— Със сигурност не съм първата, която ви казва това.

— Не — съгласи се Джо. — Не сте. Имам чувството, че е бил доста див. Можете ли да се сетите конкретно за някого, когото той е наричал „момичето“?

Фиона се намръщи, изглеждаше объркана.

Точно тогава Марк Боланд надникна в кабинета. Изглеждаше изнервен и разтревожен, но въпреки това се усмихна на Джо.

— Как върви, агент Холмс? — попита и му стисна ръката. — Мога ли да допълня нещо към помощта, която получавате от Фиона?

— Тъкмо ме питаше кого Шон е наричал „момичето“?

— Мисля, че нарича дъщерите си „момичетата“. Понякога включва и Бей в това. Например „Момичетата и Били ме чакат у дома“ — поясни Боланд. — Вие имате ли съпруга, господин Холмс?

— Не.

— Е, жена ми може да ме убие за това, но винаги можеш да наричаш съпругата си момиче. Може би Шон е имал предвид Бей. От друга страна, при Шон това лесно би могло да означава нещо съвсем различно.

— Разбирам — кимна Джо.

— Е, аз ще оставя Фиона да отговори на останалите ви въпроси. Точно сега имам разговор с Данъчната служба и нашия адвокат. Извинете ме.