— Не — отговори Джо. — Все още е възможно заемите да са само лоша преценка от страна на Шон. Не сме приключили разследването.

Джо Холмс седеше много спокойно и я наблюдаваше внимателно с неподвижните си кафяви очи.

— Какво още? — попита тя. — Има ли още нещо?

— Преди — продължи Джо. — Когато ви попитах за заемите, вие казахте, че Шон „не би могъл“ да се измъкне с тях заради наблюдението от банковия борд. Не казахте „не би“ го направил… Има разлика.

Устната на Бей трепна, но тя не му позволи да забележи това. Погледът й се насочи към мивката, към чашите, подредени на полицата между прозорците.

— Паричните ордери и депозитите в брой — поясни Джо — бяха уликите.

— За какво?

— За факта, че Шон е отклонявал пари от частните си банкови клиенти. Започнал е на дребно — първо по сто долара на ден, после двеста. Мислел, е, че никой няма да забележи, а и защо да забележат? Това са били солидни сметки с постоянно постъпващи дивиденти. Той вземал пари от една сметка, влагал ги в тръст. По-късно пишел паричен ордер, за да ги изтегли в брой. Излизал на обяд, отивал до яхтата си и депозирал новите си пари в сметка, която открил в „Анкор Тръст“.

— Той никога не е внасял в „Анкор“. Те бяха конкуренцията — поясни Бей, а очите й горяха докато гледаше как Джо плъзга някакви формуляри по плота. Преди да погледне, разбра, че името на Шон е върху сметките… и неговият подпис.

— Клиентите са му се доверявали — заяви агентът. — Първо, той е прекарвал фондовете им в тръст в „Шорлайн“, а от там, използвайки паричните ордери — в сметка в „Анкор“, където е имал възможност да пише чекове и да ги харчи както си поиска.

— Не — възкликна Бей и поклати глава. Дали децата й щяха да чуят това? Това не можеше да е вярно; това би съсипало Ани. — Той никога не би наранил хората по този начин.

— Много хора не биха — отвърна Джо. — Те дори не се смятат за престъпници. Имат нужда точно сега. Нещо, от което имат абсолютна нужда.

— Ние имаме достатъчно пари — поясни тя. — Всички удобства.

— За него това дори не е било кражба. „Просто ще си взема сто долара и ще ги върна във вторник. Ще ги използвам през уикенда.“

— Не… ние имаме много… — Нали винаги това бе аргументът на Шон Бей да си остане у дома? Всеки път, когато тя искаше да се върне в училище, да започне работа? Той й казваше, че имат всички удобства… че имат много… не искаше съседите да си мислят, че се нуждаят от пари.

— После идва вторник и никой не пита… и той продължава. Сумите нарастват. Хиляда, пет хиляди. Девет хиляди и деветстотин. Нали разбирате, той е знаел, че всяка парична трансакция над десет хиляди долара изисква Доклад за трансакция в брой. Опитал се е да лети под радара, но Фиона е забелязала. Избрал си е, клиенти с големи авоари, от които да краде; помислил си е, че те може би няма да забележат. И те не са. Никой от клиентите дори не е забелязал. Той се е нуждаел — единствено нуждата го е карала да продължава.

— Не! — възпротиви се Бей. Каква нужда? Ипотеката, ваканциите, две коли, три деца, яхтата… някоя връзка? Защо ще рискува всичко, което имаха, за да краде от банката?

— И те са се натрупали с времето — продължи Джо.

— Месеци?

— Това разследваме сега. Сумите са нараснали драматично преди около единайсет месеца.

Нужда. Само нуждата.

— По закон — поясни Джо — всеки, който се занимава с пари във финансова институция — касиери, мениджъри на клонове — трябва да си взема отпуск в две последователни седмици, финансовите съветници се занимават само с документи, така че те са изключение.

Бей разбра. Шон й беше обяснил това. Всяко финансово престъпление би излязло на светло за две седмици.

— Но тези тринайсет дни след изчезването на Шон разкриха доста. Той не е прикрил следите си.

— Сигурно му се е случило нещо ужасно — прошепна тя и устата й пресъхна като растенията отвън. Помисли си за кръвта на „Алдебаран“. За черното и за всичката тази кръв по одеялото. — Имал е причина да не се прибере. Ами ако е…

— Боите се, че е мъртъв.

Бей се сдържа и кимна.

— Тялото му не е открито — продължи Джо. — Ако беше зима, с много лед и сняг, това би било по-обяснимо. Но е лято. Извинете ме за безчувствеността, но телата не остава, скрити в горещо време. Мислим, че е намерил лекарска помощ някъде и че се крие. — Той плъзна една хартия към нея, банковото извлечение от „Анкор Тръст“.

Бей сведе поглед към дебита на страницата. Преди четиринайсет дни в сметката е имало сто седемдесет и пет хиляди долара. А от тринайсет дни насам в баланса пишеше „нула“.

— Семейните ни сметки са в „Шорлайн“ — поясни разтреперана тя. Първото, което направи, след като се опомни от мисълта, че Шон е изчезнал, бе да провери състоянието на банковите им сметки.

Джо Холмс извади втори лист от папката си. Поколеба се, после й го подаде.

— Двайсет и седем хиляди долара — поясни той. — Чекове, спестявания, паричен пазар.

— Много е — отвърна тя, подражавайки на съпруга си. Очакваше да са повече.

— Никакви акции, облигации, друга инвестиции?

— Пазарът беше несигурен. Шон поема доста рискове, като инвестира. Имахме големи загуби. Но той спестява за колежа — имаме три деца.

— И харесва яхтата си, харесва казиното, харесва…

Бей вдигна очи, за да види дали той ще каже „другите жени“.

Но той не го направи. Агентът от ФБР изглеждаше уморен, беше му горещо, съжаляваше за всичко, сякаш просто желаеше този ден да свърши и той да се прибере у дома. Имаше ли деца, жена? Не носеше халка… Въздухът в къщата бе неподвижен, а Бей изведнъж усети, че може да изсъхне и да се превърне в пепел.

— Къде мислите, че може да е той, Бей? — попита агентът.

Тя седеше неподвижна, втренчена в двете сметки. Беше пресметнала всичко сама през последните няколко дни. С плащанията по ипотеката, застрахователните премии и данъците, с храната за децата, сметките за електричеството, за отоплението, с плащането на минимума по кредитните карти им оставаха около пет месеца, преди да се стопят спестяванията им.

А колко щеше да изкара Шон с тези сто седемдесет и пет хиляди долара и къде ги беше занесъл?

— Когато някой злоупотребява с доверителен тръст — поясни Джо. — Всички чекове и баланси се анулират.

Дали говореше за хората в банката? Или за нея и децата?

— Кой е Ед? — попита той.

Бей само се намръщи и поклати глава.

— Не мога да се сетя за никого.

— Ще попитам нещо друго. Какво мислите, че е означавала за Шон думата „момичето“?

Момичето. Думата й звучеше познато и тя се сети за папката на яхтата. Той говореше за бележката, надраскана от Шон, помисли си Бей и пулсът й започна да препуска, като се сети за рисунката на буса за доставки и името Ед.

— Не знам — отговори, уверена, че той я наблюдава внимателно. — Нещо, свързано с някоя от дъщерите ни?

— Не мисля така — заяви Джо.

„Той мисли, че «момичето» е друга жена, и вероятно е прав“ — каза си Бей. Слаб ветрец развя белите завеси на прозореца. С него се носеха солените миризми от морето и блатото, свежият полъх на морска лавандула и плажни рози. Бей чу гласовете на Ани и Тара да се носят през блатото, усети, че Тара я наблюдава.

— Може да се сетите за нещо — продължи Джо и пъхна внимателно листовете обратно в папката. — Нещо, което да ни помогне да го открием.

„Да откриете кого?“ — искаше й се да попита. За какво трябваше да помогне тя на Джо Холмс, да намери кого? Изобщо не познаваше този Шон Макбий. Нещо по-лошо, не познаваше себе си. Някъде по време на брака им сигурно бе сключила сделка със себе си да престане да обръща внимание, да започне да си затваря очите. Да се затвори.

Защото как всичко това би могло да се случи без нейно знание?

— Ако знаех нещо — каза много спокойно, за да не забележи той паниката, която я обземаше, — щях да ви кажа.



Когато Джо Холмс даде назад в алеята на Бей Макбий, той видя приятелката й Тара О’Тул да го наблюдава от къщата си от другата страна на блатото — нейната consigliere. Очите й бяха тъмносини, а погледът й — толкова пронизващ дори от това разстояние, че той усети как го полазват тръпки — Бей си имаше истинска приятелка. Джо имаше чувството, че Тара едва се сдържа да не изтича през мочурището и да не се изправи срещу него.

Искаше му се да каже на Тара, че това е една от страните в работата му, които мразеше най-много — да разпитва приятни, невинни хора за престъпленията на съпрузите им. Погледът на Бей бе достатъчен, за да го накара да си помисли за месец отпуск. Да избяга в някой курорт в Тусон, някъде далеч от тук, където нямаше да се занимава с нищо друго, освен да усъвършенства играта си на голф.

Баща му работеше в Бюрото и бе сред първите, които научиха Джо, че голфът помага много за премахване на стреса в работата. Джо израсна с представата, че баща му е най-хладнокръвният герой, шпионин като Джеймс Бонд, само че по-едър и по-силен и без английски акцент. Джо последва пътя му.

Мейнард Холмс израсна до шеф на отдела в Ню Хейвън. Живееха в голяма синя къща на Мейн Стрийт в Крандел, между магазина и библиотеката. Докато другите бащи бяха учители, банкери, адвокати, монтьори, Джо знаеше, че баща му се стреми да хване лошите.