* * *

Не намерих сили да уведомя Оливер за моята бременност. И не бях толкова сигурна, както Евелин, че ще се зарадва, когато му призная чувствата си. Все пак съвсем наскоро си бях дала сметка за любовта си. А и след историята с Петра (която наистина изяде цялата маскарпоне торта с огромен слой сметана отгоре й) сигурно се съмняваше, че просто съм искала да се утеша с първия срещнат.

Евелин ме питаше всеки ден дали най-накрая съм казала на Оливер. Аз пък всеки ден й отговарях: „Не, все още не съм. Вчера моментът някак си не беше подходящ.“

Евелин само въздишаше и казваше: „По някое време той сам ще забележи.“

Е, чак толкова дълго не ми се искаше да чакам. Всеки път, когато наблюдавах Оливер отстрани, ме завладяваше невероятно чувство на щастие. Ако това, което Евелин каза, беше истина, значи той беше влюбен в мен. В мен: Оливия Карфиолова Поповопрасова. Беше много приятно усещане. Защото и аз бях влюбена в него. В Оливер Гертнер, най-добрият репортер за интервюта с пожарникари на тази планета.

И бях бременна. Първо трябваше да свикна с това. Пиех таблетки фолиева киселина и витамин С и постоянно се улавях как обмислям имена за бъдещото бебе. Най-накрая се мобилизирах и отидох на гинеколог. Когато видях на ехографа малкото сърчице да бие бързо, жизнено и самостоятелно, част от страха ми премина.

Щефан беше убеден, че ще получи работата в Чикаго. Интервюто му за работа беше минало много добре, по неговите думи.

— Все пак няма да е напразно, че през цялото време съм следил новостите в моята област — каза ми веднъж той. — А и английският ми все още е отличен.

— Браво на теб — отвърнах. — Кога трябва да започнеш?

— През ноември. Ако, разбира се, получа работата — рече Щефан и се засмя. — Но мисля, че мога да ти кажа отсега да започнеш да стягаш багажа.

— Защо пък аз?

Щефан смръщи чело.

— Е, разбира се, че ще ти помогна. Не съм искал да кажа, че сама ще трябва да приготвиш багажа.

— Нищо нямам намерение да приготвям — отвърнах аз. — Щефан, не мога да разбера защо изобщо смяташ, че ще дойда с теб. Непрекъснато ти повтарям, че нямам никакво намерение да продавам градината.

— Оли, моля те, не започвай старата песен. Няма друг вариант и точка по въпроса! — Щефан изглеждаше много ядосан.

Но предполагам, че и аз съм изглеждала така.

— Разбира се, че има и друг вариант. Ти ще си отидеш в Чикаго или където там искаш, а аз оставам тук.

— Но това ще означава край на нашата връзка — каза Щефан.

Това май трябваше да бъде нещо като заплаха.

— И аз така мисля — отговорих. — Смяташ ли, че искам да продължа връзката си с теб?

Щефан изглеждаше искрено изумен (което на свой ред, надигна у мен вълна на възмущение).

— И защо не искаш? Заради онази незначителна изневяра ли?

— Не само — казах му. — Просто така се получи, че не те обичам вече. Знаеш ли, сега те намирам за надут, безчувствен и повърхностен. А не искам да съм омъжена за такъв мъж.

— Оли, аз на твое място бих внимавал много с това, което говоря — рече с предупредителен тон Щефан. — Защото след това може и изобщо да не успееш да поправиш нещата.

— Ами няма и да се опитам — отвърнах. — Най-добре ще е да изтърпим до октомври и след това да си наемем адвокати.

— Ти си откачила — каза Щефан.

— Не, не, не, момчето ми — каза Фриц, който, по характерния за него начин, безшумно бе изникнал на вратата. Откога стоеше там, не знаех. — Не забравяй доброто си възпитание.

— Тя каза, че иска да ме напусне — обясни му Щефан и това прозвуча сякаш искаше да каже: „Тя трябва да бъде затворена в лудницата.“

— Чух много добре — рече Фриц.

— Може наистина да съм откачена — казах аз. — Но и Щефан трябва да свикне с мисълта, че не всяка жена го намира за страхотен. Особено, когато го опознае по-отблизо.

Фриц бе вперил в мен изучаващ поглед. Само че той не беше насочен към очите ми, а малко по-надолу.

— Да ти кажа, не знам тази… ъ-ъ-ъ, снахичке, но възможно ли е в последно време дръвчетата пред колибката ти да са станали доста по-големи?

— Татко! — намеси се Щефан.

— Ами, така си е — каза Фриц. — Доста повече дърва са се натрупали пред колибката й в последно време. А за това си има обяснение! Разбирам ги аз тези работи.

— Имаш право, свекъре — отвърнах аз.

* * *

За градината на Елизабет и пилотното предаване планувахме следното: да построим един дървен подиум, който да служи като тераса за закуска, и да го снабдим с подходящите мебели. В близост до него планувахме разполагането на декоративно поточе, разбира се, обезопасено заради децата. Изграждане на навес срещу слънцето върху вече съществуващата тераса на южната страна на къщата. Построяване на една стена от суха зидария за прикриване на скучния и грозен насип около къщата. Аранжиране на цяла леха от декоративни храсти, която да направи градината още по-хубава. Искахме да засадим и бамбук по дължината на цялата граница на имота, за да го запазим от любопитните погледи на съседите. Щяхме да изградим и голям пясъчник за децата, върху който да разположим и нова катерушка за Каспар и Марсибил. В проекта ни влизаше и пълна подмяна на тревното покритие на градината с фабрично доставени ролки с чимове. Хана и Елизабет настояха да направим и малко езерце, но аз ги уверих, че всичко, което искахме да построим, ще отнеме дори и на най-амбицирания градинар минимум половин година. Със сигурност нямаше да ни остане време за изграждане и на езерце. За да свършим цялата тази работа в рамките на един уикенд, трябваше да ангажираме голямо количество работници. В никакъв случай не исках скъпоплатени професионалисти. Това щеше буквално да взриви бюджета ни, преди изобщо да сме започнали. Освен това надути майстори с дебели шкембета изобщо не влизаха в концепцията ни за млад екип. Групата, която в крайна сметка сформирахме, се състоеше от: Константин — симпатичен, целият в пиърсинги стажант трета година „Озеленяване“, един много креативен студент по архитектура на име Йенс, който преди следването си се беше занимавал с дърводелство, и неговият най-добър приятел Йонатан, който следваше дизайн, а в свободното си време заработваше пари като стриптийзьор и беше готов да работи гол до кръста. И тримата бяха весели, ловки и готови за тежка работа, при това, без да получат схващане на гърба. Стриптийзьорът можеше да управлява малък багер и аз имах намерение често да го ползвам. Багера имам предвид, не стриптийзьора.

Програмният директор Дюр беше повече от въодушевен, когато Оливер му представи новия екип.

— Вие двамата наистина знаете какво правите! — възкликна той похвално.

Аз исках да постигнем паритет и от тази гледна точка бях за едно женско подкрепление в екипа. Но господин Дюр и останалите бяха против, защото смятаха, че една жена (имаха предвид мен) е напълно достатъчна. Допълнително прибегнах до помощта на незаменимия господин Кабулке. Когато започнаха снимките (Елизабет вече се забавляваше, уж не подозирайки нищо, със СПА процедурите) и часовете се занизаха един след друг, ние допълнително впрегнахме и всички стоящи наоколо от телевизията, които и без това ни пречеха да се вместим във времето.

— Абе, хора, този материал ще стигне за седем предавания — простена режисьорът Кимел още след първия снимачен ден.

— Трябва да се радваш — отвърна му Оливер, а на мен ми каза: — Следващия път не трябва да се натоварваме така. Разбра ли?

Не можех да му отговоря, до раменете бях влязла в лехата с декоративни храсти, а устата ми беше пълна с винтове, които Константин ме беше помолил да държа. Беше го направил преди половин час.

— Не си много разговорлива — отбеляза Оливер.

— Туябва да говоуим — едва успях да изрека.

Да, наистина трябваше най-накрая да си поговорим. Нямаше да може още дълго да отлагам темата.

Неделята, като втори снимачен ден, започна много добре. Междувременно наоколо се беше разпространила новината, че в градината на Елизабет гостува снимачен екип. И оградата на къщата скоро се отрупа със съседи и любопитни минувачи. Зяпачите мотивираха още повече екипа да постига добри резултати. Катерушката вече беше сглобена, последната дъска на терасата вече беше завинтена. Декоративното поточе вече беше изградено и за радост на всички ромолеше безотказно.

Най-сетне всичко беше готово за хамалогията с подреждането на ролките с трева. Огромните ролки бяха доставени още предния ден и бяха оставени върху големи найлони. Стриптийзьорът Йонатан отстрани цялото старо тревно покритие с малкия багер. Останалата част от екипа, въоръжена с кофи и мотики, се захвана енергично да прочиства парцела от камъните и да го изравнява. За целта впрегнахме и всеки от наличния персонал, електротехниците, момичетата, които разнасяха листата с репликите, и за голяма наша изненада работата им хареса и те доста се забавляваха. Почвата беше вече перфектно подготвена. Движехме се по план, когато изведнъж кибиците по оградата се разбягаха и върху нас връхлетя силна лятна буря, придружена с обилен дъжд. Можехме само да стоим стъписани под новия навес и да гледаме как току-що подготвената почва, заедно с насажденията ни, потъват под водата.

— Е, сега вече си спомних, защо в самото начало бях против това предаване! — възкликна Кимел и глътна няколко таблетки, които предположих, че са за сърце. — Срещу природните стихии човек е напълно безпомощен. Петер, заснеми това. Този порой трябва да се филмира, иначе никой няма да ни повярва.