— И Щефан наистина ще получи работата в Чикаго? — попита Евелин.

— Ако се представи на ниво — отговори Фриц.

— Ух-ух-ух — изведнъж възкликна Петра.

Никой не знаеше какво точно искаше да каже с това.

Щефан влезе в магазина, облечен в нов костюм. Не само костюмът беше нов, но и вратовръзката, и ризата, и обувките.

— Ето така изглежда един истински бизнесмен — възкликна гордо Фриц.

— Чикаго, идваме! — каза Щефан.

— Сладки? — предложи Евелин.

Отново избутах чинията настрана.

— Откачи ли? — изсъсках й аз. — Да не искаш да си оплеска новите дрехи.

— Изглеждаш страхотно — каза Катинка на Щефан. — Като Кевин Костнър. Нали, Еби, Щефан изглежда като Кевин Костнър.

— Брад Пит — коригира я Петра. — Прилича на Брад Пит.

— По-хубав е — измърморих на себе си. — Доста по-хубав.

Щефан се усмихна поласкан.

— Пожелайте ми успех! — каза той.

— Успех — пожелах му аз.

— Успех, братленце! — гордо каза Катинка.

— Ще се справиш — обади се завистливо Еберхарт.

— Едно малко лакомство за късмет? — отново предложи Евелин.

Отново избутах чинията. Стигаше ми, че натровихме Петра.

— Да не би да искаш да получи тази работа? — попита ме Евелин, когато Фриц и Щефан вече бяха излезли, а Катинка, Еберхарт и дечурлигата се бяха отправили да търсят господин Кабулке и да огледат дафиновите храсти.

— Защо пък не?

— Защото Чикаго си е доста далече — отговори ми Евелин.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре! — казах аз.

— Разбирам — рече Евелин и ме погледна сериозно.

— Ти май си първата, която ме разбира — въздъхнах аз. — Щефан все още си мисли, че сме семейство.

— Да, мъжете често са трудно схватливи — отвърна тя.

— Вече изядох сладки за двеста евро! — каза Петра и се закиска. — Това са най-скъпите десертчета в живота ми.

— Не знаеш колко си права — рече Евелин.

Петра пак се изкикоти.

— Значи господин Гертнер ще става мениджър в Чикаго?

— Ще видим — измърмори Евелин.

— Мъжът ми също е паралия — каза Петра.

— Колко хубаво, радвам се за теб — отговорих аз.

— Да, но кинтите развалят характера — отвърна ми Петра. — С течение на времето пичовете започват да си мислят, че са прекалено добри за нас.

— Моля?

— Ами, мъжът ми например — започна Петра, — мисли, че е нещо повече кат мен.

— От мен — поправих я.

— От мен — поправи се Петра. — Наистина. Мисли, че съм отблъскваща. А той е плешив и има шкембе. Е, питам аз, кой в случая е отблъскващ, той или аз?

— Не мога да повярвам — казах аз.

Значи Петра беше в абсолютно същото положение като мен. Само дето Щефан нито беше плешив, нито имаше шкембе.

— Ами самата истина си е — каза Петра. — Затова от време на време му показвам, че мога да имам всеки мъж, който си поискам.

— А-а, това ли било? — възкликнах, изпълнена с разбиране.

— Още малко и ще се разплача — обади се Евелин.

Петра се закиска пак.

— Не беше много трудно да ти открадна мъжа — обърна се тя към мен. — Но не можеш да отречеш, че те предупреждавах.

— Предупреждавала си ме? Ти мен?

— Еми много ясно. Казвах ти, че ако продължаваш да се разхождаш наоколо като попово прасе, за нищо не гарантирам. И ти продължи да се разхождаш като попово прасе.

Започна да се смее и вече не можеше да спре. Облегна се на плота на магазина и се хвана за корема, докато се кискаше с всички сили. Заприлича ми на розов палячо. Розов палячо с десетки глупави шнолки в косата. Рядко бях виждала някой, който да предизвиква такова съчувствие.

— Мисля, че я хвана — измърмори Евелин и погледна часовника си. — Много бързо стана!

— И аз от доста време се чувствам някак си странно — отговорих и изхълцах. — Наистина, никак не ми е добре.

Евелин погледна нагризаната сладка в ръката ми.

— Съкровище, в звездите не съм слагала абсолютно нищо.

— Ама да ви кажа, в леглото е пълна скръб — каза Петра и се раздруса от силен смях.

— Чудно ми е какво толкова смешно има в това? — попита я Евелин. — Та вие, горката, само дето сте останала разочарована!

— И аз не знам какво смешно има — отговори Петра и така се смееше, че чак сълзи се стичаха по лицето й. — Пълна скръб. Хи-хи, изобщо не е смешно, хи-хи. Защо се смея? Хи-хи. Можеш да ми говориш на ти.

— О не, благодаря! — каза Евелин.

Сега вече наистина ми дожаля за Петра.

— Вече е единайсет и половина, Петра. Не трябва ли да вземеш децата от детската градина?

— Децата ми? — Петра се въргаляше от смях върху плота. — Да ги взема?

— О, Господи — казах аз. — Какво направихме само? Та тя не е в състояние да кара!

— Не е — самодоволно отбеляза Евелин.

— А бедните дечица? Сега стоят пред детската градина и чакат мама.

— Децата никога не чакат майките си сами отвън, а са под наблюдение. И ако случайно никой не дойде да ги вземе, възпитателките се обаждат на бащата. А може и на социалната служба — ухили се Евелин.

— Евелин, ти си истински дявол! — казах аз.

— Не съм — отвърна тя. — Просто смятам, че кривокраката заслужава наказание.

— Но бедните деца…

— Ти би ли искала да имаш такава майка?

— Никой не може да избира родителите си — казах аз. — О, Господи, Евелин, наистина ми е много лошо. Сигурна ли си, че не си сложила нищо в звездите?

— Абсолютно съм сигурна — каза тя.

— Тогава сигурно обезмасленото масло не ми понася.

— Оливия, сърчице мое, няма никакво обезмаслено масло — каза Евелин.

Това се стори толкова смешно на Петра, че започна да хълца.

— Най-добре ще е да си легнеш на дивана! — обърнах се към нея.

— Да, няма да й е за първи път — отбеляза Евелин.

А Петра се смееше ли, смееше. Когато стана, за да отиде в кабинета, си удари главата в ръба на вратата. По всичко личеше, че такава смешка не й се беше случвала до сега, защото тя се закикоти още по-силно от преди. Когато най-накрая се излегна на дивана, погледнах изплашено към Евелин.

— Може ли да се умре от това?

— Ще видим — каза тя и на свой ред се засмя безгрижно.

Напрежението в корема ми се усили. Едва успях да стигна до тоалетната, преди да повърна.

— Твоите сладки наистина са страхотни за потискане на апетита — казах, когато излязох от там.

Евелин ме погледна умислено.

— Може би ти е лошо по друга причина. Кога за последен път ти дойде?

Глава 14

Гледах Евелин, потресена от шока.

— Минало е известно време от тогава — казах аз, заеквайки.

Освен това никога не си водех календар за проклетия цикъл.

— Хм — измърмори просто Евелин.

— Не! — казах аз.

Съдбата не можеше да ми причини такова нещо. Вече достатъчно бях страдала, нали?

— Имам един останал тест за бременност вкъщи — каза Евелин и намуси лице. След това набързо се ухили. — Бях се презапасила. Вече си мислех да го пусна за продажба в eBay.

— Не! — повторих аз.

Не можех да съм бременна. Просто не беше възможно. Това да не беше някакъв сапунен сериал:



Бременна ли е Оливия от зет си и как ще сподели това със снаха си, която години наред се опитва безуспешно да забременее? Ще се хвърли ли Оливия от моста, съдба, която всъщност трябваше да сполети продавачката на цветя Петра? Включете телевизорите си и гледайте внимателно, защото идва следващият епизод на „Семейство Гертнерови“. Едно семейство, което трябва да бъде ликвидирано.



Евелин ме побутна.

— Хайде, идвай! — каза тя. — В този случай самозалъгването няма да ти помогне с нищо.

— Но аз няма как да съм бременна — отговорих й.

Аз не мога, не трябва и не искам да съм бременна.

Евелин повдигна веждата си нагоре, точно по начина, по който го правеше и Оливер.

— Оливия, след всичкото, което знам, не е чак толкова малко вероятно да си бременна.

— Напълно невероятно е! — отвърнах категорично.

— Такъв е животът — каза Евелин, докато ме дърпаше за лакътя на излизане от магазина.

— Какво ще стане с Петра? — Тя все още лежеше на дивана и се хилеше като тиква.

— Тя може и да пукне тук — рече Евелин.

— Страх ме е от теб — казах аз.

На паркинга видях как господин Кабулке товари в колата на Еберхарт и Катинка саксии с дафинови храстчета. Очевидно Еберхарт се беше спрял на най-малките и същевременно най-евтините храстчета. Това означаваше, че съседите му и през следващите няколко години щяха безпрепятствено да наблюдават дебелото му, отпуснато шкембе, когато той се разхождаше около басейна.