Керстин Гир - Неморално предложение

Същия следобед с голямо удоволствие бих се отровила със сладки с канабис, дори и само за да не ми се наложи да се изправя пред Оливер. Но Евелин каза, че първо трябва да изпробва няколко рецепти.

— Когато се яде, действието му е много по-силно — обясни ми тя. — Затова е много важно да се спазят правилните пропорции.

— Колкото повече, толкова по-добре — отвърнах аз.

Нямаше нужда да е толкова предпазлива заради мен.

През целия ден имах жестоко главоболие. Сутрешният ни разговор с Щефан не можеше да ми излезе от главата. Това, че той се опита да ми прехвърли цялата вина, намирах за крайна страхливост от негова страна. Вярно беше, че градината бе мечтата на моя живот, но той беше създал у мен впечатлението, че я споделя.

А дето смяташе времето, прекарано в бизнеса, за пропиляно, много ме нараняваше. С течение на времето идваха все повече клиенти и все по-малко от тях си купуваха от евтините бегонии. Нещо, на което лично аз се надявах. Ние просто бяхме на прав път.

Но сега вече думата „ние“ ми се струваше неподходяща. Щефан искаше от живота нещо съвсем различно от мен. И то ми се струваше много повърхностно: луксозна кола, луксозни екскурзии, луксозни дрешки.

А аз винаги бях смятала, че в семейството Оливер и Евелин са повърхностните любители на лукса. Колко много съм се заблуждавала.

— Е, още ли се цупиш? — попита Щефан.

Вече беше станало следобед и аз се бях заела с моите рози. Според лунния календар днес беше добър ден за разсаждане.

— Не се цупя — отвърнах аз и го погледнах тъжно.

За пръв път си помислих, че приемната ми майка може би все пак е имала право с нейната мъдрост „Човек не се храни от красива чиния“. Можеш да я сложиш на секцията и да й се любуваш, можеш дори да подредиш в нея плодове. Но когато човек започнеше да я използва всеки ден, украсата й се олющва и тя загубва от своя гланц.

За мен Щефан беше изгубил своя гланц.

— Разбира се, че се цупиш — каза той. — И мога да те разбера. Но може би трябва да помислиш върху това, защо изобщо се стигна дотук.

— Не правя нищо друго, освен да мисля точно върху това — отвърнах.

— В една здрава връзка не се стига до изневери — каза Щефан. — Явно съм търсел в Петра нещо, което не откривах повече у теб.

— Ха — изграчих. — Повярвай ми, каквото и да си намерил у Петра, е трябвало преди това да го потърсиш у мен.

— Точно това казах — обади се Щефан.

— Не, не каза това! Но ти си прекалено сляп, за да разбереш защо тази изневяра ме нарани толкова много.

— Не. Ти си сляпа — каза той. — Защото просто не искаш да проумееш, че градината е тази, която съсипа бъдещето ни.

Гледах го мълчаливо. Стоеше там, прекрасен както винаги, стилен като фотомодел, с великолепните трапчинки на бузите, в които навремето от пръв поглед се влюбих. Поклатих глава едва сдържайки сълзите си.

Всичко беше свършило.

— Щефан, градината и тази афера с Петра са две напълно различни истории — казах аз.

— Не е точно така — отрече Щефан. — Но разбирам, че ти не искаш да видиш връзката между тях. Наистина съжалявам, Оли! О, колко пъти трябва да ти се извинявам?

— Ами спри да го правиш тогава — казах студено. — Тези неща не могат да бъдат извинени.

Щефан изпъшка.

— Е, добре тогава, няма повече. Предполагам, че за историята с Петра ще ми търкаш сол на главата и в следващите двайсет години.

— Със сигурност няма да го правя — отговорих.

— Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ме разбереш? — попита Щефан. — Поне един съвсем бегъл опит?

— Ох, Щефан! Та аз те разбирам прекрасно! Щом като не искаш тази градина, щом ти се работи като маркетингов експерт, аз ще съм последната, която ще се опита да ти попречи!

Щефан се усмихна.

— Е, най-накрая ми олекна! — каза той. — А аз си мислех, че вечно ще се противиш. Обещавам ти, че няма да съжаляваш за решението си.

Бях вперила поглед в него. Май той не искаше да разбере някои неща?

— Вече потърсих в интернет потенциални купувачи — продължи той. — В момента пазарът на недвижими имоти е в застой, но не е по-лошо, отколкото преди две години. Затова си мисля, че ще получим поне толкова, колкото платихме тогава. Така ще се измъкнем, без да претърпим загуби.

Слушах го с нарастващо нетърпение.

— Щефан, грешно си ме разбрал. Аз никога няма да продам тази градина! Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Но нали преди малко…

— Казах, че те разбирам и че спокойно можеш да си потърсиш нова работа, която да ти харесва. А аз мога да продължа и сама. Ако трябва да бъда откровена, и без това в последно време не ми помагаш кой знае колко.

Щефан изглеждаше абсолютно вбесен.

— Ти май просто не искаш да разбереш, нали? Аз няма да позволя парите ни да се изсипят в тази разбита градина и да се изпарят като вода в пустиня.

— Половината пари са мои — отвърнах аз. — Ако искам да ги изсипя в пустинята, решението си е само мое. С другата половина си свободен да купуваш, каквото си поискаш.

— Боже Господи! Оли, моля те, прояви здрав разум за очевидните неща. Ние вече имаме дългове от петстотин и седемдесет хиляди евро заради този парцел тук и ако ги платим, от милиона ще ни остане по-малко от половината.

— Да, а с остатъка ще ремонтираме къщата и ще разширим разсадника — отсякох. — Искам да кажа, че и сама мога да го направя. А ти си свободен да търсиш работата на твоите мечти. А и за колата от сънищата ти ще останат достатъчно пари.

— Не мога да повярвам! Такова твърдоглаво озлобление, съчетано с абсолютно малоумие! — разлюти се Щефан. — Набий си го в главата! Не искам повече тази кочина! Искам да живея в града. Искам да имам луксозно жилище. Искам да ходя по купони. Искам да пътувам. Искам да видя Малдивите, Нова Зеландия, Сан Франциско!

Постоянно повтарящите му се реплики започваха бавно да ми идват до гуша. Погледнах към засадените в празни кутийки от мляко растения и ги погалих.

Като че ли това, което направих, още повече разпали Щефан.

— Но ти отказваш да излезеш от този скапан магазин за повече от един уикенд. Постоянно се мотаеш, облечена в гащеризон със старите си маратонки и пресаждаш някакви скапани растения в някакви скапани саксийки. И при това го правиш така, сякаш няма нищо по-важно на този свят. Ти си говориш с цветята, без дори да забележиш колко отблъскваща си станала с черното под ноктите и постоянно омазаното ти с кал лице. А след това ме питаш защо съм си легнал с друга жена?

По време на цялата му реч задържах въздуха в дробовете си. Сега го изпуснах със съскащ звук. Най-накрая бях разбрала какъв е проблемът.

— Значи съм отблъскваща?

— Разбира се, че си отблъскваща! — отговори Щефан. Гневът беше изкривил лицето му, пълните му устни сега бяха станали тънки като черта. — Всеки мъж би те сметнал за отблъскваща. Защо мислиш, че приятелите ни започнаха да ни канят все по-рядко на гости?

Все още не можех да повярвам.

— Аз съм отблъскваща? Аз те отблъсквам?

В пристъп на безпомощност започнах да се смея. Толкова беше смешно! Намираше ме за отблъскваща. Собственият ми мъж.

— Виж се само! — каза Щефан.

Но аз гледах само него, а смехът ме тресеше от главата до петите.

А след това премина директно в ридания. Майко мила, това си беше чиста истерия. Нервите ми се бяха изчерпали. Сълзите просто се стичаха от очите ми. Всъщност имах повече причини да плача, отколкото да се смея.

Щефан възприе реакцията ми като признание за изгубена битка.

— Ако не искаш безвъзвратно да ме загубиш, то трябва малко да се постараеш — каза той.

Само изхълцах, неспособна да отговоря каквото и да било. Бях се превърнала в напоителна пръскачка от някой парк.

Когато най-сетне сълзите ми пресъхнаха, Щефан вече беше напуснал оранжерията.

Искаше ми се да захвърля всичко и след осемнайсет часа да се отправя към съборетината ни. Щях да отида при Щефан и да му кажа, че Фриц е изгубил облога. Но за съжаление, така щях да лиша от милиона му не само Щефан, но и Оливер и Евелин. А смятах, че на двамата вече им бях причинила достатъчно неприятности, като преспах с Оливер. Единствено можех да се надявам, че той е бил толкова надрусан, че не помни нищо.