— Разбирам!

Изведнъж се почувствах съвсем празна и студена като лед.

— Оли! — започна Щефан и гласът му отново стана по-мек — Ако си намеря хубава работа, а това ти го гарантирам, тогава ще можем да си купим страхотно жилище в града и най-накрая ще заживеем живота, който заслужаваме. Баща ми вече пусна в действие някогашните си връзки. В старата му фирма със сигурност ще се намери доходна работа за мен. Може дори за няколко години да заминем на работа в чужбина. Ние двамата — отборът мечта. Обещавам ти, че няма да съжаляваш, ако само ме послушаш.

— Разбирам — повторих аз.

— Това много ме радва — отговори Щефан. — Ела тук, Оли-Дундичке, ела при татко!

Направих крачка назад.

Щефан въздъхна.

— Моля те, спри да се сърдиш! Нали ти се извиних?

Някой от нас двамата се беше побъркал. Не че имам кой знае какъв опит в тази област, но ми се струваше ненормално така бързо да се върнем към нормалното ежедневие след изневяра. Представях си го по съвсем различен начин: изпочупени чинии, насинени очи, много часове семейна терапия. В случая тези неща ми се виждаха много по-нормални от поведението на Щефан, сякаш нищо особено не се е случило.

— Трябва да работя — отговорих и бързо излязох през вратата на кабинета.

— Не можете да ме уволните — рече Петра, която изникна на пътя ми. — Иначе ще доведа мъжа си.

— Нека да позная — отговорих аз. — Той сигурно е бодигард в някоя дискотека. Или събира вземанията на някое съмнително кредитно учреждение от сивия сектор?

— Глупости — тросна се Петра. — Той е адвокат.

— Ах, жалко — казах аз. Наистина жалко, идеята как някоя татуирана горила влиза в магазина и пребива Щефан, много ми бе харесала. — Какво би си помислил твоят адвокат, след като разбере, че си се забавлявала с шефа си на канапето в кабинета му?

— Той умее да ме цени — отговори Петра. — В края на краищата аз съм майката на децата му.

— Горкият човек! — рекох аз. — Но въпреки това си уволнена.

— Ще видим! — закани се Петра.

* * *

Открих Евелин в оранжерия номер пет да обгрижва скъпоценната си продукция.

— Мислех, че се каниш да печеш сладки.

— Така е. Видя ли кухнята?

— Да. — Кухнята беше станала страхотна. Една мечта в кремаво и бяло. Всичко, което преди изглеждаше тъмно и грамадно, сега беше светло и просторно. Включително и тавана. — Това е най-хубавата кухня, която някога съм виждала.

— Да, знам — отговори Евелин, без да скромничи. — С господин Кабулке измислихме толкова оригинални решения, че на човек не би му и хрумнало, че кухненското обзавеждане е било от дъбов фурнир, модел от седемдесетте. Как намираш лампите?

— Страхотни са! — казах аз.

— Не звучиш много ентусиазирано — отговори ми Евелин. — Ох, извинявай, може би сега не си в настроение да се прехласваш по кухнята. Какво стана? Заби ли мотиката в гърдите на Щефан?

Махнах с ръка.

— Не си струва!

— Права си — каза Евелин. — Ако ме питаш, този мъж изобщо не си струва.

— Това го казваш само защото Петра успя да ти го измъкне изпод носа — отвърнах аз.

— Оливия, кажи ми моля те, че не го мислиш сериозно! — засмя се искрено Евелин.

— Разбира се, че не го мисля — признах аз.

Ако Евелин го беше пожелала, със сигурност щях да намеря нейните презервативи в бюрото на Щефан.

— Е, сега вече ме успокои — отвърна Евелин. — Уверена бях, че знаеш колко е изискан вкусът ми. Почернелите от солариум хипохондрици със сигурност не са мой тип.

И моят също, помислих си. Но Щефан невинаги е бил такъв. Преди той беше много мил човек.

— Освен това — добави Евелин, този път съвсем сериозно, — освен това, не мога да си легна с брата на съпруга ми, нали така? Това говори за липса на стил.

— Ами, да — казах, а в същото време една леденостудена ръка се спусна към гърлото ми и го стисна здраво. Ох, какво направих! Аз нямах никакъв стил. Бях спала с брата на мъжа си.

— Освен това никога не бих го направила, защото те харесвам — допълни Евелин нежно и в този момент леденостудената ръка стисна гърлото ми още по-силно, толкова силно, че вече не можех да си поема дъх.

— И аз те харесвам — чух се да казвам с пресипнал глас.

И това си беше абсолютната истина. Харесвах Евелин. Много я харесвах. Особено откакто разбрах, че не е имала връзка с Щефан. Просто беше ремонтирала къщата ми и нищо повече. А какво направих аз в знак на благодарност? Преспах с мъжа й.

Аз бях утайка. Възможно най-гадната утайка. По-гадна от Петра дори. При нея просто подлостта беше заложена по рождение.

Гледах Евелин с отчаяние. Как бих могла някога да оправя нещата?

— А какво показа тестът за бременност? — попитах с пресекващ глас.

О, Господи! Не бях помислила дори и за секунда за бебето на Евелин, докато се въргалях с баща му в леглото.

Аз бях най, ама възможно най-долната гнусна утайка.

— Положителен! — каза Евелин и се засмя. — Поне за мен. Ха-ха-ха.

Когато обаче видя объркания ми поглед, тя отново стана сериозна.

— Не, всъщност даде негативен резултат.

Все още бях объркана.

— Това означава ли, че не си бременна?

Евелин поклати глава.

— Не, не съм. И знаеш ли какво? Никога няма и да забременея. За цялото това време ми стана ясно едно: изобщо не искам дете.

— Наистина ли?

— Да — отсече Евелин. — Да ти кажа, никога не съм искала дете, но си мислех, че просто е задължително да имаш, че това е част от живота. И ако не сега, то кога? Смятам, че идеята беше много глупава. Някои хора просто не са създадени, за да имат деца.

— Но Оливер — започнах, като се опитах да не обръщам внимание на угризенията на съвестта си, — той толкова иска да има деца.

— Да — отговори ми Евелин. — Той е ужасно разочарован. Но ме разбира. Винаги всичко разбира. Знаеш ли, той е толкова мил човек. Не искам да му причинявам болка.

— Да — прошепнах тихо.

„Утайка, утайка!“ — шепнеше вътрешният ми глас.

Евелин каза с усмивка:

— Винаги ще го обичам и той го знае. Но той просто не е призваният да бъде баща на моите деца. Нито той, нито някой друг. Когато най-накрая тези проклети шест месеца изтекат, ще си намеря нова работа. Просто съм прекалено добра, та да изчезна от трудовия пазар, за да сменям пелени или нещо подобно. Мисля, че на първо време ще е най-добре да отида някъде в чужбина.

— А какво ще стане с търговията ти с наркотици? — попитах, а в същото време се чудех какво ще стане с Оливер и с градинското ни предаване. Дали той нямаше да зареже всичко заради амбициите на Евелин?

„Не се опитвай да сменяш темата, утайка такава!“ — казваше вътрешният ми глас.

— Погледнато в перспектива, това изобщо не е за мен — каза Евелин и ми намигна. — Въпреки че имаме страхотни растения майки. С малко повече усилия и с нова напоителна система, можем спокойно само в оранжерия номер пет да добиваме по 30 килограма на месец. Това прави годишен оборот от около един милион евро. При това, без данъци. Много примамливо, не смяташ ли?

— Не — отговорих й. — Идеята изобщо не ми харесва. Предпочитам да се занимавам с разрешени растения.

— Както искаш — съгласи се Евелин. — Но смятам заедно да изпробваме сегашния добив.

— Нямам нищо против — казах.

Аз и без това си бях утайка. Може би трябваше да се напуша до смърт с дрогата на Евелин. Точно това заслужавах.

— Но съм непушачка — додадох разочаровано. — Може изобщо да не ми подейства.

— О, има толкова много възможности да приемеш дрогата — каза Евелин и се разсмя искрено. — Не е задължително да я пушиш. Ще опечем сладки с канабис, в интернет има страхотни рецепти.

И така ставаше. Значи щях да се натъпча до пръсване с тези сладки. Все пак това не беше най-лошият начин да се умре.

— Но за съжаление все още е само август — каза Евелин. — Трябва някак да издържим до ноември.

— Защо? Канабисът чак тогава ли ще става за сладки?

— Не — рече Евелин. — Тогава ще получим милионите. Канабисът отдавна си е готов. Старите задници още вчера изпушиха по един джойнт. Наистина е много качествен. Дори Оливер трябваше да го признае.

— Оливер ли?

— Да, и той си дръпна няколко пъти. Добрият стар Хашишко — закикоти се Евелин.

Значи вчера вечерта Оливер е бил надрусан. Е, така поне имахме причина, с която да оправдаем поведението си: алкохол и хашиш.

— Ще ти кажа веднага, щом изпека сладките — каза Евелин. — Ей, Оливия, щях да забравя! Съгласна ли си господин Кабулке да изшлайфа и да боядиса в бяло вратите на всички стаи?

Предполагам, че така щяха да се харесат на потенциални купувачи при оглед на къщата. При мисълта за това очите ми се напълниха със сълзи.

— На него толкова му харесва да работи с виброшлайфа — каза Евелин, която все още чакаше отговора ми.