— Марихуанка и Хашишко! — грачеше Шерер и от силния смях не можеше да си поеме въздух. — Марихуанка и Хашишко! Отдавна не се бях забавлявал така!

— И аз отдавна съм приключила с това — каза Евелин на Оливер. — Все пак може би съм бременна.

— Какво? — извика Оливер.

— Какво? — извикаха и останалите.

— Честито! — каза господин Кабулке.

— Марихуанка е бременна от Хашишко, Марихуанка е бременна от Хашишко — започна да припява Шерер и хвана с две ръце корема си, който се тресеше от смях.

— Казах — може би! — повтори Евелин.

— Крайно време беше — намеси се доктор Бернер. — А и толкова често се срещахте в хотела…

— Тази книга, дето им я дадох, е наистина добра — каза Хуберт. — Ние с жена ми се придържахме стриктно към нея.

Оливер седеше и хапеше долната си устна. Очевидно беше, че за днес му се струпаха много неща. Първо — градинското предаване, а сега пък дългоочаквания наследник. Изглеждаше така, сякаш не може истински да се зарадва.

— И какво ще правим сега? — попита възбудено той.

— Вкъщи имам тест за бременност — отговори Евелин. — Може веднага да го направя и тогава ще знаем със сигурност.

— Да — възторжено се провикна Хуберт. — Аз съм за това, да го направим веднага.

— Аз също — казаха доктор Бернер и Шерер.

— Господа, само допреди малко искахте да огледате добива на коноп — ядосано викна Оливер. — Аз мисля, че тестът за бременност трябва да бъде направен при закрити врата, не смятате ли?

— Жалко! — каза Шерер разочаровано.

Може би неговото поколение не познаваше и теста за бременност и в тази област сигурно също имаше силно влечение по неизживяното.

— Къде всъщност е Щефан? — попитах нетърпеливо.

Започвах да копнея за човек, който поне малко да е с всичкия си.

— Ами, той реши, че всичко това му е прекалено инфантилно — каза Евелин. — А пък и колата на онази кривокраката се развали и трябваше да я закара до вкъщи.

Хуберт погледна часовника си.

— Но трябва всеки момент да се върне, защото в два и половина се прибира мъжът на кривокраката.

— Това пък откъде го знаете? — попитах смаяно.

Аз дори не знаех къде живее Петра. Да не говорим за това, кога се прибира мъжът й.

— Ние знаем всичко! — каза Хуберт сериозно.

— Между другото, смятам, че е много неучтиво да я наричате кривокраката — намеси се Шерер. — Мисля, че всички части на тялото й са в ред.

— Да, всички, с изключение на мозъка — рече Евелин.

Шерер не можа да се сдържи и отново се захили истерично.

— Добре казано, Марихуанке! — изквича той.

Евелин плесна с ръце.

— Ами тогава да действаме!

Всички, освен мен изведнъж се раздвижиха. Докато старите безделници, под ръководството на господин Кабулке, се отправиха към оранжерия номер пет, за да огледат канабиса, а Евелин и Оливер се отправиха към съборетината ни, където щяха да направят теста за бременност, аз останах сама и изоставена в магазина. Може би се дължеше на водката, но се чувствах така, все едно някой ме бе ударил с тиган по главата.

Какъв луд ден само!

Първо участието в предаването на Йохен пръдливата възглавничка, провъзгласен за телевизионна звезда. След това събранието на откачените старци, всички до един жадни за канабис. И като за капак, историята за Марихуанка и Хашишко. А сега пък и бременната Евелин.

Отпуснах се върху дивана в кабинета на Щефан и се загледах в бавно въртящия се вентилатор на тавана. Мислите ми се въртяха в главата ми също като него. Защо Щефан не си идваше вече? Толкова неща имах да му разказвам. Сега, когато щях да печеля пари като водеща и когато осигурих бизнеса ни с поръчки за телевизионното предаване, вече не се нуждаехме от тъпия милион. Можехме да изхвърлим кошмарните моменти от миналото и да спасим брака си или поне това, което беше останало от него. Мисля, че беше крайно време. Само ако пожелаехме, можехме да прекараме остатъка от лятото като нормални хора. А сега, когато по всяка вероятност Евелин беше бременна, ситуацията ставаше още по-абсурдна. Със сигурност и Щефан щеше да е на същото мнение.

От толкова мисли и зяпането във вентилатора съвсем ми се зави свят. Затворих очи и се свих удобно на дивана. О-о-ох! Нещо твърдо неприятно се впи в ребрата ми.

Беше една от онези розови, детски шнолки на Петра. Какво, по дяволите, търсеше тъпата шнолка на Петра върху този диван?

Изведнъж се разсъних напълно. Разбира се, имаше хиляди невинни обяснения на това как един такъв малък, пластмасов предмет можеше да се озове на дивана. Но точно в този момент бях сигурна, че никоя от тези невинни възможности не би могла да бъде вярна.

Имаше само едно-единствено обяснение: не Евелин, а Петра е имала връзка с Щефан. Порчето Петра.

Елизабет ме предупреждаваше.

Откакто не живеех тук, за Щефан и Петра условията бяха станали идеални. След края на работния ден необезпокоявани са можели често да се срещат. Например тук, в кабинета. На този диван.

Евелин е знаела. Старите откачалки също, та нали по двайсет и четири часа слухтяха наоколо.

О, Господи, не Петра е била тъпа като галош, а аз! При това трябваше да се усъмня най-малкото, когато Щефан тръгна на солариум. Та нали Петра дори и не прикриваше факта, че го харесва. Непохватните й свалки, както и флиртуващото писукане, сладките приказки.

Просто не можех да си представя, че Щефан бе проявил толкова лош вкус. Ако се беше влюбил в Евелин, щях да го разбера. Та тя беше чудно хубава и интелигентна. Но Петра? Това кривокрако и тъпо порче! Не, не, никога не бих и предположила, че Щефан може да прояви подобна липса на вкус. Та той имаше стил!

Разгневена, започнах да крача из кабинета. Повърхността на бюрото беше идеално полирана и миришеше на антибактериален препарат. Веднага се досетих, че са го правили и на бюрото. Трескаво започнах да отварям чекмеджетата, без да зная какво точно търся. Може би любовно писмо. „Целувчици, твоя Петра!“, с отпечатък от розово червило и сърчица.

Но не намерих нищо подобно. Затова пък открих кутийка с презервативи. За да бъда по-точна — черни презервативи. Точно такива още никога не бях виждала. Тези, които ние обикновено използвахме, бяха розови, като шнолките на Петра. Нерешително заобръщах кутийката в ръцете си. Откога ли го правеха? По всяка вероятност това не беше първата опаковка с презервативи. Двамата бяха имали толкова много възможности да се срещат, докато Евелин и Кабулке ремонтираха кухнята, а клетият съпруг на Петра се грижеше вкъщи за двете малки порчета. Затова и Щефан толкова яростно запази дивана, не го даде за гаражната разпродажба на Еберхарт и го постави точно тук, в кабинета си. Петра със сигурност си мислеше, че на пода ще е много нехигиенично, а с времето масата им се беше сторила много твърда и неудобна. Сигурно така се получаваха постоянно синини.

Синини! Ами, да! Синината на гърдите на Щефан, със сигурност беше от лакътя на Петра или от някоя друга ръбеста част на тялото й.

Отворих опаковката с презервативи. Вътре бяха останали само четири броя. Черни и гадни, презервативите като че ли ме зяпаха с кръглите си очи. Дори ми се стори, че ги чувам да ми казват: „Изглеждаш ужасно!“

Мушнах ги в джоба си и залитайки, излязох от кабинета, търсейки помощ. Първото, върху което попадна погледът ми, беше хладилникът, върху който се търкаляха останалите съставки от напитката на младостта. Изсипах в съда за миксиране по една глътка от всяко шише, от всеки плик изръсих по една лъжичка прах и накрая излях цялото шише водка. Включих миксера. Но в бързината бях забравила да сложа капака, така че стените и пода за миг се оплескаха в кървавочервена течност. Изсипах това, което не се беше разхвърчало, в една от използваните чаши и го изпих на екс. Ама че гадост!

Но след това ми стана малко по-добре. Някак си успях да се върна в кабинета (без да удостоя с поглед гадния диван) и да се обадя на Елизабет.

— Елизабет? Ще можеш ли да ме вземеш оттук? — подсмръкнах тъжно.

— Къде си? — попита ме Елизабет.

— В градината. Щефан не е спал с Евелин, а с Петра!

— Порчето ли?

— Точно така! — изпъшках.

— Ами да, то се очакваше! — извика Елизабет. — Хана! Мъжът на Оливия е спал с онова порче, продавачката.

— Ама че свинщина! — чух да казва Хана в далечината. — Типично!

— Ей сега идвам! — рече Елизабет.

* * *

Елизабет беше много мила с мен. Взе ме със себе си вкъщи, като при това нито веднъж по пътя не каза: „Видя ли, аз ти казвах!“ Дори напротив, успокояваше ме, доколкото можеше.

— Е, стават такива неща понякога! — каза тя. — Това е животът. Виж ме мен, например. Два пъти ми се случи същото.

— Бих искала да съм мъртва — промълвих.

Беше толкова ужасно, че не бях забелязала нищо. Точно аз, която си бях внушила, че не съм от онези глупави жени, които си затваряха очите за всичко. — Как може да съм толкова тъпа?

— Това е напълно нормална реакция! — каза Хана. — Причината е, че човек винаги надценява способността на мъжете да бъдат верни.