— Не е ли невероятно? Ще получавам пари за нещо, което обожавам да правя.

— При това не малко!

— Мислех, че ви плащат пари, колкото да не умрете от глад?

— Това пък кой ти го каза?

— Баща ти.

— А, той ли? — отвърна Оливер. — Не е мениджърска заплата, но парите си ги бива.

— Да, а като се добави и рекламата за градината. А пък и за всяко предаване оборот от 10 000 евро — радвах се като малко дете.

— Така е, отделно и за концепцията ще получим цяла камара пари! Телевизията иска да я откупи — добави Оливер.

— Много пари ли? — сега зъбите ми започнаха да тракат още по-силно.

— Доста внушителна сума, по мое мнение — отговори Оливер. — Но нека да поизчакаме малко. Имам приятел, който е адвокат, и ще уреди за нас всичко, свързано с правата ни върху шоуто.

— Така е, нека поизчакаме — казах аз и погледнах към ръцете на Оливер. — Смяташ ли, че сега можеш да завъртиш ключа?

Той се ухили.

— Сега би трябвало да стане. Искаш ли да отидем вкъщи и да отворим бутилка с шампанско?

— Да! — извиках спонтанно, но след това поклатих глава. — Не, първо трябва да кажем на останалите. Евелин ще се зарадва, а Щефан най-накрая ще се убеди, че въпреки всичко градината ни ще потръгне. В последно време все говори само за това, как ще си търси нова работа. Като мениджър. Мисли, че в нашия бизнес талантът му отивал напразно.

— Може пък градината наистина да не е най-подходящото място за него.

— Да, но… може и да си прав — отговорих. Бих си разтъркала очите, но се страхувах, представяйки си огромното количество очна спирала, което си бях сложила сутринта. — Но е възможно аз да поема оттук нататък целия бизнес, а той да работи някъде другаде. Искам да кажа, че е справедливо и двамата да изпитваме удоволствие от работата си, нали?

— Така е! — отговори Оливер и запали двигателя. — Е, потегляме към градината!

— Точно така — отвърнах му. — А шампанското можем да изпием и довечера.

Когато влязохме, Евелин беше седнала на плота в магазина и поклащаше крака, а доктор Бернер, банковият директор Шерер, добрият стар Хуберт и господин Кабулке бяха застанали около нея. Всичките държаха в ръце големи чаши с червена млечна течност в тях.

— Това е кръвта, която ни прави безсмъртни — каза Шерер и всички, включително и Евелин, отпиха голяма глътка от чашите си.

— Изпуснахме ли нещо? — попитах аз.

— Господата разкриха на господин Кабулке и на мен рецептата си за дълъг живот — отговори Евелин и посочи към миксера, който заедно с няколко бутилки и опаковки, се мъдреше върху хладилника в дъното. — Доматен сок, алое вера гел, белтъчини на прах, витамин С и водка. Искате ли и вие да опитате по една глътка?

— За мен чиста водка, ако обичате — отвърна Оливер.

— Това е тайна рецепта — изръмжа Хуберт. — Само посветените имат право да я знаят.

— Сигурно е така! — отвърна Оливер и се разсмя. — Все пак не всеки трябва да живее вечно. Какво й е толкова тайното на рецептата?

— Водката бих казала — заключих аз, веднага щом отпих голяма глътка от чашата на Евелин. — По принцип се казва, че водката не би трябвало да се усеща, но в този коктейл определено се усеща.

— Не, не е така — каза господин Кабулке, без изобщо да заеква. — Водката може да се усети, но не може да се подуши.

— Жена му всеки ден щателно го души — намеси се доктор Бернер. — Не е ли така, господин Кабулке?

При споменаването на жена му, говорният дефект на господин Кабулке се възвърна.

— Та-та-така е — отговори той нещастно.

Евелин отново отпи голяма глътка от напитката на младостта.

— Много щедро от ваша страна да споделите с нас тайната си рецепта.

— Всеки ден по една чаша от нея и ще доживеете нашите години — каза Шерер. — Но нали все още си спомняте какво ни обещахте в замяна?

— Ама, разбира се — каза Евелин и скочи от плота. — Господин Кабулке веднага ще ви заведе в оранжерия номер пет.

— Евелин! — извиках аз ужасена.

— Не се притеснявай, Оливия, можем да имаме пълно доверие на господин Кабулке! — каза Евелин. — Аз например винаги имах двойки по химия, но господин Кабулке минава за спец в тази област. Нали, господин Кабулке?

— Да, но… — заекнах аз.

— Не се при-при-притеснявайте — каза господин Кабулке. — В края на краищата всичко е с научна цел.

— А, така значи? А какво да кажем за тях? — казах, посочвайки към старците. — Да не искаш всички ни да вкараш в затвора, Евелин?

— Все някой трябва да купи продукцията ми! — отговори Евелин. — А от всички, които познавам, те са единствените, разполагащи с парите да го направят.

— Защо пък затвор? Нашият интерес е продиктуван единствено от чисто научни цели — убедително се намеси Шерер, а доктор Бернер побърза да добави. — Нашето поколение не познава тези неща и затова ни е крайно любопитно.

— Нямаше начин да се скрие от нас. В края на краищата вършим работата си изключително прецизно — заключи и Хуберт.

— За какво става въпрос? — попита Оливер.

В този момент много ми заприлича на Фриц. Човек направо можеше да се изплаши от него.

— Нищо, което ще ти бъде интересно! — отговори Евелин.

— Престани вече! — намесих се ядосана. — Сега вече това не може да бъде наречено тайна. Така че и Оливер спокойно може да разбере.

Евелин сви рамене.

— Щом така смяташ. Но после да не кажеш, че не съм те предупредила!

Погледнах нагоре към Оливер, който отново беше повдигнал едната си вежда, както винаги, когато заподозреше нещо.

— През свободното си време Евелин преоткри любовта си към градинарството — обясних му аз. — Дори се справи доста успешно. В резултат на това доби няколко килограма канабис.

— С-с-седем, за да сме точни — намеси се господин Кабулке. — При това с най-високо качество. Съдържанието на ТНС е сензационно!

— Моля? — напълно несправедливо Оливер впи точно в мен критичния си поглед. — Добре ли ви разбрах? Отглеждали сте тук дрога в големи количества?

Кимнах.

— Оливия! Не съм очаквал от теб, че си способна да се забъркаш в подобно нещо — каза Оливер.

— Това да не би да е забранено? — попита господин Кабулке.

Евелин завъртя очи.

— Разбира се, че е забранено, господин Кабулке — каза тя. — А вие какво си мислехте?

— Но нали сега сме в ЕГ? — каза господин Кабулке и никой не разбра какво точно имаше предвид.

— Неслучайно това е забранено — започна да чете лекция Оливер. — Хашишът е дрога, която се ползва, за да се зарибят подрастващите така, че те по-късно да преминат към по-твърди наркотични вещества.

— Затова не исках да ти казвам! — избухна Евелин. — Виж го ти, проповедник на морал!

— Идеята беше на Евелин — казах жално аз.

— Естествено — отговори Оливер, а лицето му продължаваше да излъчва огромно неодобрение.

— Мо-мо-може ли да бъдем подведени под отговорност за това? — искаше да знае господин Кабулке.

— Ама разбира се — каза Оливер. — За цялата тази работа може да прекарате остатъка от живота си в затвора.

— Е, не бъдете толкова строг, Оливер! — намеси се Шерер. — Сигурно по време на следването си сте изпушили някой и друг джойнт. Ние пък принадлежим към друго поколение. Когато следвахме, бяхме щастливи, ако имахме какво да ядем. Не е ли разбираемо защо сега изпитваме такова силно влечение към неизживяното.

— Но ви моля само да не ни издадете на баща си! Той не проявява никакво разбиране към подобни детинщини — добави доктор Бернер.

— Какъвто бащата, такъв и синът — измърмори Хуберт.

— Жена ми ще има да се чуди, ако на стари години извърша престъпление — намеси се господин Кабулке доста възбудено. — А от четирийсет години все се оплаква, че съм бил скучен.

— Така, така, Евелин — каза Оливер. — Да не би пак да си пропушила марихуана? Или го правиш само заради парите? И само не ми излизай с номера, че си водена от чисто ботанически интерес към растенията! А и аргумента „влечение по неизживяното“ също няма да призная — каза Оливер и като се обърна към старците продължи: — Неслучайно в университета жена ми имаше прякора „Марихуанка“!

— Марихуанка? — извика Шерер и избухна в див смях, все едно че току-що беше изпушил един джойнт.

— Точно така, Марихуанка — повтори Оливер сериозно. — И сега какво? За собствена употреба ли е, Марихуанке?

— Добре де, сноб такъв! — Хилейки се, Евелин на свой ред се обърна към пенсионерите. — Да не би твоите подвизи като „Хашишко“, да са останали на светлинни години назад във времето?

Шерер отново бе обхванат в пристъп на смях, останалите също се захилиха. Аз бях единствената, която зяпаше Евелин и Оливер с широко отворена уста. За пръв път ги виждах в такава светлина.

— Много отдавна приключих с това — отвърна Оливер. — Сега вече, от позицията на зрял човек, знам какво значи отговорно поведение.