— Не, всяка в своето — каза Елизабет и се закикоти.

Изпъшках.

— Елизабет, Щефан не си е в къщи, а го няма и в кабинета му.

— Да, но това все още не означава абсолютно нищо — отговори ми Елизабет. Явно джинът я беше развеселил достатъчно, защото иначе само при споменаването на името на Щефан подскачаше нервно. — Може в тази жега да е решил да отиде на езерото. О, искаш да кажеш, че двамата с Евелин са отишли някъде?

— Не — казах. — Тя в момента ремонтира кухнята ми заедно е господин Кабулке.

— Ами, значи всичко е тип-топ — заключи Евелин.

— Не, не е! — подсмръкнах аз. — Някак си имам усещането, че изобщо не познавам Щефан. Дори не знам къде би могъл да се шляе днес вечерта. Може би Евелин ме излъга и той си е вкъщи, но не иска да говори с мен. Почти съм сигурна, че изживява криза на средната възраст.

— Виж, това не го вярвам. Той просто е мъж, а те, както е известно, от време на време откачат — опита се да ме успокои Елизабет. — А колкото до кризата на средната възраст, тя се проявява доста по-късно, нали така, Хана?

— Мъжете са като мазолите — чух да казва някъде там Хана. — Появяват се тогава, когато работата вече е свършена.

— Мисля, че си е пийнала малко повечко — отбеляза Елизабет. — Евелин наистина ли ремонтира кухнята ви? Не е за вярване! Наистина имаш късмет.

— Е да, но затова пък съм на път да остана без мъж.

— Никога не напускай мъжа си, може пак да дойде на мода — запя на висок глас Хана.

— Че тя и не иска да го напуска, Хана!

— Това е хубаво, защото една жена без мъж е като войник без пишка — изхълца Хана.

— Пушка, Хана, като войник без пушка.

— Защо изобщо се захванах с цялата тази работа? — затюхках се. — Още от самото начало имах лошо предчувствие. Захвърлих си брака заради един милион.

— Толкова си черногледа — каза Елизабет. — Има поне хиляда безобидни причини, с които да се обясни отсъствието му.

В този момент телефонът започна да пиука.

— Свършва ми кредита — рекох аз. — Кажи ми поне една от хилядата причини и ще се успокоя.

— Ами… — каза Елизабет, но точно в този момент връзката се разпадна.

Затворих телефона угрижена. В какво само се бях превърнала? Чувствах се като клетия съпруг на Деми Мур, когато разбра, че милионът не му е донесъл нищо, освен тъга.

Но точно тогава ме осени прозрение: ако Щефан не беше в леглото на Евелин и го нямаше в кабинета му, може би точно в този момент, и той като мен, беше на път към някой уличен телефон, обзет от мисълта да ми се обади. Много логично, нали?

Двамата мъже, които стояха на входа на ирландския пъб от другата страна на улицата, ми изглеждаха познати. Да, вече бях съвсем сигурна: добре изпеченото на слънцето кубе на единия и огромните уши на другия не можеха да бъдат сбъркани.

Разбрах, че трябва да се прибирам вкъщи, колкото се може по-бързо.

* * *

— Изглеждаш ужасно — посрещна ме Петра на следващата сутрин.

Все още беше непоносимо горещо, през нощта почти не се бе разхладило. Сигурно никой в Германия не е могъл да спи добре нея вечер, с изключение на онези, които притежаваха климатици. Дори и Петра изглеждаше, сякаш страда от жегата. Въпреки че беше само осем и половина, спиралата й за очи се беше размазала. Това май се беше отразило и на настроението й.

— Ама наистина е отвратително — каза тя. — Трябва да направиш нещо с косата ти.

— Да, знаеш ли, не е лошо при първа възможност да ми кажеш как си направила твойта прическа — отговорих й.

Отново беше вкарала около килограм малки, детски шнолки в косата си.

— Ау, и обувките! — възкликна престорено. — В тези изтъркани обувки краката ти сигурно са ужасно спарени! Отвратително.

Е, щеше да е пресилено да се твърди, че в тези жестоки жеги краката ми миришеха на свежи рози. Но пък за такива случаи хората бяха измислили топлия душ. Предполагах, че Петра сутрин и вечер пръска краката си с антибактериалния спрей за повърхности, с който тровеше и въздуха в магазина ни.

— Направо не мога да разбера какво изобщо намира мъжът ти в теб — допълни тя, с което върна мислите ми там, където бяха и преди малко.

Вчера вечерта Щефан така и не се опита да ми се обади, колкото и логично да ми се струваше това снощи. Оливер ми каза, че телефонът не е звънял цялата вечер и гласът му ми се стори изпълнен със съчувствие. А аз, ядосана и депресирана, отидох да си легна.

— Жени като теб са срам за женския пол — каза Петра.

Така повече не можеше да продължава.

Мушнах се покрай Петра в кабинета. Щефан беше седнал пред компютъра. Беше ми дошло до гуша вече от неговите изчисления! Но на монитора не се виждаха изчисления, а обяви за работа. От това, което успях да прочета от вратата, някой си търсеше ръководител на маркетинговия отдел.

— Това пък какво трябва да значи? — попитах, без изобщо да поздравя.

Щефан се обърна към мен.

— Затвори вратата, че отвън ще влезе топъл въздух.

Така изритах вратата, че адски бързо се затвори. Тук в кабинета наистина беше много приятно прохладно, защото един вентилатор раздвижваше въздуха.

— Къде беше вчера вечерта? — попитах.

— Вчера вечерта ли? — Щефан ме погледна, все едно че съм извънземно. — Към колко часа?

— Ами към… няма значение. Къде беше?

— Ами, в цялата къща смърдеше на боя и просто излязох.

— И къде, ако смея да попитам?

— Оли, това пък какво трябва да означава? Вчера вечерта беше адска жега и просто имах нужда от глътка свеж въздух.

— И къде беше?

Щефан поклати глава.

— Ти си полудяла, знаеш ли?

— Не беше в кабинета си, защото ти звънях.

— Напротив, точно тук бях — отговори Щефан. — Просто не вдигах телефона. Но ако знаех, че си ти, щях да…

— А кой друг би могъл да бъде, а? — попитах раздразнена.

— Може би някой, на когото не му е забранено да се обажда тук след осемнайсет часа — каза остро Щефан, — без да проиграе един милион евро. Ти да не си откачила да ми звъниш толкова късно тук? Много добре знаеш, че старците имат очи и уши навсякъде. В края на краищата, тук не става въпрос само за теб, а за всички нас.

Как само успя така да обърне нещата. Сега вече аз се чувствах отвратително. Да, не трябваше да се обаждам.

— Толкова много ми липсваше — казах жално, което си беше наполовина истина.

Изражението на Щефан стана изведнъж по-меко.

— Ах, Дундичке, нали ти така поиска. Сега просто трябва да издържиш. Още четири месеца и сме успели.

— Да — въздъхнах аз.

— Ще започнем напълно нов живот — каза Щефан. — Ти и аз — едно съвсем ново начало.

— Да — отговорих колебливо.

Какво точно имаше предвид? Съвсем на ново изобщо не исках да започвам. Малко новости нямаше да ни навредят, да. Но тези изненадващи идеи на Щефан започваха да ме притесняват.

Погледът ми се върна към монитора, там сега вместо обявите за работа се беше активирал скрийнсейвър: някакви рибки, които весело плуваха нагоре-надолу.

— Защо си търсиш нова работа? — попитах.

— В момента не си търся. Просто проверявам какви са ми шансовете — отвърна той.

— Но защо?

— Оли-Дундичке, нали вече се опитах да ти обясня: този бизнес няма никаква перспектива.

— Това изобщо не е вярно — отговорих разпалено. — Когато Оливер стартира градинското си шоу, ще станем най-известната градина в цяла Германия. Дори ще можем да развием каталожна търговия.

— Ох, Оли, — каза Щефан, — толкова си наивна! Усилено се говори, че магазинът за строителни материали още следващата година ще направи обособен градински отдел. И ако това се окаже истина, тук повече никой няма да влезе. Тъпо е да се вкопчваме в нещо, което е обречено на провал. Това няма ли най-накрая да ти влезе в тиквата?

— Дори и да обособят отдел за градината, това изобщо не ни касае — отвърнах. — Много добре знаеш как е в тези магазини: нискокачествени стоки, не обръщат внимание на клиентите и като допълнение малко евтин теракот. Хората, които пазаруват там, изобщо не са нашата клиентела. Щефан ме гледаше ядосано.

— Ти просто не искаш да го проумееш, нали?

— Не — отвърнах аз. Не исках да го проумея. — С Оливер вдругиден имаме среща в телевизията. Аз ще отида, за да отговарям на въпросите, отнасящи се до градинарството, които могат да възникнат. Всички там са пълни лаици и нямат никаква представа какво може да бъде постигнато само за два дена. Ако успеем да убедим програмния директор, още тази есен могат да бъдат заснети първите серии. Не е ли невероятно? Може би ще получа и консултантски хонорар.

Но Щефан не можеше да бъде впечатлен от всичко това.

— Как ми се иска да си по-разумна — рече той просто.

— А пък аз си мислех, че си падаш по по-глупавички! — каза Евелин.

Тя се беше появила съвсем тихо на вратата, жената мечта — в снежнобяла лятна рокличка и сандали.