За мое щастие италианците още не бяха затворили и имаха както „Афтър-ейт“, така и шоколадов сладолед. С огромни сладоледени топки в хрупкави фунийки тръгнахме обратно към вкъщи. Фриц беше купил за Оливер топка малинов сладолед.

— Като дете най-много харесваше този — довери ми той.

— И още помниш такива неща? — попитах, крайно впечатлена противно на волята си.

— Ами да — отговори Фриц. — Един баща никога не забравя такива неща.

— Върнах сеее — провикнах се, веднага щом отключих вратата. — Водя и Фриц.

Оливер изненадано остави книгата настрани.

— Татко, не е ли малко късничко за проверки? — каза той.

Фриц подаде сладоледа на Оливер.

— Всъщност исках само да пийна един малък коняк с вас — отговори Фриц.

Оливер погледна фунийката със сладолед в ръката си.

— Малинов — казах аз. — Като дете ти е бил любимият.

— Не — отвърна Оливер. — Като дете харесвах само лимоновия. Всичко друго бих изплюл на секундата в краката ти.

Хвърлих укорителен поглед към Фриц. Как ли пък не, един баща никога не забравял такива неща!

— Е, да — каза Фриц, — възможно е да не си спомням много добре. Може би малиновият е бил моят любим сладолед, когато съм бил дете. Ако искаш, можем да ги разменим. Ето, моят е шоколадов.

— Добре, дай го насам — съгласи се Оливер.

Погледнах към топящия се сладолед и започнах да се притеснявам за белия диван на Евелин. Сигурна бях, че ако го изцапаме, щеше да обвини мен.

— Най-добре да излезем на терасата — предложих аз и допълних: — Там ще можем да изпием и по един коняк.

— Нямаме коняк — обясни Оливер. — Но мога да отворя бутилка вино. Много приятно каберне дорса.

Фриц много се изненада, когато видя терасата.

— Я, виж ти! — възкликна той, възторжено. — Лек полъх от Тоскана на терасата, забележително, дъще!

— Много благодаря! — отговорих аз и се забързах да запаля всички свещички, които бях поставила и окачила навсякъде.

— Никак не е зле! Мда, не е зле! — добави Фриц.

Оливер се върна с бутилка вино и три чаши в ръка.

— И аз участвах — каза той. — Но за съжаление май съм наследил двете ти леви ръце, татко!

— Затова пък изглежда много приемливо — продължи Фриц. — Може би вие двамата трябва да се заемете с новата ми градина. Съседите ми могат да ме зяпат отвсякъде, а аз не съм свикнал така.

— Това ще е нещо подходящо за новото шоу на Оливер от типа на „преди и след това“ — извиках аз.

Фриц повдигна едната си вежда нагоре. За първи път видях известна прилика между него и Оливер.

— Това пък какво е?

— Нищо интересно — опита се да прекрати темата Оливер.

— Напротив, смятам, че на Фриц ще му е много интересно — казах аз. — Оливер, покажи му концепцията си.

Намирах концепцията за страхотна, в края на краищата и аз бях участвала здраво в разработването й. Оливер се подърпа още малко, но накрая все пак я донесе.

Фриц чете дълго и накрая каза:

— Звучи много реалистично. Добра е!

Оливер го погледна недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че не са глупави фантасмагории? Нито някакъв боклук, от който ти настръхва косата?

— В никакъв случай — каза Фриц строго. — Никога не бих казал такова нещо.

— Но досега винаги си казвал това за всяка от идеите ми! — отвърна Оливер.

— Не, само за тези, които са били глупави фантасмагории — каза Фриц.

Оливер въздъхна.

— А какво мисли шефът ти за това? — попита Фриц.

— Да, наистина, какво казва програмният директор за идеята ти? — попитах и аз.

Лицето на Оливер засия.

— Господин Дюр иска през следващата седмица ние още веднъж да презентираме идеята си пред една малка комисия. Но е почти сигурен, че планът ще бъде одобрен.

— Браво! — възкликна Фриц. — Явно човекът разбира, когато нещо е добро.

— Какво значи „ние“? — попитах обезпокоена.

— Ти и аз — отговори Оливер и се засмя на реакцията ми. — В края на краищата ти също работи върху тази концепция. Ти си моят експерт. Имам нужда от теб.

— Е, тогава… — казах аз.

— Е, тогава — каза и Фриц и вдигна чашата си за тост. — За вас двамата!

Невероятно, но прекарахме една много приятна вечер.

Глава 10

Тъй като предположих, че Фриц няма две вечери подред да ни направи контролни посещения, още на следващата вечер тръгнах смело към уличния телефон срещу книжарничката, с картата на Оливер в ръка, за да се обадя вкъщи. Беше малко след десет и навън все още беше светло, но в бялата гостна вече със сигурност гореше бялата свещ и разпръскваше навсякъде романтична светлина.

През целия ден беше дяволски горещо и дори сега едва се беше разхладило. Термометърът на терасата все още показваше трийсет градуса. Между другото, прекалено топло, за да се въргаляш в леглото.

След третото позвъняване, Евелин вдигна слушалката.

— Съжалявам, че ви притеснявам толкова късно — казах неучтиво аз. — Но задължително трябва да говоря с Щефан. Става въпрос за счетоводителя ни, много е важно.

— Много съжалявам — отвърна Евелин, — но Щефан излезе.

Кой ли пък би повярвал? Направих се, все едно не съм я разбрала.

— Викни го, моля те! Наистина е важно — казах ядосано.

Хубавото на старомодния ни телефон беше това, че човек не можеше да се разхожда навсякъде из жилището с него в ръка. Така на Щефан щеше да му се наложи да напусне любовното им бяло гнезденце, за да говори с мен. По всяка вероятност сега беше завързан със сатенената нощница на Евелин за желязното легло и не можеше толкова лесно да се освободи. Пфу!

— Не мога да го викна, Оливия — отговори Евелин с известна доза нетърпение. — Той не си е вкъщи.

— Добре, но къде е тогава? — попитах аз.

— Каза, че имал още нещо да доработва — отвърна Евелин. Можех ясно да си я представя как свива рамене. — Защо не му звъннеш в кабинета?

Ха! На този трик няма да се хвана. Някъде в далечината съвсем ясно чувах как някой шуми в жилището. Вероятно Щефан се опитваше да се освободи от възела.

— Добре, ще се обадя — казах с леденостуден тон. Нека да е наясно, че много добре знам какво става там. — И извинете още веднъж, че ви обезпокоих толкова късно.

— А, няма нищо — отвърна тя. — И без това аз и господин Какабулке още работим. Той в момента минава с шкурка вратичките на кухненския шкаф, а аз се опитвам да уцеля точния нюанс на бялото. Не трябва да е „твърдо“ бяло, в момента си мисля за лек намек към ванилов цвят. Какво мислиш?

А аз си мислех за нещо съвсем различно.

— Господин Кабулке още е на работа? — попитах, невярваща на ушите си. — При тази адска жега? — Часовникът на аптеката от другата страна на улицата показваше двайсет и два и двайсет. Евелин май искаше да ме преметне.

— Спокойно. Прави го съвсем безплатно — каза Евелин и добави снишавайки глас: — Мисля, че изобщо не му се прибира вкъщи, жена му явно е голямо чудовище. — В слушалката чух как нещо в къщата изтрополи. — Всичко наред ли е, господин Какабулке?

— Няма нищо, само дъ-дъ-дъската ми падна — каза някой, който прозвуча досущ като господин Кабулке. — Но сега ще я вди-вди-вдигна пак.

Или Евелин беше ангажирала първокласен имитатор на гласове, или господин Кабулке наистина беше там и шлайфаше вратичките на шкафа.

— Е, тогава хубава вечер — малко объркана затворих аз.

Известно време се взирах нерешително напред, след това набрах номера на кабинета. Там обаче се включи телефонният секретар.

— Вие се обаждате извън работното ни време — чух гласа на Щефан. Въпреки сухия текст, звучеше много секси. Заслушах се изпълнена с копнеж. — След сигнала можете да съобщите името си, телефонния си номер, както и причината, поради която ни търсите. С удоволствие ще се свържем с вас.

А, не, по-добре не. Причината за моето обаждане не беше много ясна, дори на самата мен. Ако Щефан лично беше вдигнал телефона, може би щях да му кажа: „Просто исках да чуя гласа ти.“

Къде, по дяволите, беше мъжът ми? Може би с приятеля му Адам играеха скуош. Но все още беше около трийсет градуса, доста горещо за скуош.

В телефонната карта на Оливер все още имаше пари, така че се обадих на Елизабет. За щастие, тя все още беше будна. Не беше чудно при тези температури.

— Какво правиш в момента? — попитах я полуразплакана.

— Ами, с Хана сме се пльоснали в надуваемото басейнче на децата и си пийваме розе — каза Елизабет. — Решили сме да пренощуваме тук.

— Звучи доста разхлаждащо — рекох.

— Да, ела и ти — предложи Елизабет. — Ще се намери място за още един. Имаме и голям запас от кубчета лед. Вадим леда от чашите с джин фис и си го слагаме в горнището на банските.

— Една на друга?