— Е, как така, позволяват ли? Имам предвид само за обяд?

— В този хотел не може. Трябва да вземеш стая за цялата нощ — каза той.

— А защо тогава не се срещате тук?

Оливер сви рамене.

— В хотела е доста по-романтично.

— Да, разбира се — казах завистливо.

— Евелин извади отнякъде една книга от петдесетте години. В нея има съвети как добрата съпруга да направи мъжа си щастлив. Тя ми чете от книгата и после двамата се опитвахме да пресъздадем всичко. Да си умреш от смях.

— Е, чак толкова подробности не искам да знам — започнах да разтърквам очите си, опитвайки се да прогоня от съзнанието си представата как Оливер и Евелин се заливат от смях в хотелското легло, докато пробват пози от петдесетте. — Защо непременно искате да имате деца?

— А вие защо не искате? — отговори ми с въпрос Оливер.

Свих рамене.

— Ами много голяма отговорност е. И колкото и да се стараеш, накрая винаги правиш нещо грешно.

— Да, но в живота е така — каза Оливер.

— Просто не искам да бъда отговорна за още един разбит живот — рекох разпалено.

В действителност просто се страхувах от това да имам дете. Не от контракциите и напъването и тем подобните неща (въпреки, че Елизабет и Хана ми бяха разказали ужасяващи подробности за раждането на Каспар и Марсибил), а от това, което следваше след това. Или по-точно от чувствата, които нахлуват в теб като майка на такова малко, безпомощно бебе. Когато човек станеше родител, той вече не носеше само собствените си грижи и притеснения, но и тези на детето си. Когато го удареха с лопатка по главата в пясъчника, когато друго дете му се подиграваше заради странния цвят на косата, когато най-добрият му приятел предпочиташе да си играе с друго дете, когато учителката в детската градина не можеше да го понася — всички тези неща трябваше да бъдат съпреживяни и от майката. Аз намирах всичкото това за нечовешко. Искам да кажа, че и без това животът е достатъчно тежък.

— По-добре сама да се погрижа за пенсията си и сама да си се настаня в старчески дом, когато се стигне дотам.

— Да, но е много важно да имаш семейство — каза Оливер. — Знаеш ли, откакто водя съзнателен живот, са ми се запечатали следните картини в главата: деца, които се нахвърлят върху баща си, щом той се върне от работа, които подаряват собственоръчно направена поставка за салфетки за деня на бащата. Дечица, които нося на рамене, докато се разхождаме в парка, с които заедно пускаме хвърчило. И жена, която вари сладко и се усмихва нежно, щом се върнеш от работа.

— Това ти се е набило от рекламите — отвърнах сухо аз. — Не е за вярване, че и в главата на Евелин се въртят подобни кичозни картини. Шампоан за цялото семейство…

— Изобщо не й се въртят — отговори Оливер. — Тя иска дете, защото биологичният й часовник започва да тиктака.

— Ха-ха! — изсмях се. — Биологичният часовник работи само при хора, които имат подобни картини в главата. При мен нищо не тиктака. А когато в главата ми се появят картини, то те са наакани пелени, детски болести, нощи, през които не мога да мигна, неприятностите, когато детето носи лоши оценки вкъщи или е замервало кучето на съседите с камъни.

Оливер поклати глава.

— Може наистина представата за щастливото семейство да е само клише, но смятам, че в това отношение баща ми по изключение е прав. Всички имаме нужда от хора, които да са част от нас. Такива, на които да предадем онова, което самите ние сме научили от живота. Хора, зад които заставаме, и хора, които застават зад нас в тежките и хубавите моменти от живота. Колкото и сладникаво да ти звучи.

Отново свих рамене.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това. Няма никаква гаранция, че ще можеш да помагаш на децата си. Моите родители например починаха, когато бях на седем години, и аз трябваше да порасна при чужди хора, с цяла дузина от постоянно сменящи се приемни братя и сестри.

— Изобщо не знаех — отвърна Оливер. — Мислех, че тогава на сватбата, това са били истинските ти родители.

— Не, това бяха приемните ми родители — казах. — Много са готини, но все пак не са истинските ми родители. Не се виждаме често с тях. Нали живеят на четиристотин километра оттук. Пишем си за Коледа и за рождените дни. И това е всичко. Все пак съм едно от многото им приемни деца.

— Бедната — Оливер направи жест, с който показа, че му се иска да ме погали по главата.

— О-о-о, моля ти се! Само не ми казвай, че не би могъл да живееш без неделните закуски у баща ти — сопнах му се ядосано.

— Напротив — отвърна Оливер и се ухили. — Може би всяка втора неделя ще ми е достатъчно, но наистина биха ми липсвали, честно. — А след кратка пауза добави: — Може би като изключим присъствието на Еберхарт.

— При мен явно липсва този фамилия-ген — казах аз. — Въпреки че приемното ми семейство си беше съвсем наред. Искам да кажа, че нямаше нищо от сорта на „Клетниците“ или „Дейвид Копърфийлд“.

— Копърфийлд! И той ли е бил сирак?

— Не фокусникът, а героят на Дикенс — разясних аз.

— Никога не сме били образцово семейство — каза Оливер. — Но въпреки това искам деца. Най-малкото, защото бих искал да го направя по-добре от баща ми.

— Няма да ти е много трудно, струва ми се.

— Мислиш ли? — Оливер ме погледна със съмнение. — Знаеш ли, не е бил чак толкова лош. Просто е правил това, което е смятал за най-добро.

— Да, така правят всички родители — отвърнах с пренебрежение. — Много съм доволна, че мнението на Щефан за децата напълно съвпада с моето.

И Щефан беше доволен, че аз имах същото мнение по въпроса. Той не искаше деца, защото щяха да ни костват „най-хубавите години от живота“, както обичаше да казва. Инвестираш в тях цяла камара пари и толкова много време и в крайна сметка след двайсет години трябва да продължиш оттам, откъдето си започнал. Да, но тогава, казваше Щефан, си с двайсет години по-възрастен и нещата съвсем не стоят така, както преди. А и човек не е същият. Така че дори и да не разсъждавахме еднакво с него и причините да бяха различни, пак стигахме до един и същ извод: и без деца човек може да води пълноценен и щастлив живот.

Или поне някакъв живот.

В момента моят беше доста жалък. Погледнах часовника. Почти десет часа. Какво ли правеха Щефан и Евелин точно в този момент? Може би лежаха на бялото си легло и практикуваха игрички със завързване?

Само да можех да им звънна и да им разваля настроението, помислих си. Но дори и това не ми беше разрешено. Фриц щеше да прегледа телефонната сметка и тогава можех само тъжно да помахам на милиона.

Освен ако не се обадех от уличен телефон!

Рязко се изправих. Оливер погледна към мен.

— Ще се разходя малко наоколо — казах аз, вече преполовила пътя към вратата. — Ще глътна малко свеж въздух.

Оливер кимна.

— Имаш ли карта за телефон?

Заковах се на място.

— Откъде знаеш, че…?

Оливер се усмихна накриво и извади портфейла от задния си джоб.

— Сигурно е хубаво да липсваш толкова много на някого. Ето, трябва да има поне десет евро в нея.

— Благодаря! — казах аз.

С удоволствие бих му обяснила, че на Щефан изобщо не му липсвах, защото по всяка вероятност в този момент лежеше в леглото на жена му. Но защо да развалям и неговото настроение?

На вратата отново се спрях и се обърнах към Оливер. Той вече четеше.

— Пред малката книжарничка до ирландския пъб — каза той, без да отделя поглед от книгата си. — Не можеш да се объркаш.

— Благодаря! — казах още веднъж.

Този мъж започваше малко да ме плаши.

Докато слизах по стълбите надолу, си мислех какво да кажа, ако някой вдигнеше телефона. Може би трябваше да пробутам нещо делово, като например обаждане от счетоводителя, което съм забравила да предам, или нещо от този сорт.

Долу на входа замалко да се сблъскам с някого. Беше свекър ми.

— Къде си се разбързала така? — попита той и ме хвана за двете рамена. Почувствах се все едно съм арестувана. Страхът подкоси първо коленете ми, след това усетих как цялата ми кръв се качва в главата. Бях много благодарна на приглушената светлина, която цареше тук долу, защото иначе Фриц веднага щеше да забележи, че съм гузна. Сега обаче можеше само да го предполага.

— Здрасти, Фриц! — изграчих аз.

— Навън вече е тъмно — обади се той. — А не виждам с теб куче, което да трябва да разходиш.

— Ха-ха — казах аз и започнах да дрънкам монетите, които бяха в джоба на якето ми. — Исках просто да си купя сладолед, при италианците от другата страна на улицата има страхотен „Афтър-ейт“ сладолед. Това е едно от предимствата на градския живот, по всяко време можеш да удовлетвориш желанията си.

— Така, така — каза Фриц и ме погледна изпитателно на сумрачната светлина.

Аз станах още по-червена, ако изобщо беше възможно.

— Доста е жежко днес — добавих.

— Имат ли и съвсем обикновен шоколадов сладолед? — попита Фриц.

Кимнах.

— Тогава ще дойда с теб — каза Фриц. — Знаеш ли, от цяла вечност не съм ял сладолед.