— Ясно — отвърна Елизабет и добави: — Може би и това е някакъв остатъчен проблем от твоето възпитание. Точно както и клинг-кланг!

— Това изобщо не е проблем — казах убедително. — И между другото, се казва линг-линг. Доста често използваем израз е.

До края на кросовата ни отсечка Елизабет от време на време ме поглеждаше доста притеснено. Но мълчеше и това ми харесваше. Мислех си за Щефан и кризата на средната възраст, която в момента изживяваше. Какво ли можех да направя, за да му помогна? Трябваше да го убедя, че работата ни в градината съвсем не е за подценяване. Аз самата го виждах по клиентите, които идваха и купуваха все повече и повече неща. Бяхме съвсем близо до това да се утвърдим на пазара. Хората щяха да идват отдалече, за да си купуват от нас висококачествена и в същото време рядка стока. А когато Оливер стартираше градинарското си телевизионно предаване и ние започнехме да доставяме растения на телевизията, изведнъж щяхме да станем по-популярни, отколкото ни се иска. Щефан трябваше да разбере, че работата му беше поне толкова престижна, колкото и тази на образованите му състуденти.

Когато обаче се върнах в градината, Щефан беше вече при лекаря. Аз се захванах за работа. Пресаждах, пикирах, сортирах, а, между другото, продадох и останалите слънчогледи, както и така търсените балконски домати и мини тиквички, които бях декорирала по същия начин. (Все пак пеперудките трябваше да бъдат продадени.) Ако на хората някоя стока се предлагаше достатъчно атрактивно, те просто купуваха.

— И какво каза докторът? — попитах Щефан, когато той се върна.

— А, той ли? — Щефан махна с ръка. Това означаваше, че докторът пак му беше казал, че е хипохондрик. И че синината му не е признак за никаква опасна болест. — Явно ще трябва да посетя някой интернист, ако искам да разбера какво ми е. Искаш ли да доставя още бегонии?

— Не — отговорих. — Почти нищо от тях не е продадено.

— Прекалено топло е за пазаруване на цветя — каза Щефан.

Как ли пък не. На хората им беше дошло до гуша от бегонии.

— Да — рекох въпреки това. — Днес май е прекалено топло за много неща.

Щефан ме изгледа със смръщено чело.

— Сега пък какво ти става?

— Много добре знаеш! — казах аз. — Никога нямаш време за мен. Знаеш ли кога за последен път сме спали заедно?

— Оли, наистина си много неразумна. Знаеш много добре, че в момента изживяваме много тежък период. От самото начало знаехме на какво точно се подлагаме.

— Аз не! Мислех си, че през деня все ще намираме време за нас двамата. Много ми липсваш, да знаеш! — казах аз подсмърчайки.

Изведнъж изражението на лицето на Щефан стана по-меко.

— И ти ми липсваш, Оли-Дундичке! — каза той. — Къде всъщност е Евелин?

— Излезе.

Сега изобщо не ми се говореше за Евелин.

— Къде?

— На среща с Оливер, заради овулацията й — положих главата си на гърдите на Щефан. — Наистина ли ти липсвам?

— Наистина — отговори той. — И ако искаш, утре следобед ще отделим повечко време за нас двамата. Става ли?

— Да! — казах аз.

По средата на прегръдката ни звънчето на магазина иззвъня. Щефан ме избута малко по-силно, отколкото беше нужно. Но на вратата беше застанал само доктор Бернер.

— Дъщеря ми каза, че продавате страхотни чимширени дръвчета — каза той. — Пожела си два от високостеблените за рождения си ден. Искат да ги сложат пред месарницата. Все едно, че магазинът им е някакъв проклет бутик или нещо подобно.

— Имам още два високостеблени — отговорих аз. — Но те съвсем не са евтини, доктор Бернер.

— Ах! — намигна ни докторът. — Щом е за децата, нищо не е прекалено скъпо, нали?

* * *

Преди него ден да се прибера вкъщи, набрах от градината край съборетината ни няколко килограма касис. Вече беше почти презряло, а аз съвсем не исках да го оставям на птиците. От килера на съборетината взех един кашон с празни буркани, които бях събирала през цялата година точно за тази цел. Нямаше нищо по-хубаво от домашно приготвено сладко от касис, освен може би домашното сладко от малини.

С кашона под мишница се промъкнах през къщата. Щефан още беше в кабинета си, така че имах малко време да пошпионирам, при това в собствената си къща. В кухнята цареше абсолютен хаос, половината от вратичките на кухненските шкафове бяха демонтирани, подът и стените бяха разбити и навсякъде се виждаха кутии и цели баки с бяла боя. Все още нищо не напомняше на кухня в английски битов стил.

Любопитно се вмъкнах в гостната, търсейки уличаващи следи, като например долни гащи на Щефан или течността му за контактни лещи върху нощното шкафче, или дори само полъх от парфюма му във въздуха на гостната. Но стаята беше безупречно проветрена. Чаршафите на леглото бяха перфектно опънати, без следа от гънка. Във вазата на парапетчето имаше нова, свежа орхидея, а вятърът развяваше една завеса от лек, снежнобял муселин. Веднага забелязах, че завесата я нямаше предния път. Дали не беше нарочно сложена, за да не може никой да вижда леглото отвън? В главата ми започнаха да се въртят предположения. На кого ли му беше приятно по време на секс да бъде наблюдаван от Хуберт и компания? Ако, разбира се, го бяха правили. Бях само деветдесет и девет процента сигурна в това. Бях си запазила един процент надежда, че и с Евелин Щефан говореше само за синините си.

Явно Оливер го бяха задържали в работата. Когато се прибрах, него го нямаше вкъщи. Или пък трябваше да отработва, защото беше пресрочил обедната си почивка, концентриран върху Евелин и деня й за зачеване.

Обзета от лошо настроение се захванах да махам дръжките от касиса. Оскверних тенджерата, в която Оливер правеше спагети, като започнах да варя в нея комбинация от цели килограми касис, захар, пръчица ванилия и известно количество от калвадоса на Оливер. Добре, че имаше модерна газова печка, защото сместа прекипя и за един керамичен котлон това би означавало край на чистия му и поддържан вид. След това можете да го бършете и стържете, колкото си щете и все пак до края на живота си ще му личи, че на него е било варено сладко от касис.

Когато най-накрая разпределих цялата смес по бурканите, кухнята изглеждаше така, сякаш някой е бил заклан в нея. Нещо, което на драго сърце бих направила. Истината е, че изглеждаше потресаващо. Но там, където се рендосва, няма как да няма стърготини.

Поставих бурканите да изстиват с главата надолу и се захванах да надписвам етикетите. Това беше едно приятно занимание, направо наслада за очите. На първия етикет изписах с украсени букви: „Недостижимото и великолепно сладко от касис на Оливия с истинска ванилия и дъх от калвадос“, а отдолу добавих годината на производството. Зашеметяващо! Но бурканите си бяха доста солидно количество и след десетия надписан етикет ръката ми отмаля. „Сладко от касис с ванилия и калвадос“, а отдолу година на производство. И това беше достатъчно на човек да разбере какво държи в ръцете си. Два етикета по-късно вече реших, че всъщност е напълно достатъчно, да се знае, че става въпрос за „Сладко от касис“.

Когато Оливер се прибра вкъщи, вече бях надписала и последния етикет и разтривах изморено ръката си.

— Доста си се постарала! — каза той и посочи към червената цапаница на плота, която вече хващаше кора.

— Точно така! — отговорих аз, готова за нападение и посочих с ръце към бурканите. Ако сега му хрумнеше идеята да недоволства заради мръсотията, много се лъжеше.

— Двайсет и четири парчета. Собствено производство.

— „С. К.“ — прочете Оливер етикета на един от последните буркани. — Това пък какво трябва да значи?

— Това е съкращение — казах малко троснато. — От недостижимото и великолепно сладко от касис на Оливия с истинска ванилия и дъх от калвадос. Като го напишеш десет пъти и ще разбереш за какво става на въпрос.

Оливер изстърга малко сладко от работния плот и облиза пръста си.

— М-м-м, вкусно — каза той. — Не знаех, че сред силните ти страни е и домакинството, карфиолче.

— Имам повече силни страни, отколкото предполагаш — отвърнах.

Имах много повече силни страни, отколкото изобщо някой можеше да предположи. Това ми беше проблемът.

Оливер се отпусна върху един от столовете Philippe Strack.

— Какъв ден само! — изпъшка той.

— Само не се оплаквай! — казах аз.

В края на краищата той беше правил секс днес, а аз не.

— Ама ти днес май си в много лошо настроение? — отговори той.

— Да, съжалявам. Но понякога се чувствам така… излишна. Кажи ми честно смяташ ли, че напоследък съм надебеляла?

— Не — каза Оливер. — А надебеляла ли си?

— Не — отвърнах. — Но след трийсет телесната маса се разпределя по друг начин. Поне така казва Щефан.

— Аха — каза Оливер. — Е, аз смятам, че при теб всичко си е разпределено както трябва.

— Хм — обадих се, вече доста поуспокоена. — Прекарахте ли си добре с Евелин?

Оливер повдигна едната си вежда нагоре.

— Много добре! — отговори той.

— А къде всъщност се срещате винаги? — попитах.

— В един хотел.