— Не разбирам хората — обади се Петра. — Да се изръсят толкова пари. Та тези храстчета са толкова скучни. Господин Гертнер също мисли така.

— Е, да — казах доста мрачно. — Но затова пък този месец ще отбележим няколкостотин евро повече в графата с печалбата.

И никога повече нямаше да видя чимширчетата си.

Петра наметна през рамо дамската си чанта и показа горната част от тялото си през вратата към кабинета на Щефан.

— Господин Ге-е-ертнер. Чаоче! Целувки!

— Чаоче! Целувки! — чух да отвръща Щефан.

В последно време прекарваше прекалено много време пред компютъра. Толкова много, че вече май не знаеше какво бръщолеви. Чаоче, целувки!

— Калкулирането е много важно — отговаряше ми той, когато го питах защо не си запълва времето с по-практични задачи.

Точно в този период от годината не насмогвахме с работата в градината, макар и това да ми доставяше страхотно удоволствие. Но в края на краищата той беше икономистът тук, не аз, и ако в момента калкулациите наистина бяха по-важни от всичко друго, тогава сигурно беше така.

Петра затвори вратата към кабинета.

— Трябва да взема малките — каза тя и изплези език. Жестът обаче не беше насочен към мен, а към следобедната й програма. — Днес е празникът по трудово, а Тимо, разбира се, си е избрал да сглобява възможно най-сложната ракета. По ръцете ми ще има повече лепило, отколкото пръст под ноктите ти. Направо отвратително!

— Какво ли не прави човек за децата си — отговорих вяло.

— Не го правя доброволно! — разпали се Петра. — Ако зависеше от мен, бих купила готов комплект. Но ако някой не вземе участие в празника, след това в детската градина му правят неприятни забележки. Тези жени са същински хиени.

Вярвах й сляпо.

— В твоите очи всички жени са хиени — казах аз. — Или тъпи кози, или смотани крави.

— Всички, освен теб! — отговори тя, стигнала вече почти до вратата. — За теб смятам, че си попово прасе! Ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха! — казах аз.

Някой ден щях да нахлузя някоя саксия на главата на тази гъска. При това с всичка сила.

Затворих вратата на магазина след нея и влязох в кабинета на Щефан. Дори и по време на обедната почивка не искаше да стане от компютъра.

Започнах да разрошвам косата му любвеобилно.

— Недей! — каза той. — Ще ми развалиш прическата.

— И какво от това? — отвърнах. — Масажът помага срещу главоболие и пренапрежение.

— Нито имам главоболие, нито съм пренапрегнат — отсече той. — И ако случайно не си забелязала, опитвам се да работя.

— Ах ти, с твоите числа и статистики — отговорих. — Тази работа не доставя удоволствие. Искаш ли да чуеш нещо оптимистично? Само през изминалата седмица от чимширите ми съм направила оборот над хиляда евро!

— Да, знам — каза Щефан. — Но май забравяш, че си вложила в тях години усилия и пари. И то повече отколкото накрая си получила.

— Да, но ми доставяше удоволствие!

— Оли, ти май не искаш да проумееш? Този бизнес можем да вдигнем на крака само ако това, което извлечем от него, е повече от това, което сме вложили като труд и средства! Това е проста сметчица. Дори ти би трябвало да го разбереш!

Спрях да разрошвам косата му. И без това тя беше твърда като бодли заради гела и пяната за коса.

— Не ми говори, все едно съм някаква тъпанарка! Много добре виждам, че в последно време от моите растения правим много по-голям оборот, отколкото от твоите бегонии. Май това е, което ти разваля настроението.

— Това, което ми разваля настроението, е мизерната печалба — отговори Щефан.

— Но поне е по-висока, отколкото тази от бегониите — настоях аз.

— И все пак си остава мизерна — каза той. — В този бизнес просто няма бъдеще.

— Кой бизнес имаш предвид?

— Градинарския — каза Щефан с презрение. — Занимание за жълти стотинки. Баща ми е прав, това не е работа за мен. В крайна сметка съм дипломиран икономист. Експерт в областта на маркетинга. При това бях добър. Мога да кажа, че бях един от най-добрите във випуска. А сега, погледни ме само. Губя си времето с някаква си западнала градина и продавам цветя с печалба от четиринайсет цента и половина на парче!

— Градината не е западнала — възразих разпалено. — Просто е в процес на развитие. Тя ще стане великолепна, ако продължаваме в същия дух. Бизнесът ни също прохожда в момента.

— Това е един мизерен бизнес — каза Щефан. — Всичките ми приятели, дори и най-глупавите, на които помагах по време на следването, сега имат по-хубава работа от моята.

Господи, това беше нещо ново! Изплаших се, че клетият изживява своята „криза на средната възраст“. Може би малко преждевременно, но всичко друго пасваше: новата прическа, аферата с Евелин.

Изведнъж ме обля вълна на състрадание.

— Ти си претоварен — започнах нежно. — Имаш нужда от малко разтуха.

Погледът ми се плъзна към прозореца. Там Щефан беше решил да сложи стария ни диван от гостната. Не го беше предложил на Еберхарт за гаражната му разпродажба, защото смяташе, че в кабинета му би свършил доста по-полезна работа. И аз мислех така.

Съблазнително се разположих върху канапето.

— Ще дойдеш ли за малко при мен, Щефан? Само за половин час.

Щефан погледна нерешително към мен.

Усмихнах му се.

Най-накрая и той ми се усмихна и се опъна до мен на дивана.

— Е, добре, малка ми Оли-Дундичка. Половин час.

Въздишайки с чувство на наслада, започнах да разкопчавам ризата и прокарах ръка по топлата му и мека гръдна мускулатура.

Щефан се отдръпна и извика:

— Бъди по-внимателна!

Аз се понадигнах.

— Но аз нищо не съм направила.

— Жестоко ме боли!

— Извинявай — отвърнах боязливо.

Може би, от прекалена страст го бях погалила малко по-силно. В края на краищата, отдавна не ми се беше отдавала възможност да го погушкам.

Внимателно, все едно че е рохко яйце, се сгуших до тялото му. Но Щефан ме избута.

— Имам ето тук една синина — каза той. — Направо е огромна. Моля ти се, погледни я и ти внимателно.

Щефан бързо съблече ризата си и ми показа синьо-лилаво петънце, голямо, колкото ухо на игла, до гръдната кост. Според мен не изглеждаше да е опасно.

— Е, не е чак толкова голямо! — казах аз. — Може би си се блъснал в нещо.

— Не съм! — изпъшка Щефан.

— Може би просто си забравил — успокоих го, като продължих да го галя.

Но, охкайки, Щефан все така се взираше в синината. Реакцията му съвсем развали романтичната обстановка.

— Днес следобед ще отида на лекар. Не е ли странно, много често взех да получавам такива неща. Най-добре веднага да звънна и да питам дали не може ме да ме прегледа още днес. В края на краищата става въпрос за спешен случай.

— Е, щом казваш — казах подигравателно и се надигнах. — И без това имах уговорка за джогинг.

Това всъщност си беше самата истина. Само дето бях готова, без дори да ми мигне окото, да вържа тенекия на Елизабет. Сексът беше най-малкото поне толкова полезен за здравето, колкото и джогинга. А пък да бягам в парка можех и сама.

— А, ето те и теб най-накрая! — каза Елизабет, когато ме видя да излизам от пътеката, на която обикновено се срещахме.

— Задържаха ме — отговорих и наложих веднага много бързо темпо, за да изкарам яда и разочарованието от себе си. Явно за Щефан незначителната синина беше по-важна от мен. — Елизабет, бъди честна и ми кажи, смяташ ли, че изглеждам по-дебела от преди?

— Не! — каза тя. — Също толкова дебела си, колкото и преди.

— Това изобщо не е смешно — изпръхтях.

— Е, хайде де, Оливия, беше само шега. Изобщо не си дебела, просто циците ти са големи. Но това не е проблем, защото на мъжете им харесва.

— Явно на моя не му харесва — казах. Или поне вече не му харесваше. — Ще откача, Елизабет. Вече повече от месец не съм правила „ти знаеш кое“.

— Да, да — отговори припряно Елизабет. — Имаш предвид точно онова „ти знаеш кое“, което аз не съм правила от почти три години.

— Какво? Толкова дълго? — погледнах я смаяно. — Но как издържаш?

— Бягам — отговори Елизабет и се засмя. — Хайде, хайде, Оливия, не е чак толкова страшно. Да не би пък Щефан да е толкова дяволски добър в леглото?

— Да — казах напълно убедена.

— По-добър от всички, с които си била преди него?

— Преди него не съм била с никого — отговорих.

Сега вече беше ред на Елизабет да ме погледне смаяно.

— Щефан ти е бил първият?

— И последният — отговорих й гордо. — Знаеш ли, Елизабет, аз не съм от онези полиглотни жени.

— Искаш да кажеш полигамни. Полиглотни са тези с многото чужди езици.

— Точно така — казах. — По-добре полиглотен, отколкото полигамен. Това е житейският ми избор.