— Кухнята? — побързах да я прекъсна разтревожено.

— … е катастрофална — продължи Евелин невъзмутимо. — Това отвратително, тъмно дъбово дърво, а и ужасния зелен, изкуствен плот. Човек целият се изприщва, дори само докато ползва микровълновата.

— Винаги го казваш, но досега не съм видяла и една пъпка по кожата ти — казах аз. — Съгласна съм обаче, че кухнята е ужасна.

Като вместо „кухня“ можеше да се спомене всяка друга стая от къщата и изречението пак щеше да отговаря на истината. Без гостната, разбира се, която вече беше много шведска.

— Рустиковото дъбово дърво го наследихме от предишния собственик, но печката е нова, ние я вградихме. Е, не точно нова. Купихме я много изгодно втора ръка от eBay. Но…

— Да, да, знам — прекъсна ме Евелин. — Че ново кухненско обзавеждане би струвало прекалено много. Точно затова огледах много обстойно старото и установих, че отвътре шкафовете са учудващо добре запазени, вратичките се отварят, все едно са смазани с машинно масло, никоя от тях не скърца и не заяжда. И ако всичко се боядиса в бяло и се монтира друг плот, ще изглежда много по-добре. Ще се добавят някои нови летвички, гадните стари дръжки ще се заменят с нови, по-хубави. И готово — кухнята ще изглежда съвсем като нова.

— Хм — измънках.

По дяволите, тази жена щеше да ме довърши. Първо се нахвърля върху мъжа ми, после върху кухнята ми! А на всичкото отгоре отглеждаше и наркотици в градината ми.

— Разбира се, шокиращите жълто-зелени плочки трябва да бъдат скрити някак си — продължи разсъжденията си Евелин. — Това може да стане с бял керамичен лак, но според мен още по-хубаво ще бъде с грапави дървени плоскости, боядисани в бяло.

— Хм — измънках за втори път, което Евелин изтълкува като съгласие. — С белия цвят човек никога не може да сгреши.

— Виждам, че сме на едно мнение! — тя се усмихна толкова ентусиазирано, както никога досега не я бях виждала да го прави. — В железарията се продават на добра цена масивни букови плоскости — продължи тя. — Вече говорих с Щефан и той смята, че малко боя и няколко цента за дръжки и плоскости няма да го разорят.

— Няколко цента? — изпъшках. — По-скоро няколкостотин евро!

— Ами да речем триста евро, всичко на всичко — каза Евелин. — Мисля, че е супер цена за чисто нова кухня! Като се има предвид, че новото сако на Щефан струваше почти двойно.

— Какво? — извиках аз.

— Армани — каза Евелин. — Стои му страхотно.

— Ти ли му го избра? — попитах, изпълнена с ревност.

— Не — отговори тя. — Не се интересувам от мъжката мода. Какво мислиш за кухнята? Господин Какабулке изгаря от желание да започне работа.

— Той се казва Ка-булке, колко пъти трябва да ти повторя!

Евелин не изглеждаше убедена.

— Виж, аз за всеки случай пак го попитах. И той съвсем ясно ми каза, че се казва Какабулке. Честно.

Завъртях очи.

— Горкият човек заеква. Защо не може да ти го побере главата?

Глава 9

За мое голямо изумление, канабисът на Евелин започна да расте с небивали темпове. Само две седмици след засяването на семената, от почвата започнаха да се показват малки листенца. Разсадът също вървеше добре, но на него започнаха да му никнат отблъскващо изглеждащи листа.

Противно на очакванията жаждата за живот на тези растения ме трогна. Би ми станало тежко просто ей така да ги захвърля на боклука.

— Тук не трябва да припарва никой, освен нас — казах на Евелин. — Иначе много скоро ще се окажем в затвора. Ако господин Кабулке види растенията…

— Ами спокойно можеш да му кажеш, че са домати — предложи ми Евелин.

— Домати! — извиках аз. — Господин Кабулке може и да изглежда малко отнесен, но със сигурност различава доматите. Освен това тези неща започват вече така да вонят, че можеш да се упоиш само от миризмата.

— Господин Какабулке никога не би ни предал — каза Евелин. — Но виж, Щефан ме притеснява.

— Щефан? Да не би да не си му казала какво отглеждаш в градината?

— Да не си откачила? — сепна се Евелин. — Тези Гертнерови всичките са дяволски консервативни и ревностни католици. Биха изпели на минутата всичко, което са видели тук.

— Ох! — възкликнах.

Може би имаше право. Повечето хора не биха одобрили това, което Евелин правеше тук. И аз не би трябвало да го правя. В края на краищата беше нелегално и неморално.

— За Щефан не се притеснявай — казах аз. — На него можем спокойно да му кажем, че това са домати. Той и след сто години няма да забележи разликата. Оттук нататък какво следва? Джойнтът от листата ли се свива?

— Не, не, не! — каза Евелин. — Използват се цветовете. Първо трябва да отгледам едно великолепно растение — майка. А мъжките безпощадно трябва да се унищожават. Виждаш ли? Това тук е мъжко. Можеш да го познаеш по това, че не създава съцветие. Е, в един момент и те цъфтят, но са напълно безполезни.

Евелин отскубна мъжкото от лехата и това до него също.

— Бедните! — казах аз.

— Това са безполезни паразити — отговори Евелин. — Добре че ги различавам, веднага щом ги видя. И след това — отскуб! — Евелин погали нежно едно растенийце. — Ти си момиченце, нали? Скоро ще разцъфтиш и така ще изплатиш на мама всичките грижи, които е положила за теб. Виж само, вече е образувала съцветие. Колко бързо само става всичко!

— Не трябва ли страничните издънки да се отстраняват, като при доматите?

— Да се отстраняват? Това пък как става?

— Ами, ето така — казах и хванах едно от растенията. — Взема се и…

Евелин ме удари през ръцете.

— Долу лапите! — извика тя. — Това тук си е моята леха. Аз се грижа за цветята! Не знам дали нещо трябва да се отстранява, но веднага ще проверя в интернет дали трябва да го правя с цветенцата ми.

— Не мисля, че можеш да наречеш това тук цветя — казах аз.

— Наричай ги, както си искаш, но ги остави на мира — тросна се Евелин. — Сега трябва да тръгвам, имам среща с Оливер. Утре ми е овулацията.

— Пак ли? — промърморих.

Оливер беше напълно прав, тази компютърна програма за забременяване беше нещо развалена.

Проследих ядосано как Евелин се качва в беемвето си и потегля. Беше красива като юнско утро. Животът е толкова несправедлив. Тази жена имаше просто всичко: всяка седмица овулация, секс с мъжа си и с мъжа ми.

— Не можеш да си сигурна! — казваше всеки път Елизабет, когато започвах да говоря за това (а това ставаше почти всеки път, когато се видехме).

Но аз бях убедена.

— Да приемем, че заключиш Каспар за един час в стая, пълна с желирани мечета. Мислиш ли, че няма да яде от тях? — попитах я.

— Разбира се, че ще яде — отговори ми.

— Виждаш ли? Абсолютно същото е положението с Щефан и Евелин — казах аз.

— Но Каспар е едва на четири години — отбеляза Елизабет. — А Щефан е на трийсет и седем. Искаш да ми кажеш, че не може да се владее повече от едно четиригодишно хлапе?

— Ако ставаше въпрос за желирани мечета, може би ще успее — казах. — Но не трябва да забравяш, че Евелин не е желирано мече.

— Въпреки това, нямаш никакви доказателства — каза Елизабет. — Освен това нали имаш намерение да му простиш.

— Е, да, отдавна съм му простила — казах и изскърцах със зъби. — Аз просто не съм от онези жени, които забелязват, че ги мамят чак когато нещата станат очевидни.

— Точно така — отговори Елизабет сухо. — Ти предусещаш нещата.

Не можех да изключа ревността си, колкото и усилия да полагах. А и Щефан не беше особено любезен с мене. Настроението му представляваше смесица от безразличие, нетърпеливост и гузна съвест — все неща, характерни за мъжете, които изневеряваха. Представата, че дарява Евелин с цялото си внимание и чар, ме влудяваше. Защо всичко на този свят бе толкова несправедливо? Евелин имаше просто всичко: красив мъж и външен вид на холивудска актриса. Освен това си откри и подходящи допълнителни занимания: отглеждаше дрога и ремонтираше къщата ни. (Не че нещо от това правеше лично: беше превърнала господин Кабулке в личния си роб. Можех да се обзаложа, че госпожа Кабулке също се пенеше от ревност.)

Защо, след като имаше всичко това, й бе притрябвал и моят мъж?

Въздъхнах дълбоко. Единственото, което ми оставаше, беше работата ми.

— Изглеждаш отвратително — посрещна ме Петра, когато влязох в магазина с няколко току-що засадени в саксии слънчогледи.

— Благодаря, подобно — отговорих разсеяно и мушнах във всяка от саксийките по една дървена пеперудка, боядисана в оранжево. Бяха ми ги изпратили по пощата много изгодно, единственото условие беше да купя най-малко сто. Увих ги в декоративно лико и казах на Петра да ги продава по 3,50 евро.

— Поне е нещо по-различно от бегониите — каза тя. — Все повече хора започнаха да идват заради другите неща. Храстите ти, например, се изкупиха напълно.

— Какво? — заоглеждах се изплашено.

Преди няколко дни, поради увеличилото се търсене, изкарах няколко чимшира от оранжерията в магазина, а някои от по-големите екземпляри сложих пред вратата, за да ловят окото. За да пресека ентусиазма на клиентите, сложих доста завишени цени, но очевидно това не ги беше възпряло. Нито един от тях не беше останал. Любимците ми! До един ги нямаше! Всеки момент щях да избухна в сълзи.