За съжаление напоследък Щефан не ценеше нито възвишеността ми, нито мъдростта ми. Продължаваше да е раздразнителен и дистанциран. А колкото до Евелин, тя беше значително по-любезна към мен в сравнение с Щефан, но към нея не можех да проявя нито толерантност, нито мъдрост. В края на краищата тя оплиташе (или вероятно оплиташе) любимия ми съпруг в мрежите си, а и мамеше (или вероятно мамеше) най-добрия ми приятел — милия и добър стар карфиол. Не можех да й го простя толкова лесно.

Междувременно Евелин не се беше отказала от идеята си за собствена леха. Аз щедро й предоставих една доста голяма в оранжерия номер пет. Още на следващия ден лехата беше прилежно прекопана и наторена, а маникюрът и ръцете на Евелин бяха изрядни, както винаги, което събуди в мен подозрението, че господин Кабулке беше свършил работата вместо нея.

— Сега чакам само растенията — каза тя със задоволство.

Явно се беше спряла на нещо от интернет. Дано да не е поръчала нещо много екзотично, защото щеше да остане разочарована, ако крайният резултат се разминеше с очакванията й. Типичната грешка на начинаещите.

Май вече преваляше и в странния ни съвместен живот започваше да се забелязва нещо като рутина. Дори свикнахме с постоянното присъствие на доктор Бернер, банковия директор Шерер и голямоухия Хуберт, които винаги се появяваха, щом наближеше осемнайсет часа. Изобщо не бях сигурна дали искат да ни изловят как потъпкваме правилата, предвидени в договора, или тъкмо напротив, да предотвратят подобно действие от наша страна. Предполагах, че зависеше от това на какво всеки един от тях е заложил: дали ще издържим, или не. Щефан дори се кълнеше, че посред нощ през прозорчето на банята бил видял един от тях да пуши лула в градината.

— Е, това си има и хубави страни! — каза той. — Докато старите кокали дебнат навън, няма защо да се притесняваме, че някой може да ни обере.

Неделните закуски продължаваха постарому да се провеждат в зимната градина на Фриц. Разликата беше в това, че Щефан идваше с Евелин, а пък аз с Оливер. Те пристигаха с лъскавото беемве, докато ние се дотътряхме някак си натоварени в ситроена. Евелин беше обсебила напълно новата кола, въпреки че тя наполовина принадлежеше на Оливер. Според нея без кола човек би бил загубен насред тази пустош, в която според нея се намираше градината.

Щефан също често караше стилния кабриолет в околността. Трябва да призная, че много му отиваше. Иначе всичко си беше постарому.



Гертнерови — едно семейство, което трябваше да се откаже от старите си навици. Включете телевизора си и се чудете как така все още няма убити!



Но това изглежда беше само въпрос на време, защото Еберхарт продължаваше да ни досажда с въпросите от последното предаване на „Стани богат“ и забележките си на голям всезнайко. А с всяка изминала седмица нивото на агресията ми рязко се покачваше. Тайно си мечтаех да избоксирам мекото шкембе на Еберхарт с колкото сила имам.

Катинка изобщо не подозираше колко беше близо моментът, в който щеше да стане вдовица. Всяка седмица тя носеше дрехи в различен пастелен цвят и постоянно обсъждаше с Фриц въпроса, кои мебели трябваше той да премести в къщата им и кои поради липса на място трябваше да останат в марципановата торта. Фриц не гледаше сантиментално на нещата, но за разлика от него Катинка всяка неделя се давеше в сълзи. Това май беше въздействието на хормоните на бременността. Беше си направо ужасно. Сега вече знаех защо не искам да забременявам.

— При това положение трябва да се разчисти и килерът — каза Фриц и ние всички трябваше да слезем долу и да разгледаме така наречените безценни съкровища, които бяха складирани там.

Беше огромен килер, претъпкан до тавана с вещи, за които беше разбираемо защо са захвърлени тук.

— Можете да вземете, каквото пожелаете — каза Фриц.

И това беше жест на невероятна щедрост от негова страна (разбира се, като изключим историята за милионите). Имаше само един малък проблем — никой не искаше нищо. Нито плетените като кошница лампи от седемдесетте, нито холната гарнитура в синьо каре, нито белите столове от изкуствена кожа на червени цветя, да не говорим за комплекта за обзавеждане на детската стая от 1976, състоящ се от мебели от шперплат, облепени с фурнир.

— Неблагодарни хора — каза Фриц. — Тогава ще организираме разпродажба отпред на двора. Ще е жалко нещата да се изхвърлят. Навремето струваха много пари. На повечето дори пазя фактурите.

Всички простенахме.

— Никой няма да ги иска — каза Оливер.

— Дори и най-заклетите фенове на седемдесетте — допълни Щефан.

— Моята особа проявява все пак интерес към този фотьойл — каза Еберхарт и се пльосна във фотьойл с размер XXL и отвратителна дамаска.

— При това положение може би твоята особа ще прояви интерес да се заеме с организирането на разпродажбата — попита хитро Евелин.

— Ако моята особа задържи печалбата! — отговори също толкова хитро Еберхарт.

Стори ни се справедливо. Беше почти изключено печалбата да е особено голяма. Освен това след по-малко от половин година щяхме да сме милионери, при това положение спокойно можехме да го раздаваме по-ларж.

— Който не уважава пфенига, не заслужава и талера — каза Еберхарт.

— Имаш право, момко! — възкликна Фриц. — С такова мислене ще постигнеш нещо в живота.

— Чудесно! — каза Евелин. — При това положение можем да се възползваме и да разчистим боклуците и от съборетината на Оливия и Щефан. Там властва изключително лош фън шуй, заради купчините боклуци. Например за дивана в гостната вече нямаме никакво приложение.

Как така?!

— А къде ще спиш тогава? — попитах доста остро.

Предполагах, че няма да е във ваната.

— На старото желязно легло, което беше под стълбището ви — каза Евелин.

Бях открила старото желязно легло преди много година, някой го беше приготвил за изхвърляне. Рамката му от страната на главата беше богата на орнаменти и идеална за игрички със завързване. За съжаление липсваше другата част откъм краката и това ми беше попречило досега да го сглобя. Освен това беше толкова ръждясало, но и честно казано само в най-смелите си мечти бях фен на игричките със завързване, в реалния живот не ги практикувах. Така че, запазих леглото само защото ми беше хрумнало да направя от красивите, извити елементи от ковано желязо малка градинска портичка. Елементи от ковано желязо бяха последен писък в градинарството.

Но за съжаление, сега Евелин си беше присвоила и бъдещата градинска портичка.

— Липсва му долната част! — казах аз.

— Няма проблем — отговори ми тя. — Господин Кабулке вече измайстори рамка за матрака и монтира предната част на мястото на липсващата задна. Набавих и дамаска, която прикрива недостатъците в конструкцията.

— Матрак? — възкликнах учудено. — Дамаска?

— Матрака го купих с намаление само за 79 евро. А дамаската открих в интернет. Много красива, издръжлива и евтина. Разбира се, във вечно актуалното бяло. Щефан ми разреши да направя тази инвестиция.

— Аха, значи ти разреши? — изскърцах със зъби и погледнах Щефан ядосано.

Ако позволеше на Евелин да продължава да прахосва пари с тези темпове, мисля, че милионът щеше да бъде похарчен още преди да е попаднал в ръцете ни. И какво беше това сако, което носеше Щефан? Изглеждаше чисто ново. И много скъпо. Може би Евелин го беше консултирала при покупката, защото смяташе останалите му дрехи за вехти. Стиснах зъби от ревност.

Но Щефан изобщо не забелязваше погледа ми. В мислите си изглежда беше някъде далеч оттук.

— Във всеки случай според правилата на фън шуй, къщата редовно трябва да бъде почиствана от вехториите. Защото всеки непотребен, стар предмет излъчва отрицателна енергия — каза Евелин.

— Ама ти вярваш ли на фън шуй? — попита Катинка малко пренебрежително.

— Разбира се, че не! — каза Евелин, като прекара ръце през златистокафявата си коса. — Но с това, че вехториите трябва да се махнат, съм съгласна.

— Може все пак да има сред вещите някои, които да стават за нещо — казах и гледах право към Щефан.

В края на краищата това все още си бяха нашите вехтории.

— Не — категорично заяви Евелин. — Прегледах абсолютно всичко и отделих настрана нещата, които могат да се използват.

Продължавах да гледам към Щефан и да чакам най-накрая да се намеси. Но той само погледна към часовника си и попита:

— Е, значи приключихме за днес. Хайде, Евелин, да си ходим вкъщи.

Това дълбоко ме засегна. Това все още беше нашата къща.

Евелин сви рамене.

— Аз съм за!

— Май някой нещо много се е разбързал! — захихика Еберхарт.

За съжаление и на мен така ми се струваше. От голямото усилие, което полагах, за да простя предварително забежката на Щефан с Евелин получих жестоко главоболие. Може би идеята все пак не беше чак толкова добра, както мислеше Елизабет. А за личното ми фън шуй със сигурност не беше добре.

* * *

Няколко дни по-късно заварих Евелин да клечи пред собствената си леха в оранжерията с храстите. До нея на земята лежаха много картонени кутии, някои от които вече разкъсани.