— Всички хора правят какво?

— Линг-линг — отговорих колкото се може по-агресивно.

И в този момент ми се изчервиха дори и ушите.

Сега и другата вежда на Оливер се повдигна нагоре.

— А това е синоним на…?

Цялата ми агресия се изпари във въздуха.

— На ходене по нужда — отговорих вече напълно съсипана. — Съжалявам, но съм възпитана да бъда по-срамежлива. Вкъщи си имахме тоалетна, но се промушвахме и измъквахме от нея, така че никой да не ни види. От този навик не мога да се отърва просто така, дори и след толкова години.

Оливер се засмя.

— Чуй ме, карфиолче, когато двама души съжителстват в една къща, не може да се избегне другите да не забележат това или онова. Но ако наистина това толкова те притеснява, ще въведем следното правило: всеки, който използва банята, е длъжен да заключи вратата. А сега стига си мислила за линг-линг — на това място той се засмя. — Разполагай се, защото съм приготвил пълнени патладжани с кайма в доматен сос.

* * *

Докато Евелин с такава жар се бе заела да преобразява гостната ни, щях да направя същото с терасата им. При това, без да я питам. Мога да ви уверя, че в промеждутъка между осемнайсет часа и времето за лягане могат да се постигнат много неща. Да, в този интервал могат да се променят цели светове. От железарията купихме греди, дъски и летви от чамово дърво, които боядисах в чуден, топъл, меден цвят. Оказа се, че Оливер не е толкова несръчен при боравенето с трион и бормашина. Е, не можеше да се сравнява с мен, разбира се. Само за няколко вечери изградихме в северния край на терасата беседка, със стени и таван от диагонално сковани летви, отпред с дълбоки дървени сандъци с цветя. Сред тях, на височина удобна за сядане, монтирахме двуметрова дъска, която щеше да играе ролята на пейка или дори на шезлонг, само трябваше да намеря подходящи възглавници. Беседката щеше да възпира вятъра, да осигури сенчест кът за летните жеги, както и да създаде една по-уютна домашна атмосфера. Много скоро всичко тук вече нямаше да напомня на паркинг. Бях избрала само високо израснали растения, които веднага да придадат вид на обрасла джунгла. Повечето хора избираха за терасите и балконите си растения, които цъфтят. Аз обаче реших да се спра на растения с големи зелени листа, защото трябваше да огранича дейността си само до няколко квадратни метра. Всъщност зеленото е много пъстър цвят и в това всеки може да се убеди, когато тръгне да си избира мебели, дрехи или цвят за косата. Когато става въпрос за растения обаче, всеки го подценява.

Джунглата на терасата на Оливер и Евелин съдържаше около седемнайсет различни цвята на зеленото, без да броим нюансите.

Оливер беше впечатлен.

— Истинско чудо — каза той. — Сега терасата изглежда много по-голяма отпреди!

Разбира се, за малко да се пръсна от гордост. Да, наистина се бях справила добре. Сега липсваше само осветлението, което да допълва атмосферата с настъпването на нощта. В един от каталозите, които получавахме в магазина, бях открила фенери за закачане по дърветата, чиято цена на едро беше донякъде поносима. Само че трябваше да купиш минимум трийсет. Но пък какво от това, остатъка щях да продам в магазина. В същия каталог имаше и много симпатични, раирани възглавнички за сядане. Размерът им точно пасваше на новонаправената пейка. Само че и тук трябваше да се купят поне десет, което правеше със седем повече от необходимите. От друга страна, на човек винаги можеха да му потрябват възглавнички за сядане, а специално тези бяха модел, който щеше да е винаги актуален. Можех да запазя излишните за коледни подаръци или нещо подобно. В крайна сметка поръчах всичко, а когато след няколко дни доставката дойде, терасата придоби съвършен вид.

— От беседката скоро почти нищо няма да се вижда — уверих Оливер. — Бръшлянът и хмелът така гъсто ще покрият дървенията, че може би ще пазят дори и от дъжд.

— Фантастично е — каза Оливер, отпусна се върху новите възглавнички и вдигна краката си. — Сега човек може да си поеме спокойно въздух, без да се нагълта с отровни газове.

— Мисля, че това е напълно достойно за твоето градинско предаване — казах нескромно. — Терасата преди и след това!

— Всъщност направих снимки — отвърна Оливер, — които сега вече мога да покажа на програмния ми директор. Между другото, концепцията ми е почти готова. Ти ще бъдат първата, която може да я прочете.

Погледнах си часовника и подскочих.

— Време е за новините! — извиках. — Много ми е интересно кой пожарникар си интервюирал днес.

* * *

През третата седмица на май почти бях свикнала да не живея в къщата си и да виждам съпруга си само в светлата част на деня. Вече не плачех всеки ден, когато напусках градината. А и престанах да си представям как изглежда Евелин, облечена в ефирно бельо.

И без това нямаше никакъв смисъл.

Щефан много се беше променил, това щеше да го забележи дори и слепец. Явно не можеш да съжителстваш с личност като Евелин, без да се промениш. Той започна да отделя много голямо внимание на външния си вид. Прическата му беше много стилна (беше сменил фризьора си), миришеше на нов парфюм, а тенът на кожата му започваше да ме навежда на съмнение дали не посещава солариум.

— Е и какво ако ходя? — отговори ми с раздразнен тон, с какъвто в последно време разговаряше с мен. — Нямам излишно време по цял ден да се излежавам на слънце. Мисля, че солариумът е една добра и здравословна алтернатива.

— Здравословна? — повторих подигравателно.

— Да, точно така! — потвърди той. — Между другото, смятам, че загорелият тен и на теб ще ти отива, Оли-Дундичке.

Разбира се! Нали Евелин беше покрита от главата до петите с тази мека, нежна и златистокафява кожа. До този момент си мислих, че при нея въпросният тен е просто генетично заложен. Но явно не всичко бе толкова истинско, колкото изглеждаше.

Дълбоко се съмнявах обаче, че и при мен посещенията на солариум щяха да доведат до такива впечатляващи резултати. Аз просто бях от типа „светлокожа, розова и червенобузеста“. Човек или харесваше това, или не го харесваше. Не беше честно, че на Щефан вече не му харесваше.

Най-влудяващото и някак си обидно обаче беше, че Евелин също се променяше. Никога преди не я бях виждала да се усмихва толкова често, правеше впечатление на щастлива и освободена. Без съмнение, това беше от действието на онзи хормон, който се отделя, когато човек е влюбен. И когато прави често секс.

Просто се пръсках от ревност.

Елизабет, която ежедневно изнервях с темата „Щефан и Евелин“, един ден ме попита доста остро, докато бягахме в парка:

— И какво ще направиш, ако Щефан действително започне някоя афера с Евелин?

Ако вече не я е започнал.

— Ще ми стане изключително мъчно — казах аз. — На мен и сега ми е изключително мъчно.

— Да, да — каза Елизабет. — Това ми е ясно, но какво ще правиш с него?

— Как така какво ще правя? — попитах аз.

— Ами например: ще го пребиеш, ще го кастрираш, ще го осакатиш, ще го изоставиш в пустинята… или просто ще го изхвърлиш?

— Нищо подобно не бих направила! — казах малко възмутена.

Но виж, на Евелин…

— Значи съвсем тихо и кротко ще се разделиш с Щефан? — попита Елизабет.

— Не! — извиках аз. — Изобщо нямам намерение да се разделям с него. Освен ако той не поиска да се раздели с мен. Но знаеш ли, не вярвам да се стигне до там, защото сега Евелин и Оливер са решили да имат дете… А и мисля, че тази афера, ако изобщо има такава, та тази афера все някога ще приключи…

— Виждаш ли? Така си и мислех — отвърна Елизабет. — Пичът може да си прави каквото си поиска, а ти ще му простиш.

— Хм, да! — признах аз. — Ще му простя. Представи се само, десет години брак са си доста дълъг период. И изведнъж като на тепсия… не, не, по-скоро в леглото му се поднася великолепен екземпляр като Евелин. Та той трябва да е светец, за да устои на такова изкушение.

— Да, точно така, светец! — каза иронично Елизабет. — Ако разсъждавах като теб, щях отдавна да съм омъжена за Алекс и в момента да му прощавам седмата практикантка поред. Защото виждаш ли, само един светец би могъл да устои на практикантка.

— Това е друго нещо — казах аз.

— Винаги е „друго нещо“, когато става въпрос за другите — прекъсна ме нетърпеливо Елизабет.

— Освен това, изобщо не е доказано, че двамата имат връзка — казах с подчертан укор в гласа, сякаш Елизабет беше тази, която през цялото време го твърдеше.

— Именно — каза тя. — Със сигурност само си внушаваш и съвсем напразно се измъчваш.

Поклатих глава.

— Не, не. Само трябва да ги видиш: Евелин с нейната цъфтяща усмивка и кадифено гладка кожа, а Щефан с нов парфюм и много гел в косата…

Елизабет простена.

— О не, само не отново, Оливия, моля те! Дойде ми до гуша от постоянното ти циврене заради Евелин и свети Щефан. Щом имаш намерение да му прощаваш, просто го направи отсега. С това ще спестиш на себе си, на мен и изобщо на всички замесени много ядове.

Гледах я изумено. Да, така е, това е решението! Защо трябваше постоянно да се тормозя от представата как Щефан и Евелин се забавляват един с друг? Можех просто да премина направо към етапа, в който приемам всичко това за даденост и дори предварително да простя на Щефан. Би било проява на изключителна човешка възвишеност. И на мъдрост на всичкото отгоре.