Елизабет поклати отчаяно глава.

— Познавам те от толкова дълго време, но не бях и предполагала, че имаш проблеми с отделителната си система.

— Не е редно да се говори за тези неща — казах уморено. — Човек не трябва да се оставя да го хванат, докато го прави.

— Да го хванат — повтори Елизабет подигравателно. — Честно да ти кажа, Оли, в някои отношения си много особена. Да знаеш, че си задръстена до подметките на обувките си. Верно е, че може да се поспори по въпроса дали е романтично да гледаш как партньорът ти си бърше задника…

— Ш-ш-шт! — казах отвратена. — По-тихо!

— Оли! — извика Елизабет. — Имаш нужда от психотерапевт!

— Защото съм възпитана да се държа прилично ли?

— Не, защото имаш дяволски голям анален проблем — отговори ми Елизабет. — Никой досега не ми беше разказвал по-скучна история: Беше ужасно! Седях на тоалетната, когато от душа излезе съквартиранта ми.

— Беше гол! — възкликнах аз.

— Хайде стига бе! — каза саркастично Елизабет. — Във вашето семейство да не трябва да се къпете с бански?

— Елизабет — избухнах, — мислех си, че поне ти ще проявиш малко разбиране и ще ми съчувстваш за ужасната ситуация, в която изпаднах.

— Не. Ни най-малко — каза Елизабет и се закиска. — Знаеш ли от колко време не съм виждала гол мъж? Поне готин ли беше?

— Доста — отговорих й. — Но какво ли си мисли сега за мен?

— Имаш предвид, защото си правела инг-янг? — попита ме Елизабет, вече видимо развеселена.

— Линг-линг — коригирах я.

— Мда — закудкудяка тя. — Може би сега клетият седи при психотерапевта си, за да може той да го отърве от този кошмар: „Изглежда, че жената на брат ми има бъбреци, а също така и пикочен мехур! Тя пусна урина в нашата тоалетна!“ За Бога, Оли, та това е най-естественото нещо на света. А какво правиш, когато ти се налага да пръднеш? Бягаш в килера ли?

— О, млъкни, Елизабет — скарах й се аз. — Изобщо не ме взимаш насериозно. Все пак така съм възпитана. Дължа страшно много на приемната си майка.

— Радвам се, че добрата женица живее доста далеч от тук — каза Елизабет. — От толкова приказки и на мене ми се доходи. Сега ще се скрия зад онзи храст и ще направя фън-шуй. Разбира се, ако нямаш нищо против.

* * *

Щефан нямаше нищо напротив, че Евелин пръска пари за боя и че командирова господин Кабулке да боядисва.

— Все нещо трябва да прави бедното момиче — каза той. — Преди е работила по дванайсет часа на ден без прекъсване, като лъвица. Трябва да е била наистина добра в работата си. Вчера вечерта ми разказа колко е печелила. Трябва да призная, че за жена заплатата й е впечатляваща.

— Може и така да е! — казах намусено. Намирах, че говори прекалено прехласнато за нея: „бедното момиче“, работело като „лъвица“, как ли пък не! — Не може ли да си намери някое хоби различно от това да ремонтира нашето жилище. Освен това, харчи нашите пари.

— Бедната, в края на краищата трябва да живее тук — каза Щефан. — А тя е такъв чувствителен естет, че накрая може да се поболее, ако няма възможност нищо да промени. А тапетите в гостната ни действително са в състояние да те подлудят.

А-а-а-а-а, чувствителен естет! Единственото, което беше в състояние да подлуди някого, бяха тези глупави влюбени брътвежи!

— Евелин смята, че шарките на тапетите ни могат да причинят импотентност — изстрелях, обзета от напиращото желание да я представя в лоша светлина.

Щефан присви очи.

— Така ли каза?

Кимнах злорадо. Тогава обаче ми мина мисълта, че забележката ми може да породи у Щефан желанието на всяка цена да докаже на Евелин, че шарките на тапетите в никакъв случай не въздействат отрицателно върху потентността му. Така че бързо се хвърлих на врата му и замърморих.

— Каква глупост само! Казах й, че външният вид на къщата ни не оказва ни най-малко влияние върху любовния ни живот. Нали така?

— Разбира се! — отговори Щефан.

— Ами тогава ме целуни, моля те! Защото след малко ще трябва да потеглям — когато казах това, очите ми се напълниха със сълзи.

Колко много исках днес да не правя нищо друго, освен да лежа в ръцете на Щефан. Докато аз лежах в прегръдките му, никой друг не можеше да го прави.

— Трябва да си малко по-смела, Оленце! — Щефан ме целуна по челото. — Винаги мисли за това, колко богати ще бъдем в най-скоро време — и с многозначителна усмивка добави: — И колко хубава гостна ще имаме, когато Евелин приключи с ремонта.

— Не бъди толкова сигурен — отговорих мрачно.

Вечерта претъпках ситроена с растения, сандъци и тор. Щом Евелин имаше намерение да посегне на нашата гостна, то тогава и на мен ми беше позволено да разкрася терасата й. Точно когато слагах и последния чимшир на седалката до водача, чух пресипнал глас да казва зад гърба ми.

— Има точно три минути до осемнайсет часа.

Изплашена до смърт, се извърнах и се озовах лице в лице с голямоносестия и голямоушест бивш гимназиален директор от шайката на Фриц.

— Господин Рюкерт! — извиках.

— Херберт — отговори ми пресипналият глас. — Можеш да ми викаш Херберт, момиче!

Не посмях да откажа това предложение.

— Нещо конкретно ли искате… Херберт?

— Само това да тръгнеш точно навреме — каза старецът. — Иначе басът ще бъде загубен по-бързо, отколкото бихме искали.

— Ох — пророних само. Все пак ми се искаше да се сбогувам с Щефан. Какво пък толкова значение имаше една минута повече или по-малко? — Кажете ми, вие на какво сте заложили? Че ще издържим? Или смятате, че няма да издържим тази половин година?

Херберт се усмихна загадъчно. Зад огромните му уши изникна Евелин.

— Колко хубаво, че успях да те заваря — каза тя. — Охо, добър ден, господин Рюкерт.

— Херберт — каза Рюкерт с пресипнал глас. — Почти осемнайсет часът е. Крайно време е младата дама да напусне района. Иначе…

— Херберт, Херберт — каза Евелин и погледна ръчния си часовник. — Все още има време за едно кратко съобщение. Оливия, моля те предай на Оливер, да не поема никакви ангажименти в четвъртък по обяд. Според компютърната ми програма за забременяване това е най-доброто време за зачеване.

Ама разбира се. Отношенията ни с Оливер и без това бяха толкова разкрепостени, че спокойно можех да му кажа кога точно е най-подходящия момент да прави деца.

Качих се в колата.

— Четвъртък по обяд. Ще му кажа.

— Остава само още една минута — каза Рюкерт. — Натиснете газта.

Това ми прозвуча доста подигравателно.

— Довиждане — казах аз.

— До утре — каза Евелин.

Рюкерт и тя ми махнаха за довиждане. Точно в осемнайсет напуснах района на градината. Може би грешах, но човекът, който си правеше вечерния джогинг и точно в този момент притича пред изхода на градината страшно ми заприлича на доктор Бернер. Изглежда, старите кокали денонощно следяха всяка наша стъпка.

* * *

Сега трябваше да се появя пред Оливер не само като безсрамната пикла от сутринта, но и като тази, която трябва да го осветли по въпроса кога е най-подходящия момент да прави децата. Само при мисълта за това цялата се изчервявах. Най-добре щеше да е да му напиша бележка: „Не се ангажирай в четвъртък по обяд. Причина: зачеване на дете.“ Оливер щеше да я прочете и да я мушне дискретно в джоба си. Така темата щеше да приключи.

Но за съжаление, когато влязох в апартамента, той вече се беше прибрал.

— Много либерално работно време имате в тази телевизия! — казах, вече леко раздразнена.

— Просто в Германия нищо не се случва — каза весело Оливер. На котлона нещо се готвеше и навсякъде се разнасяше великолепна миризма. — Само пожар в един склад за пиротехнически материали. Няма убити, нито ранени.

— Колко хубаво за теб, нали? — казах аз и надуших чесън, зехтин, домати, патладжани, тиквички, кайма — миришеше невероятно добре.

— А как мина твоят ден, карфиолче?

— Съвсем не лошо! — Като се изключи сутринта. Най-добре веднага да приключа с неприятната част. — Евелин ми каза да ти предам да не се ангажираш с нищо в четвъртък по обяд.

— И защо? — попита Оливер.

— Защото… защото… ти знаеш защо! — отговорих раздразнено.

— О, ден за оплождане! — досети се Оливер. — Не знам, но тази компютърна програма взе много често да изплюва дни за оплождане и започвам да си мисля, че е нещо развалена. Но аз нямам нищо против.

— Типично по мъжки! — отговорих и за съжаление отново цялата се изчервих.

Оливер ме погледна с високо повдигната вежда.

— Карфиолче, днес много често взе да се изчервяваш? Какво толкова се е случило? Сутринта в банята изглеждаше много объркана. Да не би да е, защото бях гол? Или пък, защото видях гащичките ти на цветчета?

— Нищо подобно — отвърнах разпалено. — Това е нещо напълно естествено, така каза приятелката ми Елизабет. Всички хора го правят.

Оливер изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото объркан. Въпреки това попита: