— Да. Толкова ми се прииска да си имам собствена леха. Можеш ли да ми осигуриш една само за мен?

В този миг тя ми заприлича на дете, което в коледната вечер е получило като подарък мини химическа лаборатория и веднага иска да изпробва бунзеновата горелка. Зарадвах се. Градинарството е страхотно хоби, мога само да го препоръчам на всеки. Някъде бях прочела една китайска поговорка, според която човек имал нужда само от три неща, за да остарее щастлив. Първите две ги бях забравила, третото беше градина.

— Разбира се, че ще получиш своя леха — отвърнах сърдечно. — Отзад в оранжерия номер пет има достатъчно място. А ако ти трябват семена, само ми кажи. Теменужките, невенът и фиите са много прости за отглеждане и ще се поздравиш с бърз успех. Или пък боб, ако искаш да имаш и реколта.

— Не, благодаря! — отговори Евелин. — Предпочитам сама да си избера растенията от интернет. Така ще ми е по-интересно.

— Много се радвам, че си намери интересно занимание — усмихнах й се аз. Наистина се зарадвах, защото по едно време се притесних, че от скука може да се опита да съблазни Щефан. Освен ако вече не го е направила. — Сигурно не си свикнала да стоиш така без работа.

— Да — отговори Евелин. — Нямам никакво намерение да стоя със скръстени ръце. Успявала съм с всичко, с което се захвана. А тук пред мен се разкриват необятни възможности.

Искрено се надявах, че има предвид само градинарството, а не и отношенията си с Щефан. Когато стигнахме до следващата оранжерия (Евелин беше така любезна да поиска да види розите и билките ми), се натъкнахме на господин Кабулке, който с лопата и ръчна количка беше застанал пред голяма купчина с градински тор. Пенсионерът официално работеше при нас за 350 евро на месец, но под тезгяха му плащахме допълнително. Човекът си заслужаваше всеки цент, който му давахме, просто не знам какво бихме правили без него. Дори и Щефан признаваше, че за нас Кабулке беше шестица от тотото.

— Да, за грубата работа е номер едно — казваше той. — Но като продавач ще е пълна катастрофа. Виж го само как изглежда, с омачканата си шапка и тези негови зъби! А и докато каже думата „бе-бе-бегония“ вече ще е станало „об-об-обедна почивка“.

Така е, за съжаление господин Кабулке заекваше малко и имаше невероятно големи, жълти и изкуствени зъби. Но това, разбира се, не пречеше на никого. А и омачканата му шапка също намирах някак си приятна. Носеше я и зиме, и лете и предполагах, че единствено жена му знае как изглежда без нея.

Беше на шейсет и шест години и в завидно добра форма. През целия си живот беше работил като сче-сче-сче-товодител, но разбираше много от градинарство. Неслучайно беше собственик на малко градинско парцелче и касиер на местното дружество на градинарите.

Сега се беше заел с градинския тор, който обръщаше, пресяваше и разпределяше по лехите в оранжериите. Само на билките не слагахме тор, защото те обичаха почвата да е по-бедна и господин Кабулке го знаеше.

— Какво става, господин Кабулке? — извиках, минавайки покрай него.

Той малко недочуваше.

— Плява ли? Няма плява. Пълня количката с тор — извика ми в отговор господин Кабулке. — Ще се оп-оп-оправя.

— Абсолютно съм сигурна в това — отвърнах му силно. — Винаги така казва — казах, обръщайки се вече към Евелин. — Сладък е, нали? О, между другото, това е господин Кабулке. Трябва непременно да те…

— Вече се запознахме — прекъсна ме Евелин невъзмутимо. — Мил, дребен човечец.

— Да, и аз го харесвам! Ако не го наглеждаш, се претоварва от работа. И след това си навличаме гнева на жена му, защото вечерта няма желание да ходи на курса по танго, който посещават.

Евелин не изглеждаше много заинтригувана от това, как господин Кабулке прекарва свободното си време.

— Знаеш ли, оранжериите ти ми харесват. Напомнят ми много на тези от старите английски филми. Личи си, че умееш да се грижиш за растенията си. Виж, не мога да кажа същото обаче и за къщата ти. Имам чувството, че там не прекарваш много време, нали?

— Да, ако е възможно, я използвам само за да пренощувам — отговорих съвсем откровено и отворих вратата към оранжерия номер четири.

— Да. Напълно те разбирам — отговори Евелин. — Това е най-отвратителната къща, която съм виждала през живота си. Та тя не става дори и за спане, а да не говорим за други неща.

— Какви други неща?

— Ами секс, например — каза категорично Евелин. — В такава обстановка и при най-добро желание не може да ти дойде настроението.

Наистина ли? Е, радвам се да го чуя.

— Е, досега не сме имали подобни проблеми — отвърнах.

Евелин изсумтя презрително.

— Това вече не го вярвам. Шарките на тапетите могат да направят всекиго импотентен. Тапетите в гостната, в която спя, са целите изрисувани в орхидеи, големи колкото капак на тоалетна.

— Теменужки — поправих я аз.

— Теменужки, виж ти! Наистина не разбирам как сте успели да живеете толкова време в тази къща, без да откачите. През изминалата нощ така копнях за моята спалня, както никога през живота си досега.

Не отговорих нищо, може би защото тя имаше право. В сравнение с тяхното луксозно и елегантно жилище, къщата ни беше стилна колкото женски затвор в Новосибирск.

— Как, по дяволите, сте могли да издържите толкова дълго време, без да промените нещо?

Свих рамене.

— Все пак променихме нещо. Покрихме покрива наново и парното се нуждаеше от спешен ремонт. Водопроводът също е ремонтиран, иначе от крана и досега щеше да тече кафява вода. И с това привършиха и парите, а козметичните промени ще се наложи да почакат. Сега за нас приоритетна е градината.

Евелин сякаш изобщо не чуваше какво й говоря.

— Поне тези отвратителни тапети можехте да махнете. Това не би ви струвало нищо, а ще можете да спите спокойно.

— В тъмното тапетите изобщо не се виждат — отговорих.

— О-о-о, напротив — настояваше Евелин. — Дори в тъмното се чувствам потисната от тези цветя. Заради тях сънувах кошмари. Не мога и една нощ повече да издържа така, да не говорим за още шест месеца.

— Тогава спи на дивана в хола — предложих й аз. — Там няма тапети по стените.

— Да, но затова пък има тъмнозелени каменинови плочи — потресе се Евелин. — Обясни ми, моля те, кой облицова хола си с каменинови плочи?!

— Е, този въпрос трябва да го зададеш на предишния собственик — казах.

Честно казано и аз си бях блъскала главата над този въпрос. Не можех да си представя, че изобщо някога е било модерно да се облицоват стените с каменинови плочи. Щефан предполагаше, че в определен момент холът е бил една голяма сауна. Това поне би обяснило лакираната в тъмно чамова облицовка на тавана.

— Може да се покрие с дърво, ето така, до средата на стената — каза Евелин замечтано. — И да се боядиса в бяло, с малко корнизче, нали се сещаш, в битов стил. Дори мисля, че този стил много ще ти отива. А и няма да е скъпо. Пък малко бяла боя за тавана нищо не струва.

— Всичко струва пари — възразих аз.

Значи Евелин смяташе, че битовият стил ми отива. Но това не беше по нейния вкус. Е, поне най-накрая, след дълго лутане намерих стил, в който да се вместя. Елизабет обичаше да казва по този повод, че моят стил се състои в това, че нямам стил. И да си призная, това съвсем не ми харесваше. Прииска ми се да попитам Евелин дали дънковият ми гащеризон се вместваше в този битов стил, и ако да, можех ли да продължа да го нося в комбинация със старите си маратонки.

Господин Кабулке влезе в оранжерията, бутайки пълна количка с ароматен градински тор. Тананикаше си някакъв стар шлагер. Усмихнах му се. Той обичаше работата си, също като мен. А в какъв точно стил беше шапката му, навярно никой не знаеше.

— А сега да си плюем на ръцете! — каза той.

— Точно така! — каза Евелин. — Мога веднага да отида до железарията.

— Но тук никой няма време за подобно нещо — отвърнах аз.

— Аз имам — каза Евелин. — А ако сме двама, ще стане още по-бързо.

— Но сега трябва да садя невенчета в оранжерия номер пет — отговорих й. — Ако искаш, можеш да ми помогнеш.

— Хм — каза Евелин. После изведнъж се обърна към господин Кабулке. — Кажете, господин Какабулке…

— Кабулке — поправих я раздразнено аз.

— … питах се дали можете да сваляте стари тапети от стените.

Господин Кабулке я изгледа обидено.

— Че това го може всяко де-де-дете! — каза той.

— А с четката и боите оправяте ли се?

Господин Кабулке остави лопатата на земята.

— Разбира се! През живота си не съм дал и един цент на бо-бо-бояджия.

Евелин ми се усмихна доволно.

— Чу ли това?

Поклатих глава.

— Господин Кабулке ни е много необходим тук!

— Но може би господин Какабулке би приветствал едно леко отклонение от работата си с градинския тор, нали, господин Какабулке?

— Казва се Кабулке — изсъсках през зъби, с надеждата той да не ме чуе. — Само с едно Ка!

— Така ли? Странно! Защо тогава ми се представи, като Какабулке?