Успиването обаче, напротив, не е препоръчително. Точно по средата на чудесен сън, в който пред очите ми се редяха говорещи чемширчета, в главата ми изплува мисълта, че съм се успала. И без да кажа довиждане на чемширчетата, отворих широко очи и посегнах към ръчния си часовник, който бях оставила на пода до дивана.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — извиках аз.

Май прекалено много се бях доверила на вътрешния си часовник, който досега винаги ме беше будил с настъпването на деня. Зиме ме събуждаше по-късно, лете по-рано, „като петел“, обичаше да казва Щефан. Просто съм дете на природата, но явно тук, в града, нещата не функционираха така добре. Вече минаваше осем часа, а от улицата се чуваше шумът на делничното улично движение. А днес за пръв път щях да изпробвам автобусната линия до разсадника ни. Имах едно прекачване и предвиждах десет минути енергично ходене пеша — бях сигурна, че страшно ще закъснея. Вече бях пропуснала часовете на заминаване, които с много труд бях извадила от графика на автобусите.

В търсене на студена вода, която да ме ободри, аз се затътрих към банята облечена само с прекалено тясната тениска с надпис: „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“. Първото нещо, което направих, беше да се свлека върху тоалетната чиния.

— Глупава патица, трябваше да си навия будилника! — казах на себе си аз.

И точно в този момент вратите на душ-кабината се отвориха и от там излезе чисто гол мъж.

— А-а-а-а-а! — закрещях от ужас, все едно, че ме въртяха на шиш.

Не само че бях сметнала, че съм сама в къщата, но и на всичкото отгоре бях седнала на тоалетната чиния с гащи смъкнати до глезените! В такива моменти не е много приятно да срещнеш гол мъж, пък бил той и така добре сложен като този екземпляр. Все още крещейки като във филма „Психо“, погледът ми се плъзна по дългите мускулести крака и нагоре към окосмения, широк гръден кош. О, Господи…

— Хмх — казах аз, защото въздухът ми беше свършил.

— Това съм аз — каза голият мъж, който изглеждаше само наполовина толкова изплашен, колкото мен. Разбира се, че беше Оливер, кой друг можеше да бъде?

Побързах да се изправя от тоалетната чиния и да си нахлузя бързо ужасните гащички на цветя.

— Ти… ти… — запелтечих. — Аз… аз… — Държах се като монахиня, която за пръв път вижда гол мъж. С удоволствие сама бих се зашлевила. — Нямах представа, че си тук.

— Съжалявам, трябваше да заключа вратата — каза Оливер.

Междувременно беше взел една хавлиена кърпа и се подсушаваше с непоклатимо спокойствие. Ама че здрави нерви имаше този мъж.

Забих поглед в мраморните плочки на пода.

— Успах се. Ти май също?

— Не — каза Оливер. — Трябва да съм в студиото чак в десет.

Сега вече се беше подсушил. Но вместо, както го изискваше благоприличието, да завърже кърпата около кръста си, той я преметна през ръба на ваната и започна да маже лицето си с пяна за бръснене. Съществуваше ли още такова нещо? Мъж под седемдесетте, който се бръсне с пяна и ножче, вместо с електрическа самобръсначка. При това гол!

Отново забих поглед в пода, докато пристъпвах към другата свободна мивка и започнах да мия зъбите си. Искаше ми се да напусна банята, умряла от срам, но това щеше да е върхът на неловкостта.

— Изпуснах вече първия автобус — казах аз. Защо гласът ми трепереше така? — Ще закъснея наистина много.

— За щастие сама си си шефка! — каза Оливер. — Но ако искаш, можеш да вземеш ситроена. Аз ще се кача на метрото.

— Може би идеята не е никак лоша.

От положеното усилие гласът ми да звучи нормално, пастата за зъби се изплъзна от ръцете ми и падна в мивката. Бях бясна на себе си. Господи, стегни се най-сетне. Това е само един гол мъж, по дяволите. Просто Оливер. Добрият стар карфиол. И няма нищо лошо в това, че те изненада, докато пишкаше. В края на краищата това е най-нормалното нещо на света.

Но все пак не беше.

Дори Щефан никога не ме беше виждал да седя върху тоалетната чиния. Да ме излови някой в такъв момент, беше един от десетте смъртни гряха на моето възпитание. Приемната ми майка беше убедена, че за хората, които пишкат без притеснение на публични места, има специален ад. И точно преди сватбата ми тя още веднъж ми напомни, че бракът ми ще функционира нормално само ако се придържам към следните три съвета. Първо: никога не позволявай мъжът ти да гледа, докато раждаш децата ви. (До този момент успешно се справях с това по простата причина, че нямахме деца). Второ: никога не лягай при мъжа си с ролки на главата. (Ха-ха. Аз и ролки — това ми звучи като Наоми Кембъл да употребява матиращи кремове!) И трето: никога не позволявай да те гледат, докато си вършиш работата в тоалетната.

Могат да говорят каквото си искат за мен, но към тези правила винаги съм се придържала.

Е, поне до днес.

Отново почувствах, че се изчервявам. При това Оливер дори не ми беше съпруг, а просто неговият брат. Истински ад!

За щастие, Оливер не забеляза моето смущение или поне се правеше, че не го забелязва. Той съвсем спокойно се бръснеше, говореше си непринудено с мен (нямам никаква представа за какво, честно!) и без да си дава зор, излезе от банята, при това все още дибидюс гол. Никой ли не е учил този мъж на маниери?

Когато десет минути по-късно го заварих в кухнята, той изглеждаше както винаги — тоест облечен.

Само дето лицето му беше скрито зад вестника. Това ме устройваше, защото тази сутрин не се чувствах в състояние отново да го погледна в очите. В края на краищата ме беше сгащил докато пишках — ужас!

Вестникът безмълвно побутна към мен чаша кафе и кроасан.

— Къде го намери?

— Пекарят от другата страна на улицата има много хубави неща — отвърна ми вестникът. — Но винаги имам няколко и във фризера. Искаш ли нещо друго?

— Не, благодаря. Наистина много закъснявам. Може ли да изям кроасана по пътя?

— Разбира се — каза вестникът и ми подхвърли връзка ключове. — Зеленият е за асансьора, големият е за долната врата, малкият е за апартамента. Този със странните зъбчета е за подземния гараж. На излизане го вкарай в ключалката на самата бариера, така ще се отвори ролетната врата на гаража.

— Ами, тогава — отвърнах аз на вестника — до довечера.

— Между другото, гащичките, които носеше днес сутринта, бяха много готини — подхвърли вестникът.

А-а-а-а-а! Изхвърчах слепешката от апартамента. Обърках абсолютно всички ключове, кой беше за асансьора, кой за долната врата, ами за подземния гараж? А когато най-сетне седнах в ситроена, той отказа да запали. Не издаде никакъв звук.

— Моля ти се, моля ти се, стига ми за днес! — казах аз.

Наистина ми стигаше, че първо се успах, второ, девер ми ме видя върху тоалетната чиния. При това със смъкнати гащи на сини и жълти цветчета. Беше ясно, че ще отида в ада.

С много усърдие опитах пак. Този път колата се изкашля астматично.

— Така е по-добре — похвалих я аз. — Моля те, моля те запали. Достатъчно неприятности имах днес. В никакъв случай не бих искала да се върнал горе в апартамента и да моля Оливер за помощ. Първо трябва да преживея това, което видях днес сутринта. Честно, дори не подозирах за някои части от неговото тяло.

Ситроенът се закашля невярващо.

— Да, знам, че звучи странно, но бях много изненадана. Мога да кажа направо шокирана. Държах се страшно тъпо. Дано да не го е забелязал. Сигурно ме мисли за страшно задръстена.

Този път астматичната кашлица премина в болезнено тракане. Явно ситроенът се смили над мен и реши най-накрая да запали.

* * *

— О, господи, изглеждаш отвратително! — каза Петра, когато половин час по-късно влязох през вратата на магазина.

Ах, колко обичах само рано сутрин да дойда на работа и директно да се взра в чипия нос на Петра. Днес беше направила много специална прическа на русата си грива. По много сладък начин я беше вдигнала с десетки мънички розовички шнолки, беше облякла потник в същия цвят с тънки презрамки, който разкриваше пъпа й, и впит розов панталон. Ако бяхме някой пристанищен бар, щях да съм много доволна от външния й вид.

— А на всичкото отгоре и доста закъсня! — каза тя, поглеждайки многозначително часовника си.

— Да, да, знам — отговорих засрамено. — Извинявам се.

Тогава обаче се сетих за думите на Оливер рано сутринта в банята и добавих, вече с по-голямо самочувствие. — За щастие, аз съм шефът тук.

— Няма проблем — каза Петра. Явно това за шефа й беше минало покрай ушите. — Току-що тук беше онази надменна коза. Искаше да знае къде си. Казах й, че не съм бюро справки.

— Коя коза? — попитах, изпълнена с яд на самата себе си.

Май най-сетне трябваше да се науча да поставям тази персона на мястото й, иначе щеше да прогони всичките ни клиенти. Е, ако не всичките, то поне тези от нежния пол.

— Откъде да знам как се казва! — отвърна ми троснато тя.

Събрах цялата си смелост и казах:

— Виж какво, Петра, трябва да свикнеш да се държиш по-учтиво с клиентките ни!

Прииска ми се да добавя: „И към мен също!“, но сърцето ми и без това вече биеше лудо. Просто не бях родена за шефка и това си е. Ситуации като тази караха ръцете ми да се изпотяват неприятно.