— Не, обичам дългите, хладни, пролетни вечери и мисълта, че цялото лято е пред теб.

Широки плъзгащи се врати водеха към голата тераса на покрива на кооперацията. Навън стоеше единствено самотното чемширено храстче, което им бях подарила по случай нанасянето. Очевидно имаше спешна нужда от пресаждане. Вече се стъмваше, но мракът на нощта не можеше да скрие негостоприемната оскъдност на тази тераса. Сложих покривка на масичката, която стоеше под слънчев чадър в средата на огромното пусто пространство. Не можах да намеря нито подложки за чинии, нито салфетки, затова много се зарадвах на свещника, който открих в дъното на кухненския шкаф. Беше съставен от множество стъклени четириъгълници в различни пастелни цветове и аз веднага отгатнах, че е подарък от Катинка. Беше пределно ясно, че Евелин никога не би развалила с този свещник цялостното излъчване на жилището си. И имаше пълно право. Аз също винаги скривах в шкафовете подаръците от Катинка. Но този ставаше за навън. Дори открих и свещички.

Можеше да се каже, че въпреки светлината на свещите мястото, на което вечеряхме, беше толкова уютно, колкото и покрива на закрит паркинг. Е, поне над нас бяха само нощното небе и звездите. Със своите седем етажа, кооперацията не беше най-високата сграда в района. Телевизионната кула и силуетите на осветените небостъргачи в центъра на града изглеждаха толкова близо, сякаш могат да се пипнат с ръка. Изобщо — един впечатляващ изглед за тези, които си падаха по нощните градски пейзажи. На мен шумът от колите — пък макар и заглушен — ми идваше в повече, а зеленината беше прекалено малко. Чувствах се много далеч от дома си.

Свещичките изглежда много се понравиха и на Оливер.

— Уютно е! — каза той, докато излизаше с лазанята в ръка. — От вас ли ги донесе?

— Не — отговорих. — Ваши са.

Аз под уютно разбирах друго нещо. Но пък лазанята имаше великолепен вкус, а виното, което Оливер отвори, беше просто фантастично. Отдавна не бях яла толкова вкусна храна. Полуфабрикатите, които приготвяхме в микровълновата, имаха един и същ вкус.

— За следващите шест месеца! — вдигна чаша Оливер и ме погледна право в очите над мъждукащите свещи.

— За милиона — отговорих и запърхах превзето с мигли. — Какво смяташ да правиш с парите, когато всичко това свърши?

— Ще си платя дълговете — изпъшка Оливер. — Не можеш да си представиш колко много натоварват месечния ни бюджет.

— Напротив, мога — отговорих, като си мислех за беемвето и страхотната плазма. — Но все пак ще ви остане нещичко, нали? За какво мечтаеш?

— Ами — каза Оливер махайки с ръка, — не непременно за пари.

— Какво? — бях донякъде шокирана.

— Честно казано, участвам във всичко това само защото Евелин смята, че ако не го направим, ще съжаляваме цял живот. А и дълговете ни така се увеличиха, че не са за пренебрегване. Сега, когато Евелин вече не работи, ще бъде почти невъзможно да поддържаме подобен стандарт на живот.

— Но какво ще направиш с парите, които ще останат?

Оливер повдигна рамене.

— Нали ти казах, че по принцип парите не ме интересуват. Пожелавам си най-вече здрави деца и работа, която да ми доставя удоволствие и след двайсет години. А, както знаеш, това са неща, които не могат да се купят с пари.

— Поне работата вече си я имаш — казах и погледнах часовника си. — Няма ли да те дават след малко по новините? Или днес не си бил на работа?

— Напротив — отговори Оливер. — Ако нямаш нищо против, можем да изядем десерта на дивана, става ли?

Охо, имаше и десерт. Невероятно!

За разнообразие, в тази емисия на новините репортажът на Оливер не беше свързан с някой пожар. Този път ни осведомяваше за трийсеткилометровото задръстване на магистрала А1, причинено от тежка катастрофа, и беше интервюирал някои от шофьорите, висящи от часове в задръстването.

— Закараха ме на местопроизшествието с хеликоптер — обясни ми Оливер. — Затова изглеждам малко позеленял.

— Изглеждаш страхотно! — възразих му аз. — И особено преди малко, когато в края на репортажа намигна палаво.

— Нещо ми беше влязло в окото — каза Оливер.

— Няма значение, важното е, че изглеждаше добре. Никога досега не те бях виждала толкова голям. На този огромен екран главата ти изглежда доста по-голяма, отколкото е в действителност — захласнато бях вперила поглед в телевизора.

Точно в този момент, с коси разрошени от вятъра, Оливер все пак взимаше интервю от шефа на местната пожарна за това докога се предвижда да продължи операцията по разчистването на магистралата.

— Татко е прав — въздъхна Оливер. — Правя интервюта само с пожарникари.

— Е, поне този път не се казва Ковалски! — изкикотих се аз.

Оливер се засмя.

— Това не е професията на мечтите ми. Но нямам и никакво желание да правя репортажи от кризисните точки на света. А политиката ме убива от скука.

— Но ти си добър репортер — казах аз. — И лицето ти не е ужасно скучно и безлично като на другите. Наистина ще е жалко, ако се откажеш от професията си. Но вече не е ли започнало да ти доскучава и от всичките тези пожарникари?

— Да — отвърна Оливер. — Всъщност аз не искам непременно да съм пред камерата. Иска ми се да продуцирам собствено предаване, в което много рядко или изобщо да не се появявам. От доста време ми се върти една идея в главата, за която мисля, че би могла да се получи. Сигурно ще ти е интересно, защото става въпрос за градини.

— Предаване за градинарство! — ахнах аз. — Да, хубава идея, ефирът има нужда от ново предаване, защото тези, дето ги въртят, са ужасно скучни.

— В Англия сега правят едно подобно шоу, което е страхотен хит. Подмамват собствениците на някоя запусната градина или заден двор под някакъв претекст да заминат за уикенда. През това време в къщата им се вмъкват градинари и телевизионен екип и превръщат неугледната градина в малък рай.

— Аха, шоу от типа „преди и след това“, само че за градини! — възкликнах ентусиазирано. — Страхотно!

— Да, идеята си я бива, нали? — каза Оливер. — Но нашият програмен директор смята, и то не без основание, че ние, немците, имаме съвсем друго отношение към градините си от това на англичаните. Хората от целевата група, към която е насочено предаването, обичат да украсяват градините си с джуджета и има вероятност да решат, че преди градината е била по-хубава от градината, след като се е намесил екипа от градинари. Програмният директор освен това мисли, че трябва да се насочим към по-млади групи зрители, а те, както се досещаш, имат съвсем други хобита. Едва след като няколко частни телевизии спечелиха голяма част от аудиторията с предавания от сорта на „Направи си сам“ и „Майсторите идват“, шефът ми започна да се отваря за идеята, но иска цялостната концепция за предаването да е по-младежка. И в момента работя над това.

— Такова предаване може да стане страхотен хит — казах аз. — Знам десетки градини, които имат спешна нужда от разкрасяване. Според мен трябва да побързаш да реализираш идеята си, защото накрая ще се появи някой, който ще ти я открадне под носа.

Оливер ми се усмихна.

— Честно казано, имах намерение да те хвана да ми помогнеш, карфиолче. Все пак, от нас двамата, ти си експертът по градините.

— Ще ти помогна с удоволствие — отговорих поласкано аз. — А когато реализирате предаването, можете да купувате растенията и всичко необходимо от нашия магазин. Това ще ни вдигне страшно оборота.

Оливер донесе десерта от хладилника — беше приготвил червена булгурена каша с ванилов крем. След това ни досипа и малко вино. Започнахме да дискутираме бъдещото му предаване. Почувствах се като у дома си. След втората чаша вино дори си позволих да кача краката си на белия диван. В края на краищата през следващите шест месеца това щеше да бъде моят дом.

— Няма никакъв проблем! — ухили се Оливер. — Евелин също винаги го прави. Ако искаш, мога дори да ти помасажирам краката.

— Не, благодаря — казах аз не толкова, защото не обичах да масажират краката ми, а по-скоро защото просто ме беше страх да не би чорапите ми да миришат. — Толкова е хубаво тук при теб, карфиолчо! Много от отдавна не се бях хранила така вкусно.

— И аз се чувствам много добре — каза Оливер. — Имам чувството, че ще си прекараме страхотно двамата, не мислиш ли?

— Хм, да — казах аз.

Само че представата, че в порутената ми къща цареше подобна задушевна атмосфера, съвсем не ми харесваше. Дали Щефан щеше да се сети да си облече тениска преди лягане? Много се надявах.

Ами Евелин? Едва ли щеше да ми направи услугата, като се появеше по износен хавлиен халат, с глупави бродирани котки. Или пък с ролки в косата и мазен слой нощен крем върху лицето.

Въздъхнах.

— Какво има, карфиолче? — попита Оливер. — Носталгия ли те мъчи?

— Не — отговорих аз и се въздържах да попитам за нощното бельо на Евелин.

Защо да развалям и неговата вечер?

Глава 7

Спах изненадващо добре през тази първа за мен нощ в чуждото жилище. Диванът беше много удобен, а с градския шум, който се чуваше през отворения прозорец, лесно можеше да се свикне. Предполагам, че и червеното вино беше имало приспивно действие. Преди да заспя, ми остана много малко време да си представя първата съвместна вечер на Евелин и Щефан. По всяка вероятност Щефан също беше отворил бутилка вино. Представях си го, сякаш беше пред мен: с бутилката в едната ръка, тирбушона в другата, а на устните му широка усмивка в стил Брад Пит. При вида му на Евелин сигурно й бяха омекнали коленете като желиран сладкиш. Това се случваше на всички жени, щом видеха въпросната усмивка. Не знаех дали да я съжалявам, или да й завиждам. И точно преди да си представя какво е изпитал Щефан при вида на Евелин, аз заспах. Понякога това е най-доброто, което човек може да направи.