— Всеки път като я видя, ми се струва по-грозна, отколкото си я спомням! — каза тя.

— А какво да кажем за вътрешността й? — додадох аз.

Първото нещо, което направих, когато се нанесохме, беше да се опитам да прикрия грубата фасада. За целта засадих диви лози навсякъде около къщата. Хубавото при това пълзящо растение е, че за около година и половина покрива големи площи от вехта сива мазилка и жълтеникави тухлички. Сред слабите страни на лозата е, че през зимата, когато й окапят листата, всичко лъсва наново. За щастие, сега беше май месец и Евелин нямаше толкова поводи да мърмори.

— Само при вида на входната врата се изприщвам цялата — каза тя.

С недоверие огледах безупречната й кожа. Щеше да е нещо невиждано досега по кожата й да има пъпки. Но може би Евелин беше права, сигурно получавах пъпка всеки път, когато се загледах прекалено дълго в нея. Вратата наистина беше отвратителна, комбинация от стъкло с тел и дърво, и всичко това с полъх от седемдесетте. Към това трябва да добавим и много месинг, както и процеп за писма, през който, ако и да не можеше да се провре цял пощальон, то поне със сигурност щеше да го направи една малко по-ловка котка.

— А от тези стъклени тухли получавам стомашно разстройство — продължи безпощадно Евелин. — Дори не съм подозирала, че има и разноцветни такива.

Да, имаше: зелени, кафяви, червени, жълти и сини — така стълбището приличаше малко на църква. При това на една доста грозна църква. Поради някаква странна причина дивата лоза избягваше стъклените тухли и пълзеше покрай тях.

— От друга страна обаче — каза Евелин, — за един милион си струва човек да си затвори очите.

— Точно така — казах аз с облекчение, защото ако Евелин подходеше толкова критично и към интериора на къщата, можеше и да размисли.

За щастие, си беше взела и настолната лампа, може би, за да погледне на обстановката в по-благоприятна светлина.

Когато Щефан и Оливер внесоха и последния багаж в къщата, Евелин взе нещо от предната седалка на беемвето. Нещо, което дяволски ми заприлича на плюшен заек с дълги крака и уши. Да не би да беше и от типа „не отивам никъде без плюшената си играчка“? Но точно когато исках да я попитам защо е притиснала здраво това нещо към гърдите си, като че ли е на три годинки, забелязах, че към къщата се носеше черният мерцедес на свекър ми, който разпръскваше чакъла по пътя си.

— Я виж ти, старите заговорници! — прошепна тихо Оливер, когато и четирите врати на колата се отвориха едновременно.

В този момент всичко ми заприлича малко на сцена от мафиотски филм: от колата слязоха четирима възрастни мъже с черни костюми. Картинката щеше да е пълна, ако носеха черни очила, а кобури издуваха саката им.

Ако положението не беше толкова сериозно, сигурно щях да си умра от смях.

— Решихме да наминем и да погледнем дали всичко е наред — каза Фриц. По всичко личеше, че е в отлично настроение. — Вече познавате моите приятели…

— Гернорд Шерер, банков директор, вече пенсионер — представи се един плешивец с хубав тен, като последователно стисна ръцете на всички ни.

Аз вече го познавах, беше идвал в магазина ни. При нас си поръча да засадим саксиите за балкона му. Дали пък не беше същият банков директор, който навремето беше построил вилата на Фриц?

— Хуберт Рюкерт, бивш директор на гимназия „Йохан Гутенберг“ — представи се дребен и сбръчкан мъж с огромни уши и прегракнал, тих глас като на Кръстника.

Бях чела някъде, че ушите и носовете ни растат в продължение на целия ни живот, значи колкото повече остаряваме, толкова по-големи стават. Следвайки тази логика, този мъж трябваше да е поне на сто и петдесет години. Под гъстите му вежди ме изучаваха щателно изключително остри, сини очи.

Почувствахме се малко неудобно от факта, че пред нас на живо стояха хората, които дърпаха конците в това странно начинание.

Имах чувството, че съм доста изпаднала личност. Какво, по дяволите, правехме?

— А това тук е добрият стар доктор Бернер — представи го Фриц, като посочи един добре сложен и строен доктор. Той също както и свекър ми не беше изгубил косата си и сигурно през годината взимаше участие поне в два маратона.

Доктор Бернер също не пропусна да се здрависа с всички ни.

— Дори и не предполагах, че ще се съгласите да участвате във всичко това — каза той. — Бях напълно сигурен, че ще покажете среден пръст на Фриц и ще го посъветвате къде да завре парите си…

— Е, всеки може да сбърка! — отговори Щефан, с леко агресивна нотка в гласа си.

Шерер и Рюкерт се засмяха.

— Но пък така е по-добре, не мислите ли? Такова удоволствие не сме изпитвали отдавна. Всички ние ще се забавляваме страхотно.

— Ние също — измърморих под носа си.

И изведнъж се ядосах на Фриц. Защо не можеше поне веднъж да се държи като нормален баща и просто да подари милионите на децата си.

— Басът все още не е спечелен. Половин година може да се окаже по-дълга, отколкото човек си представя — каза доктор Бернер.

— По-дълга? — прошепнах на себе си.

Фриц погледна часовника си.

— Пет и половина. Времето наближава, не мислите ли?

— Time to say good-bye7 — запя Рюкерт.

Звучеше наистина зловещо с неговия тих прегракнал глас.

Четиримата мъже проследиха с любопитство как ние вдървено и объркано се разделяхме със законните си съпрузи. Всеки момент щях да се разрева.

— Ще се видим пак утре рано сутринта — каза Щефан.

— Да — отвърнах аз.

Евелин държеше здраво плюшения заек за ушите, докато Оливер я прегръщаше. Почти ми стана жал за нея. Но в този момент тя каза през рамото на Оливер:

— И помни, Оливия, никога не почиствай мраморните плочки с белина.

— Ще се въздържам! — отвърнах й.

Не, единствената, за която трябваше да ми е жал в момента, бях аз самата.

— Хайде, карфиолче — каза Оливер, докато товареше куфара ми в ситроена. — Сложил съм зеленчукова лазаня във фурната.

Лицето ми леко просветна.

— Ех, не е ли вълнуващо! — каза банковият директор Шерер и лицето му засия. — Ах, защо не съм пак млад!

Оливер запали двигателя. Веднага изпитах усещането, че седя в трактор. Цяло чудо беше как все още тази таратайка се движеше.

Щефан и останалите четирима мъже ни махнаха. Евелин не махаше, тя беше притиснала здраво плюшения заек към себе си, а изражението на лицето й беше все едно, че изпитва остър зъбобол.

* * *

Пентхаусът на Евелин и Оливер беше още по-луксозен и разточителен, отколкото си го спомнях. Освен банята, имаше още две малки стаи, а именно спалнята на Оливер и Евелин, стаята за гости и кабинета, в който аз трябваше да живея. Остатъкът от почти сто квадратни метра представляваше едно-единствено помещение, в което модерната метална лъскава кухня беше отделена с барплот от къта за хранене и всекидневната. Таванът на стаята се отразяваше в тъмносивите гранитогресни плочки на пода — нещо, което ми напомняше рекламата на Мистър Пропър. Мебелите в помещението не бяха много: две кремавобели модерни канапета стояха до ниска масичка, антично бюро в лицевата част на помещението и старинна маса, около която бяха подредени осем стола „Филип Старк“. Стените бяха боядисани в кремавобяло и се открояваха с очевидната си голота. Само над бюрото висеше картина — много приятна абстрактна мацаница в гранитно сиво и кремавобели тонове, която бе обградена от широка и излъскана алуминиева рамка. От канапетата имаше хубав изглед към убийствената, сребърно-металикова плазма, която беше монтирана на срещуположната стена. Който имаше такъв телевизор вкъщи, нямаше нужда повече да ходи на кино. Тези телевизори, доколкото ми беше известно, бяха страшно скъпи. Явно Оливер и Евелин имаха афинитет към вещи с недостижими цени. За сметка на това не си падаха по излишни дреболии като възглавнички за диван, стайни растения, порцеланови фигурки, покривки, рамкирани фамилни фотографии и пердета. Въпреки това, противно на очакванията ми, обстановката не беше чак толкова неуютна. Може би точно тази анонимна обстановка ме накара да не се чувствам като самопоканила се натрапница. Да, а мирисът на лазаня, който се носеше от фурната, дори създаде у мен усещане за домашна обстановка. Разопаковах багажа си, разходих се из цялото жилище, а след това подредих козметиката си на поставката в банята. Тук всеки си имаше собствен умивалник. Този на Евелин беше празен и чист, а върху този на Оливер стояха поне пет различни вида афтършейв. Имаше две възможности: или беше наркозависим потребител на одеколон, или Евелин му подаряваше всяка Коледа по един, а той не ги ползваше изобщо. Щефан например буквално се къпеше с афтършейв.

Прекарах пръсти през косата си („Чудовището“ можеше да бъде сресано само в мокро състояние, при всички други положения усилията бяха обречени на провал) и наново нанесох туш на миглите си. За да кажа нещо позитивно за външния си вид, ще спомена миглите си: те бяха феноменално дълги, гъсти и извити. Елизабет обичаше да казва: „За такива мигли съм склонна да убия някого.“ Много бях щастлива, че поне една част от мен е в състояние да породи завист.

— Можеш да слагаш масата — каза Оливер, когато излязох от банята. — Навън, освен ако не ти е студено.