Трябваше да осветля само моята приятелка Елизабет. От нея просто нищо не можех да скрия. Преди години се запознахме в един фитнес клуб, който скоро след това санитарните власти затвориха заради лоша хигиена. Благодарни за това, че не сме хванали някоя инфекция или нещо дори по-лошо, ние двете се посветихме на джогинг в парка. Бягането се оказа по-евтино, а в случая и по-безопасно. Освен това да се намирам на чист въздух, ми харесваше много повече. Постепенно установихме, че двете можем да си говорим в продължение на часове, без да изчерпваме темите на разговор. Започнахме да ходим заедно на кино, на по бира, а през седмицата си говорехме по телефона в продължение на часове. От време на време се грижех и за четиригодишния син на Елизабет, Каспар.

Елизабет веднага щеше да разбере, че нещо не е наред. Щеше да ми е невъзможно в продължение на половин година да крия от нея, че след осемнайсет часа живея при друг мъж.

На следващата сутрин, беше първи май, я посетих още в ранни зори. Щефан нямаше нищо напротив, той спеше много дълбоко, защото вчера с бутилка шампанско в леглото, отпразнувахме нашата последна съвместна вечер за следващите шест месеца.

Много мазилка падна от тавана през тази нощ.

Елизабет живееше в разкошна къща, която бяха построили заедно с мъжа, за когото за малко да се омъжи. Знаете вече историята, онзи с порчето. Той беше архитект (всъщност сигурно все още си е архитект, защото доколкото ми е известно, само за Елизабет той беше умрял), а къщата беше фантастична — невероятно съчетание от ефектни, модерни елементи със семпъл и традиционен стил. Тъй като къщата беше построена върху наследствен парцел на Елизабет, след историята с порчето и провалената сватба, тя я обяви за своя собственост и така накара архитекта да изглежда доста глупаво. Можех само да си представя как кърви сърцето му всеки път, когато всяка втора събота и неделя идваше да вземе сина си от къщата, която можеше да бъде и негова. Мисля, че вече горчиво съжаляваше за историята с порчето. На негово място в къщата на Елизабет живееше приятелката й Хана. Тя беше майка на тригодишна дъщеричка, която много добре се разбираше с Каспар. Момиченцето носеше мелодичното име Марсибил („Опитай да го произнесеш, когато си пийнала малко повече!“ — казваше Елизабет, винаги с лек укор в гласа). Какви обстоятелства бяха довели до това Хана също да бъде самотна майка и дали и там не беше замесено някое порче, не знаех. Във всеки случай съвместният живот на двете жени и техните деца винаги ми се е струвал много хармоничен. Макар Елизабет да обичаше да казва, че я е страх от перспективата двете с Хана да се превърнат в две изкуфели, странни, възрастни дами, които на стари години да си сипват една на друга арсен в чая.

Въпреки че беше много рано, Елизабет сипа кайсиев ликьор в кафето ни.

— Празниците трябва да се празнуват както подобава — каза тя весело.

Каспар, заедно с Хана и Марсибил бяха отишли при майка й за уикенда. Тя пък живееше много близо до зоологическата градина. Тъй като слънцето отново се беше показало, бяхме излезли по пуловери в така наречената градина на Елизабет. Първо изпихме кафето, а после преминахме на чист кайсиев ликьор, но едва след като Елизабет разбра за какво съм дошла. Котката й Хумел се беше свила в скута ми. Котките много ме обичат, въпреки или може би точно защото имам алергия към козината им. Но към сълзящи очи и кихане може да се привикне. При това не ми се наложи да прекъсна разказа си нито веднъж.

Както всеки път, когато й бях на гости, аз се огледах наоколо и въздъхнах.

— Наистина е срамота, апчих, колко занемарен е дворът ти.

— Знам, знам — отвърна ми тя. — Но за това нямаме нито време, нито пари, както добре знаеш.

С това стигнахме директно до темата.

— Да, добрите парички — казах аз, кихнах и отпих голяма глътка кафе. — Да приемем, че някой ти предложи един милион. Какво би направила за толкова пари?

— Много неприлични неща — каза Елизабет прямо. — Дори бих преспала с шефа си.

— Елизабет, ти имаш шефка — напомних й аз.

— Знам — отговори тя, — но за толкова пари ще си затворя очите за тази подробност.

В този момент си отдъхнах. Толкова се бях притеснила, че Елизабет може да влезе в ролята на моралист и така да ме накара да се почувствам още по-жалка.

— А би ли, апчих, заменила за толкова пари мъжа си за неговия брат? — попитах аз. — В случай, че имаш — в този момент кихнах три пъти последователно — мъж, а той има брат?

— Със сигурност — отговори Елизабет. — Рано или късно бих разменила всеки мъж за неговия брат, дори и без да се налага някой да ми дава пари.

— Да, но да приемем, че наистина си лудо влюбена в мъжа си — казах аз. — И да приемем, че жената на брат му е точно негов тип. Изглежда като Дженифър Анистън. А и е дипломиран икономист, точно както и той. Няма ли да се замислиш малко, апчих, преди да ги оставиш насаме?

Сега вече Елизабет съвсем се обърка.

— Малко ми е рано за подобни… а-а-а… философски размишления, не мислиш ли? Защо ме гледаш така странно, Оливия? Нещо не е наред ли? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще избухнеш в сълзи.

— Това е от алергията — излъгах аз.

Наистина малко ми оставаше да се разплача.

Елизабет обаче ме познаваше прекалено добре. Тя сложи ръка на рамото ми.

— Е, хайде, изплюй камъчето! — подкани ме любезно.

И тогава й разказах всичко. За Фриц и старите му, откачени приятели, за многото пари и проблемите, които можеха да се решат с тях, за частните детективи и подслушваните телефонни линии. Първоначално Елизабет просто отказа да ми повярва, като постоянно повтаряше, че съм объркала първи май с първи април. Но в един момент започна да осъзнава, че казвам истината. (Оттук нататък вече не сипвахме ликьор в кафето, а се концентрирахме изцяло върху ликьора.)

— Ама, че откачен дъртак! — каза тя, с известна доза възхищение в гласа си. — Колко ли богат трябва да е този човек?

Аз кимнах.

— Винаги е печелил добре, освен това е получил пари в наследство. А и винаги е имал много добър нюх в инвестициите, апчих.

— Мисля, че това е един много оригинален начин, да разпределиш наследството си — каза Елизабет. — Много те моля, изхвърли най-накрая котката от скута си. Постоянното ти кихане не се издържа повече.

Но котката впи здраво нокти в панталона ми. Явно се чувстваше много добре при мен.

— Апчих — кихнах аз.

— Звучи толкова интересно и вълнуващо! — каза Елизабет. — А Оливер е онзи готиният, който всеки път интервюира пожарникари, които до един се казват Ковалски, нали?

— Не интервюира само пожарникари — защитих Оливер. — Той прави репортажи, апчих, за всякакви събития. Просто така се получава, че в нашия район много често стават пожари, а изглежда Ковалски е доста често срещано име сред пожарникарите.

— Явно го харесваш. Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът ми не е в Оливер, а в Евелин — отговорих и положих големи усилия да не се разплача. — Тя е толкова умна и начетена, и елегантна, и красива…

— И ти си красива! — каза разпалено Елизабет.

— Не. Аз съм по-скоро като нашия изтърбушен диван — поклатих глава и започнах много описателно да й разказвам за нашия стар и плесенясал диван и за модерното канапе модел на Lignet Roset, което вече ме чакаше в жилището на Евелин.

— И двете приличаме на канапетата си — заподсмърчах аз. — Евелин е шикозен дизайнерски модел, а аз съм вехт, изтърбушен диван, на който никой не иска да спи. Апчих. Кажи ми една причина, поради която Щефан да иска да задържи тази износена, стара мебел?

— Защото те обича — каза енергично Елизабет.

— Мислиш ли?

Това малко ме успокои. Може би съвсем излишно се притеснявах. В края на краищата бяхме женени от десет години, а това сплотява хората. А и сравнението с диваните май не беше съвсем удачно. Все пак аз не бях нито плесенясала, нито пък изтърбушена. Апчих!

Но точно тогава Елизабет добави също толкова енергично:

— А ако все пак той реши да остане с Евелин, за теб остават достатъчно пари. А и брат му! При всички положения аз бих участвала.

И без това вече беше прекалено късно да си променям решението.

„Който се е хванал на хорото, трябва да го играе“, обичаше да казва приемната ми майка.

* * *

И въпреки че през целия ден се държах като лепка, която има постоянна нужда от ласките на Щефан, вечерта настъпи ужасяващо бързо. Точно в седемнайсет часа Оливер и Евелин пристигнаха с двете си коли: с беемвето Z4 и с втората си кола — доста стар, да не кажа античен ситроен, който вдигаше шум като боклукчийски камион, а и габаритите му бяха почти същите. Само като видях багажа на Евелин, и веднага ми стана ясно, защо беемвето не е било достатъчно. Беше помъкнала шест куфара на Самсонайт в комплект с козметично куфарче, една голяма, прилежно завързана ролка, която подозирах, че съдържа спалния й комплект, а също и една настолна лампа. За какво, по дяволите, й беше тя? Никога не съм си представяла, че Евелин е тип „не отивам никъде без настолната си лампа!“

Докато Оливер и Щефан разтоварваха багажа й и го внасяха в къщата, Евелин застана до колата и се вторачи с мрачно изражение на лицето в развалината ни.