Ян зашава нетърпеливо в детското си столче и захленчи.

— И аз искам се пълзалям!

Тъй като никой не се трогна от молбата му, аз го освободих от столчето и му казах:

— И помни. Ако удариш леля си, и аз ще ударя моята… или нещо подобно.

Ян кимна и се втурна след останалите.

Междувременно Катинка най-накрая бе осъзнала какво й бяха предложили преди малко и от радост беше започнала да плаче.

— Разбира се, че я харесвам. Обичам тази къща. Това е къщата на моите родители. И е истинска мечта. Всичките ми приятелки винаги са ми завиждали за нея…

Можех да ги разбера. И аз завиждах на приятелките си за барби къщичките им. Какво ли пък оставаше за истинска вила с куличка и ангелчета? Много ясно, че всичките й приятелки са позеленявали от завист. И аз малко позеленях, какви готини купони можеха да се организират край басейна!

Тогава си спомних, че много скоро щях да стана милионер и ще мога и от нашата съборетина да направя една уютна къщичка. Е, може би не точно розова. Да речем, кървавочервена или патешкожълта, а защо не и бяла? И вместо басейн, езерце, в което да се плува. Ами да…

— Ако си сменим къщите, няма нужда да строим — много мъдро констатира Еберхарт. — Това ще ни спести доста усилия и време.

— И пари — допълни Фриц. — А и аз най-накрая ще заживея в подходящо жилище. Колкото и да го отлагах, все някога щеше да се наложи да наема чистачка, а тяхната надница в последно време стана колкото тази на зъболекар. Че и немски не знаят. Тая държава не отива на добре. Вашата малка къщичка ще мога и сам да поддържам чиста. Е, момчета, прочетохте ли всички параграфи буква по буква?

— Да — отвърна Оливер и вдигна поглед от листата. — Но имам няколко въпроса.

— Като например?

— Както вече знаеш, ние с Евелин искаме да имаме дете. Малко трудно ще стане, ако оттук нататък не можем да се виждаме след осемнайсет часа.

— Мили синко — започна Фриц, — нали не се налага да ти разяснявам, че деца могат да се зачеват и през деня?

— През деня работя — отвърна Оливер.

— Има обедни почивки — каза Фриц. — Освен това вие вече толкова сте го отлагали, че едва ли половин година ще има кой знае какво значение. Имате ли още въпроси?

Оливер се обърна ядосан.

— Наистина ли ще подслушвате телефоните ни? — попита Щефан.

— Ако се наложи, да — отговори Фриц.

— А какво е положението с данък наследство? — намеси се Евелин. — Нали не си мислиш, че ще ни изплатиш един милион, без държавата да вземе своето?

— Какво общо пък има държавата с моите милиони? — отговори ядосано Фриц. — Тях съм си ги изкарал с много труд и, вярвайте ми, държавата си е взела своето под формата на данък общ доход!

— Да, но едва ли държиш два милиона евро в брой — каза Евелин, — а банките, колкото и тъпо да ни се струва, са задължени да информират държавата при такива големи трансакции. Така че ще трябва да платим и от милиона няма да остане кой знае колко.

— Това го оставете на мен — каза Фриц. — При всички положения ще получите милиона нето. Има ли още други въпроси?

— Да — каза Евелин, ясно се беше подготвила много добре. — Да речем, че Щефан и Оливия или аз и Оливер решим да се разведем. В такъв случай този милион ще се включи ли в семейната имуществена общност, или си поставил някое капанче за снахите си?

— Не изглежда да има капан — отвърна Оливер доста студено. — Но по-добре сама да прочетеш, в случай че си решила да се развеждаш.

Евелин се зачете в договора, без и мускулче да трепне на лицето й.

— Нали договорът ни забранява да общуваме с мъжете си само вечерно време? — попитах аз и се изчервих.

Еберхарт веднага се закиска неприлично.

— Да, да — каза Фриц. — През нощта и в неделя всякакви контакти са забранени. През останалото време можеш да общуваш с мъжа си, колкото си искаш.

— Е, това е добре — казах аз и се усмихнах окуражително на Щефан.

Не ми се искаше някой от изкуфялата банда на Фриц да изскочи от храстите и да се развика: „Изгубихте баса!“, само защото съм целунала съпруга си.

Щефан ми се усмихна в отговор, и то по начин, от който колената ми веднага омекнаха. Нивото на тестостерона му рязко се бе покачило, откакто бяхме започнали да си правим сметки какво ще правим с милиона.

— Знаеш ли, просто не съм роден, за да бъда беден — ми беше казал вчера Щефан в офиса, докато изчислявахме финансовия баланс за изминалия месец. — Някак си не ми е в кръвта да си броя стотинките.

„На кой ли му е в кръвта?“, помислих си тогава.

— Един милион — толкова много пари човек трудно може да си представи, нали? — бях попитала.

— На мен пък не ми е трудно, ето… — бе казал Щефан, грабна кутийката с листчета за бележки и хвърли във въздуха стотици от тях, които се посипаха по пода. — Просто си представи, че всяка от тях е банкнота от петстотин евро.

Наведох се, за да хвърля и аз няколко от тях във въздуха. Неминуемо в съзнанието ми изплува сцената от филма „Неприлично предложение“, в която Деми Мур и другият главен герой (но не Робърт Редфорд) се бяха любили върху купчина от пари. Нехигиенично, но затова пък много еротично.

И Щефан си мислеше за същото, защото само след секунди върху белите листчета правехме най-хубавия секс в живота ни. А и със сигурност беше по-хигиенично.

В момента си мислех, че може би през следващите шест месеца щяхме напълно да преоткрием сексуалния си живот. Никакъв секс след осемнайсет часа — така се отваряха други неподозирани досега възможности. Изведнъж погледнах на лятото, изпълнена с нови надежди.

— Кога започва всичко? — попитах аз, изпълнена с желание за действие.

Евелин вдигна поглед от договора.

— Бих казала, тръгвай към къщи и си стягай багажа, Оливия. От първи май до първи ноември жилището ми ти принадлежи — каза тя и след тежка въздишка допълни: — А през това време аз ще трябва да се чувствам като у дома си в съборетината ви. И ако това не е несправедливост!

„Аз ще получа по-хубавото жилище, но пък ти получаваш по-хубавия мъж“, помислих си аз. Големият въпрос беше кое от двете има по-голяма стойност.

Глава 6

Набързо си събрах багажа: малко дрешки, книгите, които четях в момента, четка за зъби — повече не ми беше нужно. Пижама или нощница просто нямах, но пък не можех и гола да спя при Оливер. Тениската с надпис „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“ можеше да бъде пригодена за спане. Освен това по всяко време можех да вляза в къщата, ако бях забравила нещо, стига, разбира се, да не е след осемнайсет часа.

Щефан беше седнал на ръба на ваната и ме гледаше как си пълня несесера с козметика и дамски принадлежности.

— А къде ще спи Евелин? — попитах аз. — Бихме могли да извадим моя матрак от спалнята и да го сложим в хола.

— Защо, диванът в стаята за гости е доста удобен — отвърна Щефан.

— Да, но целият е на петна от плесен — малко ме беше срам. — Клетата Евелин, сигурно не е виждала подобно нещо през живота си. Ще се почувства като в общежитие за бежанци. Може би съвсем по джентълменски трябва да й предложиш спалнята.

— Да, и да се задуши някоя нощ от постоянно падащата от тавана мазилка — каза Щефан. — Но от мен да мине, може да спи на спалнята.

— Да, но без теб! — срязах го набързо. — При това положение ти отиваш на дивана в гостната. Освен това в никакъв случай не може да продължаваш да спиш гол, чуваш ли? Ще си слагаш слипове и тениска, ясно ли е?

— Дано се сетя — отговори Щефан и се ухили.

Ревността ми явно доста го забавляваше.

— Евелин каза, че вече ми е постлала Lignet Roset канапето в кабинета — казах и завъртях очи. — Представи си само: Lignet Roset канапе в кабинета! Фриц е прав, двамата наистина си пилеят парите за излишен лукс.

— Така е — каза Щефан, а в гласа му се усети неприкрита завист. — Скоро и ние ще можем да си го позволим. Първото, което ще направя, е да сменя бракмата със стилен кабриолет.

— Но на нас ще ни трябва поне едно комби — напомних му аз. — Или още по-добре един голям пикап.

— Та ние ще можем да си позволим и двете: кабриолет и пикап — засмя се Щефан.

— Хората сигурно ще си помислят, че сме спечелили от тотото. Как ще им обясним парите си? — засмях се и аз.

— И аз си мислех по въпроса — каза Щефан. — Просто ще кажа истината на всичките ни приятели: че парите са от баща ми. Колко тежко и… необичайно сме ги изкарали, никой не го интересува.

И без друго нямахме особено много приятели. Поддържахме връзка с няколко състуденти на Щефан и с някои колеги от времето, преди да стартираме собствения си бизнес. Икономисти и техните жени, с които от време на време ходехме да вечеряме заедно. Нямах нищо против, че тези вечери се състояха доста рядко, защото темата на разговор се въртеше предимно около социалния статус, нещо, с което ние двамата не можехме да парадираме. Щефан имаше също така и един стар приятел от училище — Адам, с когото преди играеше веднъж седмично скуош. Но откакто Адам започна да играе голф, вече не се виждаха толкова често. Така че нито Адам, нито задръстените икономисти щяха да забележат, че Щефан вече живее с друга жена. При мен беше още по-лесно, тъй като съм сираче и съм израснала в друга провинция, нямах нито стари съученички, нито семейство, което да се усъмни. И бившите ми колеги от градинарските години, с които от време на време се виждах, също нямаше да забележат. Те изобщо не познаваха Щефан.