— О, абсолютно! — присъедини се госпожа Хейстингс, очевидно признателна, че някой е разчупил леда.

— Изключително повлиян от Войната за независимостта — додаде Спенсър. — Да се надяваме, обаче, че и храната не е от този период!

Госпожа Хейстингс се засмя пресилено, но смехът й секна, щом зърна обърканото, почти обидено изражение върху лицето на приятеля си. Амилия набърчи нос, сякаш бе надушила нещо гнило във въздуха.

— О, Спенсър не говореше сериозно — побърза да обясни госпожа Хейстингс. — Това беше просто шега!

Господин Пенитисъл подръпна колосаната си яка.

— Този ресторант ми е любим от години. Списъкът им с вина е печелил награди.

Спенсър се огледа и си пожела да седи на масата на хихикащите лелки в ъгъла — поне на пръв поглед изглеждаше, че се забавляват. Тя хвърли един потаен поглед към Мелиса, с надеждата да получи съчувствие, но сестра й гледаше господин Пенитисъл с грейнали очи, сякаш той бе самият Далай лама.

След като сервитьорката донесе питиетата им, господин Пенитисъл се обърна към Спенсър. Отблизо се виждаха малките бръчици около очите му и щръкналите вежди.

— Значи ти си последна година в „Роузууд дей“?

Спенсър кимна.

— Точно така.

— Много е активна — похвали се госпожа Хейстингс. — Играе в отбора за хокей на трева, избраха я за ролята на лейди Макбет в училищната пиеса. „Роузууд дей“ има първокласна театрална програма.

Господин Пенитисъл вдигна вежда и погледна към Спенсър.

— Как са оценките ти този срок?

Въпросът хвана Спенсър неподготвена. Май сме доста любопитни, а?

— Ами… добре са. Но се явих на предварителните изпити в Принстън и ме приеха, така че този срок не е от особено значение.

Тя произнесе Принстън с наслада — това сигурно щеше да впечатли господин Пенитисъл и надутата му дъщеря. Но той само се наведе леко към нея.

— В Принстън не харесват кръшкачите, да знаеш. — Милият му глас изведнъж прозвуча остро. — Сега не е време да почиваш върху лаврите си.

Спенсър се отдръпна назад. Що за укорителен тон? За кого се мисли той, за баща й? Всъщност госпожа Хейстингс беше казала на Спенсър да го дава по-спокойно през този срок — все пак доста се беше поизпотила напоследък.

Тя погледна към майка си, която обаче кимаше одобрително.

— Вярно е, Спенс. Може би не трябва да се отпускаш толкова.

— Чух, че напоследък университетите много държат на оценките от последния срок — съгласи се Мелиса. „Предателка“ — помисли си Спенсър.

— И аз разправям същото на сина ми. — Господин Пенитисъл отвори менюто с вината, което беше дебело като речник. — Той ще учи в Харвард. — Произнесе го с толкова надменен глас, сякаш искаше да каже: „който е много, много по-престижен от Принстън“.

Спенсър наведе глава и нареди вилицата, лъжицата и ножа си в идеална редица. Подреждането на разни неща обикновено я успокояваше, но този път не се получи.

Господин Пенитисъл се обърна към Мелиса.

— Разбрах, че си взела магистърска степен по бизнес администрация в „Уортън“. Сега работиш в хедж фонда на Брайс Лангли, нали? Впечатляващо.

Мелиса, която беше закичила червената роза зад ухото си, се изчерви.

— Предполагам, че просто съм извадила късмет. Интервюто мина много добре.

— Нужно е много повече от късмет и добро интервю — рече одобрително господин Пенитисъл. — Лангли наема само най-добрите. Двете с Амилия сигурно ще намерите много общи теми. Тя също иска да учи финанси.

Мелиса се усмихна широко на Амилия и представете си, нейно височество също се усмихна. Страхотно. Това щеше да е поредното семейно събиране, в което Мелиса бе ярката звезда, златното дете, а Спенсър беше второразрядната откачалка, с която никой не знае как да се държи.

Стигаше й толкова. Тя промърмори някакво извинение, стана и остави кърпата си на облегалката на стола. После, криволичейки покрай масите, се отправи към тоалетните в дъното на ресторанта.

Дамската тоалетна, която беше боядисана в розово и имаше старинна месингова дръжка, беше заключена, и Спенсър се настани на един тапициран висок стол край бара, за да почака. Барманът, симпатичен мъж на двайсет и няколко години, се приближи и постави коктейлна салфетка с емблемата на ресторанта на бара пред нея.

— Какво ще желаете?

Лъскавите бутилки с алкохол, наредени по рафтовете, проблясваха изкушаващо. Нито майка й, нито господин Пенитисъл можеха да я видят от този ъгъл.

— Хм, само едно кафе — реши тя в последния момент, предпочитайки да не рискува.

Барманът се обърна към каната и й наля една чаша. Когато я постави на бара, Спенсър забеляза кадрите на екрана на телевизора. В горния десен ъгъл стоеше снимка на Али — истинската Али, която се опита да убие Спенсър и останалите. В долната част на екрана вървеше лента с надпис: „Годишнина от пожара в Поконос: Роузууд си спомня“. Спенсър потрепери. Последното нещо, което искаше да си спомня, бе как истинската Али се опита да ги изгори живи.

Няколко седмици след случката Спенсър взе важното решение да гледа на нея откъм хубавата страна поне дойде краят на ужасните им изпитания. Най-сетне можеха спокойно да забравят. Тя предложи на приятелите си да отидат в Ямайка, дори пое част от разходите на Емили и Ариа.

— Така ще можем да започнем на чисто, да забравим за всичко — настоя тя, разпръсвайки туристическите брошури по масата в кафенето. — Нуждаем се от едно пътуване, което ще запомним завинаги.

Прочутите последни думи. Те завинаги щяха да запомнят това пътуване — но не с добро.

Някой до нея изпъшка. Тя се обърна, очаквайки да види някое ексцентрично старче на прага на сърдечен удар, но вместо това видя младеж с вълниста кестенява коса, широки рамене и най-дългите мигли на света.

Той срещна погледа й и вдигна айфона, който държеше в ръка.

— Случайно да знаеш какво се прави, когато това нещо забие?

Устните на Спенсър се разтеглиха в усмивка.

— Откъде знаеш, че имам айфон? — погледна го предизвикателно тя.

Младежът отпусна ръка и я огледа от глава до пети с любопитство.

— Не се обиждай, но нямаш вид на момиче, което си купува най-най-скъпите и безполезни джаджи.

— Така ли? — Спенсър притисна ръка към гърдите си и се престори на обидена. — Нали знаеш, че не трябва да съдиш за книгата по корицата.

Младежът се надигна и придърпа барстола си към нейния. Отблизо беше дори още по-сладък: скулите му бяха изсечени, носът му беше сладко вирнат нагоре и всеки път, когато се усмихнеше, на бузите му се появяваха трапчинки. Спенсър хареса белите му, равни зъби и кецовете „Конвърс“. Тя обожаваше небрежния богаташки вид.

— Добре, истината ли искаш? — попита той. — Попитах те, защото ми се стори единственият човек на това място, който всъщност притежава мобилен телефон. — Той огледа крадешком възрастната клиентела на бара. Около една маса например бяха насядали само мъже в инвалидни колички. От носа на единия от тях дори стърчеше тръбичка с кислород.

Спенсър се изкиска.

— Да, приличат повече на почитатели на телефоните с шайба.

— Сигурно все още използват оператори, за да се обадят на някого.

Той плъзна телефона си към Спенсър.

— Сега сериозно, как да рестартирам това нещо или там каквото се прави?

— Не съм съвсем сигурна… — Спенсър погледна към екрана. Той беше замръзнал на 1010 ПОБЕДИ, местната спортна станция. — О, и аз само това слушам!

Момчето я погледна скептично.

— Ти слушаш спортно радио?

— Действа ми успокояващо. — Спенсър отпи от кафето си. — Хубаво е да слушаш как хората разговарят за спорт, а не за политика. — „Или за Алисън“ — помисли си тя. — Освен това съм фен на „Филаделфия Филис“.

— Слушаш ли репортажите от шампионата? — попита момчето.

Спенсър се наведе към него.

— Можех да отида да го гледам. Баща ми има карта за целия сезон.

Той се намръщи.

— И защо не отиде?

— Дарих ги за благотворителност.

Младежът се ухили подигравателно.

— Тогава значи или имаш изключително добро сърце, или съвестта ти не е чиста.

Спенсър примигна и се изпъна.

— Направих го, защото ще изглежда добре в биографията ми при кандидатстването в университета. Но ако си изиграеш правилно картите, догодина може и да те взема с мен.

Очите му проблеснаха.

— Да се надяваме, че ще стигнат до финала.

Спенсър улови погледа му и пулсът й се ускори. Той определено флиртуваше и това със сигурност й харесваше. Не беше изпитвала подобна тръпка към никого, след като скъса с Андрю Кембъл миналата година.

Събеседникът й отпи от халбата си с бира. Когато се накани да я остави на бара, Спенсър бързо пъхна една подложка под нея. След това забърса със салфетка капчиците по ръба на чашата.

Момчето я наблюдаваше развеселено.

— Винаги ли почистваш чашите на хора, които не познаваш?