Ариа изхъмка съчувствено. В този миг забеляза нещо на телевизора, който висеше на стената над главите им. „ГОДИШНИНА ОТ СМЪРТТА НА РОУЗУУДСКАТА УБИЙЦА“ — пишеше с големи жълти букви на екрана.

Пред старата къща на семейство Дилорентис стоеше репортерка с кестенява коса, която вятърът развяваше пред лицето й.

— Преди една година на тази дата Алисън Дилорентис, чийто убийствен план стресира цялата нация, загина в ужасяващия пожар край езерото Поконос — обяви тя. — Оттогава измина цяла година, но градчето Роузууд все още не се е съвзело от потресаващите събития.

На екрана проблеснаха образите на Джена Кавана и Иън Томас, две от жертвите на истинската Али. След това се появи портрет на Кортни Дилорентис — момичето, което в шести клас бе заело мястото на истинската Али, момичето, което тя бе убила по време на гостуването им у Спенсър в седми клас.

— Мнозина все още са озадачени, че тялото на госпожица Дилорентис не е открито сред отломките. Има спекулации, че госпожица Дилорентис е оцеляла, но експертите твърдят, че такава вероятност не съществува.

Ариа усети как я побиват тръпки.

Ноъл покри очите й с ръка.

— Не бива да го гледаш.

Тя се отдръпна.

— Малко ми е трудно да не го правя.

— Мислиш ли често за това?

— Може да се каже.

— Искаш ли да гледаме филма заедно?

— Бога ми, не! — изпъшка Ариа. Ноъл говореше за „Малка сладка убийца“, двучасова телевизионна документална адаптация на събитията от миналата година. Абсолютна безвкусица.

Внезапно откъм митницата нахлуха група хора. Повечето бяха високи, руси, с бледа кожа, определено с полета от Хелзинки. Ноъл изръмжа:

— Почва се. — И размаха табелата с надпис „ХУУСКО“.

Ариа се взря в тълпата.

— А как е първото му име?

— Клаудиус? — промърмори Ноъл. — Нещо такова.

Край тях се точеха възрастни мъже, нарамили куфарите си и разговарящи по телефоните си. Три дългурести момичета се кискаха на нещо. Едно русоляво семейство с бебе в ръце се опитваше да разгъне количката му. Но нямаше никой, който да прилича на човек, носещ името Клаудиус.

Изведнъж от тълпата пътници се разнесе глас:

— Господин Кан?

Ариа и Ноъл се вдигнаха на пръсти, опитвайки се да открият говорещия. И едва тогава Ариа забеляза момчето с изпито, продълговато лице, пълни устни, пъпки по бузите и челото и адамова ябълка, която стърчеше на три сантиметра от шията му. Това направо си беше Клаудиус. Той носеше малък куфар с музикален инструмент, който като нищо можеше да бъде флажолет. Горкият Ноъл.

— Господин Кан? — отново се чу гласът, но момчето, което Ариа помисли за Клаудиус, не отвори уста.

Тълпата се раздели. Пред тях се появи висока фигура с миньорска шапка-ушанка, пухено яке и обшити с кожички ботуши.

— Здравейте! Вие ли сте? Аз съм ученичката на разменни начала! Клаудия Хууско!

Клаудия. Ноъл отвори уста, но оттам не излезе никакъв звук. Ариа зяпна фигурата пред тях и едва не се задави с дъвката си. Ученикът на Ноъл на разменни начала със сигурност не беше висок, дългурест, пъпчив младеж, който свири на флейта. Клаудия беше момиче. Русокоса, синеока, едрогърда скандинавка, с гърлен глас и прилепнали тесни дънки — истинска мокра мечта.

И тя щеше да живее в една къща с Ноъл.

5.

Запознайте се с Пенитисълови

— Спенсър. — Госпожа Хейстингс се наведе над ресторантската маса. — Не пипай хляба. Не е прилично да започнеш да се храниш, преди всички да са седнали.

Спенсър пусна смачканото маслено парче чиабата обратно в панера. Ако се случеше да умре от глад преди останалите да пристигнат, вината за това щеше да е на майка й.

Беше неделя вечерта и Спенсър, Мелиса и майка им седяха в „Гошен ин“, старомоден ресторант, който се помещаваше в стара къща от 1700 година, за която се смяташе, че някога е била пансион за войници от британската армия. Госпожа Хейстингс не спираше да се възхищава на обстановката, но според Спенсър ресторантът беше мрачен като погребална зала. Той се отличаваше с елегантността на колониална Филаделфия, към стените бяха монтирани мускети от Войната за независимостта, по первазите на прозорците бяха подредени триъгълни шапки, а по масите бяха пръснати свещи в старомодни стъклени фенери. И тъй като клиентелата изглеждаше на възрастта на декора, стаята миришеше на неприятна смесица от мухлясало мазе, леко препечено филе миньон и сироп за кашлица.

— А с какво се занимава този тип Никълъс? — Спенсър разгъна и отново сгъна платнената салфетка в скута си.

Госпожа Хейстингс се вцепени.

— На този етап за теб той е господин Пенитисъл.

Спенсър се разхили. Господин Пенитисъл й звучеше като име на клоун от някой порнофилм.

— Аз знам с какво се занимава — обади се Мелиса. — Когато ни каза името му, не направих веднага връзката, но в часовете ми по предприемачество сме учили за него. Той е най-големият инвеститор в района. Доналд Тръмп на Мейн Лайн3.

Спенсър направи физиономия.

— Значи разорава ниви и животински резервати, за да освободи терен за грозни еднотипни жилища?

— Той е построил „Епълууд“, Спенс — пропя възторжено Мелиса. — Нали се сещаш, онези красиви къщи край игрището за голф?

Спенсър си играеше с вилицата, без да се впечатли особено. Колкото пъти решаваше да се разходи из Роузууд, всеки път откриваше нови строежи. Очевидно вината за това беше на този тип Никълъс.

— Ш-ш-шт, момичета — рече изведнъж госпожа Хейстингс, вперила поглед във входа. Към масата им се запътиха двама души. Единият беше висок, широкоплещест мъж, който в някой минал живот сигурно е бил играч на ръгби. Той имаше грижливо сресана прошарена коса, стоманеносини очи, полегат римски нос и зачатък на двойна брадичка. Синият му блейзър и панталоните в цвят каки изглеждаха като току-що изгладени, а на ръкавите си носеше златни копчета за ръкавели, върху които бяха гравирани дребни инициали НП. Мъжът носеше три дългостеблени кървавочервени рози.

До него вървеше момиче на около петнайсет години. Късата й, къдрава черна коса беше прибрана назад от кадифена лента за глава и тя беше облечена със сив сукман, който напомняше униформа на камериерка. Момичето гледаше навъсено, сякаш от няколко дни го мъчеше запек.

Госпожа Хейстингс се надигна тромаво, удари коляното си в крака на масата и чашите се разклатиха.

— Никълъс! Толкова се радвам да те видя! — Тя се изчерви от удоволствие, когато той й подаде едната от розите. След това с широк жест посочи момичетата. — Това са дъщерите ми Мелиса и Спенсър.

Мелиса също се изправи.

— Много ми е приятно — пропя тя и стисна ръката на Никълъс — ъ-ъ-ъ, господин Пенитисъл.

Спенсър също го поздрави, но не чак толкова ентусиазирано. Подмазването просто не й беше в стила.

— И аз се радвам да се запозная с вас — отвърна господин Пенитисъл с изненадващо приятен, топъл глас. Той подаде по една роза на момичетата. Мелиса изгука от удоволствие, но Спенсър просто я завъртя между пръстите си, изпълнена с подозрение. Цялата тази работа й намирисваше твърде много на „Ергенът“4.

След това господин Пенитисъл посочи момичето до себе си.

— А това е дъщеря ми Амилия.

Амилия, чийто зачервен нос стърчеше над грозната й куриерска чанта, която бе притиснала към гърдите си, се ръкува с всички, макар въобще да не изглеждаше щастлива от това.

— Харесва ми лентата ти за глава — рече Спенсър, опитвайки се да прояви великодушие. Амилия я изгледа безизразно, със стиснати устни, и я обходи с поглед от глава до пети — от дългата руса коса, през сивата кашмирена плетена рокля до черните боти „Фрай“. После изсумтя и извърна глава, сякаш не тя, а Спенсър беше модната издънка.

— Закъри ще дойде скоро — рече господин Пенитисъл, след като седна. — Кара курсове за напреднали, които продължават до късно.

— Напълно разбираемо е. — Госпожа Хейстингс вдигна чашата си с вода, след което се обърна към дъщерите си. — Закъри и Амилия учат в „Света Агнес“.

Леденото кубче, което Спенсър смучеше, заседна в гърлото й. „Света Агнес“ беше най-снобарското училище в Мейн Лейн; правилата там бяха толкова затегнати, че в сравнение с него „Роузууд дей“ изглеждаше като детска градина. През лятото, докато караше ускорен курс за напредвали в университета на Пенсилвания, Спенсър се беше запознала с едно момиче на име Келси, което учеше в „Света Агнес“. Двете бързо се сприятелиха, но после…

Спенсър внимателно огледа Амилия. Дали познаваше Келси? Беше ли научила какво й се бе случило?

Настъпи продължително мълчание. Майката на Спенсър не спираше да се възхищава на розата си, да се оглежда, да се усмихва смутено. От тонколоните се носеше спокойна класическа музика. Господин Пенитисъл учтиво си поръча коняк „Деламейн“ на сервитьорката. Той непрекъснато се прокашляше, което ужасно дразнеше Спенсър. Искаше й се да му се сопне: Хайде де, изплюй си храчката най-после!

Най-накрая Мелиса се престраши да се обади.

— Чудесен ресторант, господин Пенитисъл.