Али се изкиска.

— Колко си смотана, Емили.

Емили я стисна здраво за раменете. В този миг се разнесе силен гръм. Следващото нещо, което помнеше, бе как лежи на земята до вратата. Докато се опитваше да изпълзи по-далеч от пожара, тя ритна нещо на пода. Това беше оранжевият пискюл, който беше висял над вратата, откакто се помнеше. Всеки път, когато Емили влизаше във вилата заедно с Али, готова за поредния забавен уикенд, тя погалваше копринените конци на пискюла. Той я караше да се чувства като у дома си.

Незнайно защо Емили пъхна пискюла в джоба си. След това отново погледна назад. Видя нещо, което никога нямаше да разкрие, отчасти защото не беше сигурна дали е истина, или просто си е халюцинирала, отчасти защото знаеше, че приятелките й нямаше да й повярват, и отчасти, защото беше твърде страшно и ужасно дори да го произнесе на глас.

Когато погледна назад през отворената врата към горящата къща, Али не се виждаше никъде. Дали не се беше скрила в пушека? Или просто беше пропълзяла обратно в кухнята и се беше примирила със смъртта?

А може би се беше опитвала отчаяно да се измъкне от къщата. Емили никога нямаше да забрави какво направи след това. Вместо да затвори вратата и дори да подпре бравата й със стол, за да бъде сигурна, че Али няма да се измъкне, тя я остави широко отворена. Али можеше да се измъкне навън. На безопасно място. На свобода. Емили не можеше да я остави да умре вътре. Въпреки всички ужасни неща, които й беше казала, въпреки че беше разбила сърцето й, тя не можеше да го направи.

И сега, в дневната на Спенсър, Емили бръкна в джоба си и докосна оранжевия пискюл. Пред очите й премина ужасната сцена на платформата в Ямайка. „Всички мислеха, че си умряла в пожара — каза Емили на момичето, което смятаха за Али. — Но…“

„Какво но? — я беше прекъснало момичето. — Успяла съм да избягам? Имаш ли представа как е могло да се случи, Ем?“

След това беше втренчила поглед в джоба на Емили, сякаш имаше рентгеново зрение и можеше да види оранжевия пискюл, който Емили носеше навсякъде със себе си, пискюлът, който висеше над същата врата, която беше позволила на Али да избяга.

Табита знаеше какво е направила Емили. Но… как?

Когато телефонът на Емили изпиука в чантата й, тя едва не откачи. Секунда след това изжужа и блекбърито на Спенсър. Телефонът на Ариа изсвири като клаксон на кола. Ханиният изчурулика като птичка. Звуците се повториха още по веднъж. Момичетата се спогледаха с ужас в очите. Ако Табита не беше Али и беше умряла в онази нощ, то кой тогава им причиняваше това? Възможно бе Али да е оцеляла след пожара. Тя ли беше А., който ги измъчваше, заплашвайки да разкрие най-ужасните им тайни?

Спенсър бавно извади телефона си. Същото направи и Ариа, след това Хана. Емили извади своя телефон от чантата и погледна екрана. „ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ“. От скрит номер. Разбира се.

Да не мислите, че знам само това, кучки? Това е само черешката на тортата… и аз тъкмо започвам.

А.

Какво следва…

Настина ли си мислехте, че всичко е свършило? Моля ви се. Докато тези мацки не слушат, аз няма да спра да ги наблюдавам. Ама и те са едни палавници! Да ви припомня ли?

Гърдите на Хана едва не станаха интернет сензация. Вярно, че тя плати на Патрик, но скоро ще разбере, че има милион други начини да съсипе кампанията на татко.

Емили разби семейството на Клоуи. И това ми било приятелка. Може пък Клоуи да й върне услугата и да разкаже на госпожа Фийлдс как точно е прекарала ваканцията си дъщеря й… а може пък и аз да го направя.

Да не забравяме и Ариа. Блъсването я превърна в малка сладка убийца. Освен това кракът на Клаудия не е единственото счупено нещо. Ще успеят ли Ариа и Ноъл да оцелеят след урагана Клаудия? Както казват във Финландия, ja, бе, ja!

И най-накрая стигаме до непослушната Спенсър. Да не би да смятате, че Зак е единственият човек, когото е съсипала? Я си помислете пак! Тя сътвори няколко доста мръсни номера, за да се озове в мечтания университет — и някои хора доста пострадаха от това.

Но ето го и въпросът, който тормози всички ни: Още колко дълго ще успеят Хана, Емили, Ариа и Спенсър да прикриват онова, което сториха на Табита? Или по-точно колко време ще им отпусна?

Останете с мен, скъпи. Скоро ще стане толкова интересно…

А.

Благодарности

Първо искам да призная колко съм развълнувана, че сагата „Малки сладки лъжкини“ продължава. Веднага, щом написах първите изречения от тази книга, аз се почувствах толкова… добре, толкова развълнувана и поласкана, че отново съм допусната до обърканите животи на Спенсър, Ариа, Емили и Хана. И както винаги дължа огромни благодарности на прекрасните, умни хора, които ми помогнаха да сътворя новата мрежа от лъжи и заплахи за нашите лъжкини: Лес Моргенстерн, Джош Банк, Сара Шандлър и Дейни Дейвис от „Алой“. За мен беше истинско удоволствие да работя с вас по тази поредица — истина е, че всеки път, когато се съберем заедно, се случва нещо вълшебно.

Освен това огромни благодарности на невероятните хора в другия край на страната, които превърнаха „Малки сладки лъжкини“ в огромен успех и на малкия екран — по-точно Марлийн Кинг, Оливър Голдстик, Боб Ливай и Лида Кокрън-Нийлън; великолепните актриси Люси Хейл, Ашли Бенсън, Троян Белисарио и Шей Мичъл, както и всички останали от екипа; на отличните сценаристи, които вникнаха толкова пълно в поредицата и успяха да й предадат свое закачливо, страховито и вълнуващо различно развитие; както и на всички останали, които работят по проекта, дори и в най-малките роли. Искам да благодаря и на Фарин Джейкъбс и Кери Съдърланд от „Харпър Тийн“, които винаги са имали невероятен усет (и добри спомени) за поредицата, както и на Кристин Маранг и Алисън Ливайн от „Алой“ за невероятната работа по всичко свързано с Лъжкините в интернет — включително поддържането на свежия, забавен и интересен блог! Огромно благодаря на Анди Макникъл и Дженифър Рудолф-Уолш от „Уилям Морис“ за реализирането на „Малки сладки лъжкини“ 9–12. Сигурно забравям страшно много хора — списъкът продължава да расте!

Както обикновено, изпращам цялата си любов на моето семейство и съпруга ми Джоъл, който винаги е до мен с някой юридически съвет. Но най-вече искам да посветя тази книга на всички читатели на поредицата, от най-първите момичета, които решаха да дадат шанс на „Малки сладки лъжкини“ след първото ми представяне на книгата в „Карли палас“, Ню Йорк, до многото фенове, с които се срещнах, изнемогваща от горещината във Форт Майерс, Флорида, и прекрасните момичета и библиотекари в Еврейската библиотека в Монреал, на всички, дошли на междинните събития, както и на читателите, с които общувам в Туитър и Фейсбук, чатовете и скайп. Без вашия неугасващ ентусиазъм и любов към поредицата „Не питай, не казвай!“ нямаше да съществува. Ценя всеки един от вас повече, отколкото бих могла да го изразя с думи.