Клоуи се обърна настрани, без да каже нищо. Това добре ли беше, или зле? Емили не можеше да прецени.

— Моля те, не казвай на никого — прошепна тя. — Аз със сигурност ще си мълча за баща ти. Ще го изтрия от мислите си, обещавам. Ще ми се да не се беше случвало.

Клоуи продължи да гледа настрани. Часовникът във форма на кокошка тиктакаше шумно. От съседната стая се чуваха гласовете на възрастните. Най-накрая тя погледна Емили със студени, изморени очи и въздъхна.

— Няма да разкрия тайната ти, ако оставиш баща ми на мира.

— Благодаря — каза Емили. — Разбира се, че ще го оставя.

Тя пристъпи към Клоуи, за да я прегърне, но Клоуи я отблъсна настрани като куче, което вре носа си в таблата с храна.

— Това не означава, че искам да сме приятелки.

— Какво? — извика Емили. — 3-защо?

— Просто не мога. — Клоуи се завъртя на токовете си и тръгна към вратата на кухнята. — Кажи на нашите, че са ми се обадили по телефона и ще ги чакам в колата — подхвърли тя през рамо. — Не се обиждай, но някак си не ми се ще да ям празничната ти торта.

Емили я проследи с поглед как излиза от кухнята и затръшва вратата зад гърба си. Чувстваше се така, сякаш някой беше изтръгнал сърцето й и го беше пуснал в месомелачка. Всичко беше съсипано. Вярно, че беше спечелила стипендията, бъдещето й беше уредено, но тя беше платила скъпо за това.

Скръц.

Емили се обърна и примижа от заслепяващото слънце, което нахлуваше през прозорците. Какво беше това? Тя огледа шкафовете и пода, след което забеляза малък лист хартия на пода до вратата, през която току-що беше излязла Клоуи. Сърцето й прескочи. Тя изтича до прозореца и погледна навън, търсейки човека, който го беше оставил. Не беше ли онова някаква фигура, която се крие между дърветата?

Тя отвори задната врата, пропускайки вътре студения въздух.

— Али? — извика тя. — Али! — Но никой не й отговори. — Клоуи? — извиси после глас с надеждата, че Клоуи може да е видяла нещо. Но Клоуи също не й отговори.

Възрастните се смееха на нещо в съседната стая. Грейс изписка радостно. Емили вдигна хартийката с треперещи ръце и я разгъна. Острият почерк се размаза пред погледа й.

Тя може и да не каже, но аз нищо не обещавам — за която и да е от тайните ти. Съжалявам!

А.

32.

Али, коварната лисица

— Ъ-ъ-ъ, извинете?

Хана погледна от крос тренажора, върху който се потеше и видя дребно момиче с големи влажни очи и тънко кръстче.

— За тези уреди лимитът е трийсет минути — оплака се момичето. — А ти си тук от шейсет и три.

— Лоша работа — отсече Хана и увеличи скоростта си. Нека фитнес полицията да дойде и да я изхвърли.

Беше събота следобед — годишнината от смъртта на Алисън Дилорентис, както тръбяха всички новинарски канали, не че Хана би могла да го забрави, — и тя се намираше във великолепния фитнес салон на Кънтри клуба. Залата ухаеше на ароматни свещи, всички телевизори, монтирани по стените, излъчваха МТВ и свръхактивната инструкторка викаше толкова силно, че Хана можеше да я чуе през хип-хоп музиката, която се лееше от слушалките й. Надяваше се, че крос тренажорът ще прогони спомените за Табита, Ямайка, инцидента в асансьора и най-вече А., но нещо не се получаваше. Тя не спираше да усеща ръцете на Табита — на Али, — върху раменете си, готови да я бутнат от покрива. Не спираше да чува писъците на приятелките си. И как тогава Ариа пристъпи напред и всичко се случи толкова бързо…

В първия момент Хана изпита облекчение, че Ариа блъсна Али. Тя беше убила толкова много хора, че смъртта й щеше да е истинска благословия за човечеството. Но след това осъзна какво са направили. Животът все пак си беше живот. Те не бяха убийци.

Хана и приятелките й изтичаха долу на плажа, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Щом се озоваха на пясъка, те се огледаха. Луната хвърляше сребриста светлина върху плажа. Долавяше се тътенът на океана. Хана гледаше към бледите си крака с надеждата, че няма да се спъне в отпуснатото, усукано тяло на Али. Не можеше да не е умряла от удара, нали?

— Виждате ли я? — донесе се гласът на Ариа отнякъде.

— Не още — отвърна Спенсър. — Продължавайте да търсите!

Те тичаха по плажа, нагазиха в топлата вода, провериха около дюните, дори огледаха скалите и пещерите. Но никъде не намериха тяло.

— Какво става тук, по дяволите? — Ариа се спря, останала без дъх. — Къде се е дянала?

Хана се огледа уплашено. Това не беше възможно. Али не можеше просто така да изчезне. Ариа я беше блъснала. Тя беше паднала. Съвсем ясно чуха удара на тялото й в пясъка. Бяха погледнали през парапета и можеха да се закълнат, че са видели тялото й. Бяха, нали?

— Сигурно отливът го е отнесъл. — Спенсър посочи морето. — Може би вече е някъде навътре.

— А какво ще стане, ако я изхвърли обратно? — прошепна Ариа.

— Никой не може да докаже, че ние сме го извършили. — Спенсър отново огледа брега. Нямаше нищо. Никой не ги наблюдаваше. — Освен това, Ариа, това беше при самозащита — Али щеше да ни убие.

— Няма как да сме сигурни. — Очите на Ариа бяха ококорени и уплашени. — Може би не сме я разбрали правилно. Може би не трябваше да…

— Трябваше! — рече остро Спенсър. — Ако не я беше блъснала, може би сега въобще нямаше да сме тук.

Всички се умълчаха. Емили погледна към кръглата луна.

— Ами ако Али не е отнесена от океана? — прошепна тя. — Ако е оцеляла след падането и е отишла да търси помощ?

Стомахът на Хана се сви. Тя си мислеше същото.

Спенсър ритна една купчинка пясък.

— Няма начин. Не би могла да оцелее след такова падане.

— Тя се измъкна от пожара — напомни й Емили. — Не знаем с кого си имаме работа. Тя е невероятно силна.

Очите на Спенсър проблеснаха.

— Нека просто забравим, става ли? Океанът я е отнесъл. Тя е мъртва.

В този миг Хана забеляза нещо в другия край на салона. На прага стоеше Джеремая и гледаше право в нея.

Тя скочи от уреда и попи лицето си с кърпата. Пулсът й се ускори. Когато Джеремая се приближи до нея, тя го посрещна с широка, невинна усмивка.

— Ха, ти в този салон ли ходиш?

— Всъщност, да — озъби й се Джеремая. Лицето му пламтеше от гняв. — Или по-скоро ходех. Баща ти ми беше уредил безплатна карта. Но сега ми я отнеха.

— Оу — рече тихо Хана.

— Оу? Това ли ще кажеш само? Оу? — Джеремая, беше толкова ядосан, че целият трепереше. — Дано си доволна, Хана. Ти си виновна за всичко това.

Тя потръпна, но не отстъпи.

— Нищо лошо не съм направила. Просто казах на татко, че съм те видяла на горния етаж.

— Нищо не си видяла и много добре го знаеш. — Той се наведе към нея и неприятният му дъх опари лицето й. — Ти имаш нещо общо с това, нали?

Хана извърна лице. Момичето, което искаше да използва крос тренажора, погледна към тях и се намръщи.

— Нямам представа за какво говориш.

Джеремая я посочи с пръст.

— Ти съсипа кариерата ми. И имам усещането, че ще намериш начин да съсипеш кампанията на баща си. Помниш ли онова анонимно съобщение, че криеш нещо? Ще го разследвам, Хана. И ще те смажа.

Хана изписка ужасено. Джеремая я погледна упорито, след което се обърна и тръгна да излиза с маршова стъпка.

— Добре ли си? — попита я момичето, натискайки педалите на крос тренажора. — Той изглеждаше доста… напрегнат.

Хана прокара ръка през мократа си от потта коса и промърмори нещо в отговор. Със сигурност не се чувстваше добре. Колко сериозен беше Джеремая? В какво се беше замесила?

И тогава отново се чу пискливият кикот. Тя огледа салона. Али?

Смехът продължаваше да ехти. Хана затвори очи, сещайки се отново за празния плаж. Дълго време беше потискала мисълта, че Али е оцеляла, но сега вече знаеше, че Емили е права.

Али беше тук. Може би не точно в салона, но беше в Роузууд, следеше ги, наблюдаваше ги, готова да съсипе живота им за трети, последен път. Али беше като котка с девет живота: беше оцеляла при пожара в гората на Спенсър, след това се спаси от пожара в Поконос, а сега бе оживяла и след падането от Гарвановото гнездо. Беше изпълзяла встрани, беше превързала раните си, после се беше излекувала и сега отново се беше върнала. Може би нямаше да умре, докато не получи онова, което иска: да се отърве от тях веднъж и завинаги.

Хана знаеше, че й остава само едно: да отиде в полицията. Али трябваше да бъде спряна. Ако това означаваше да разкаже какво се беше случило в Ямайка, така да бъде. И без това го бяха направили при самозащита. Бяха го направили, за да сложат край на порочния кръг от убийства — кой знае кого още беше убила, след като се спаси от пожара. Освен това те всъщност не я бяха убили — тя беше още жива. Хана беше готова да приеме вината вместо приятелките си, дори това да означаваше да изпадне в немилост пред баща си. В никакъв случай нямаше да допусне Али отново да им причини това.