Sara Shepard - Не питай, не казвай

— Моля ви, не го закачайте на метална закачалка — рече сърдито матроната с прошарена коса, докато подаваше коженото си палто на Емили. След това без дори да й благодари, тя се понесе към всекидневната на семейство Хейстингс и се настани на канапето. Каква снобка.

Емили окачи на закачалка палтото й, което миришеше на смесица от тоалетна вода, цигари и мокро куче, прикрепи му номерче и внимателно го прибра в големия дъбов гардероб в кабинета на господин Хейстингс. Край кучешката вратичка се въртяха Руфъс и Беатрис, двата лабрадудъла на Спенсър, очевидно раздразнени, че не ги пускат на партито. Емили ги потупа по главите и кучетата размахаха опашки. Поне те се радваха да я видят.

Тя седна на столчето до масата, където приемаше връхните дрехи, и предпазливо огледа стаята. Спенсър отново се беше върнала в кухнята и повече не се появи. Емили не беше сигурна дали да се чувства облекчена, или разочарована.

Къщата на семейство Хейстингс си беше все същата: във фоайето висяха стари картини на различни роднини, всекидневната беше обзаведена с претрупани френски кресла и дивани, а тежки завеси със златисти шевици закриваха прозорците. Докато бяха още в шести и седми клас, Емили, Спенсър, Али и останалите си представяха, че това са кралските покои във Версай. Али и Спенсър често се караха коя да бъде Мария-Антоанета; Емили обикновено беше придворна дама. Веднъж, докато играеше ролята на Мария-Антоанета, Али накара Емили да й направи масаж на краката.

— Нали знаеш, че адски ти харесва — подразни я тя.

Емили усети как се потапя в море от отчаяние.

Мислите за миналото й носеха само болка. Защо не можеше да затвори всички тези спомени в кутия, да я изпрати на Южния полюс и завинаги да се отърве от тях!

— Пак си се изгърбила — изсъска нечий глас.

Емили вдигна глава. Пред нея стоеше майка й, която я гледаше намръщено. Тя беше облякла синя рокля, която разкриваше неприятния луфт между краката й, а под мишницата си беше пъхнала чантичка от фалшива змийска кожа.

— И не забравяй да се усмихваш — додаде госпожа Фийлдс. — Изглеждаш нещастна.

Емили сви рамене. Какво да прави, да се хили като ненормална? Да започне да пее?

— Тази работа не е кой знае колко забавна — рече тя.

Ноздрите на майка й пламнаха.

— Госпожа Хейстингс беше толкова любезна да ти даде подобна възможност. Моля те, не я отхвърляй, както постъпваш с всичко останало.

Ох. Емили скри погледа си зад червеникаворусия си бретон.

— Няма да се откажа.

— Тогава просто си върши работата. Изкарай малко пари. Бог ми е свидетел, че всяка монета има значение.

Госпожа Фийлдс се отдалечи, усмихвайки се приятелски на съседите. Емили се отпусна на стола, опитвайки се да потисне сълзите си. Не я отхвърляй, както постъпваш с всичко останало. Майка й ужасно се ядоса, когато миналия юни Емили напусна отбора по плуване без каквото и да било обяснение и прекара цялото лято във Филаделфия. През есента отказа да се върне обратно в отбора. В областта на плувните спортове изпускането на няколко месеца тренировки означаваше проблеми, особено когато ставаше въпрос за колежанските стипендии. Изпускането на два сезона си беше абсолютен провал.

Родителите й бяха съсипани. Осъзнаваш ли, че ако не получиш стипендия, ние не можем да си позволим да плащаме за университет? Осъзнаваш ли, че проваляш бъдещето си?

Емили не знаеше какво да им отговори. В никакъв случай нямаше да им признае защо е напуснала отбора. Не и докато беше жива.

Най-накрая, преди две седмици, отново се беше записала в стария си отбор с надеждата някой колежански скаут да се съжали над нея и да я избере в последната минута. Предишната година един търсач на таланти от Университета на Аризона беше проявил интерес към нея и Емили се вкопчи в идеята, че може би още я иска за отбора. Но по-рано днес трябваше да се откаже и от тази си мечта.

Тя извади телефона от чантата си и отново прочете писмото му.

Докато го четеше, Емили усети как стомахът й се свива.

Внезапно в стаята замириса противно на печен чесън и канелени бонбонки. Струнният квартет, който седеше в ъгъла, прозвуча ужасяващо фалшиво. Стените започнаха да се приближават към нея. Какво щеше да прави следващата година? Да си намери работа и да живее у дома? Да отиде в държавния университет? Трябваше да се махне от Роузууд — ако останеше тук, щеше лека-полека да затъва в ужасните си спомени, докато не изчезне напълно.

Едно високо чернокосо момиче, което стоеше до скрина с китайски порцелан, улови погледа й. Ариа.

Сърцето на Емили заби ускорено. Когато се видяха, Спенсър реагира така, сякаш бе видяла призрак, но може би Ариа щеше да я посрещне по-различно. Докато я наблюдаваше как разглежда подредените в скрина фигурки — държеше се така, сякаш предметите в стаята имаха по-голямо значение от хората, както правеше някога, когато оставаше сама на купоните — Емили изведнъж беше връхлетяна от носталгия. Тя заобиколи масата и тръгна към някогашната си приятелка. Защо не можеше да изтича при нея и да я попита как се чувства? Да й разкаже какво се е случило с колежанската стипендия? Да получи толкова силно жадуваната приятелска прегръдка? Ако четирите не бяха отишли в Ямайка, тя щеше да има всичко това.

За нейна голяма изненада Ариа вдигна глава и я погледна. Очите й се разшириха. Устните й се свиха.

Емили се сепна и смутено й се усмихна.

— 3-здрасти.

Ариа потрепна.

— Здрасти.

— Мога да го взема, ако искаш. — Емили посочи лилавото палто на Ариа, което все още беше здраво привързано с колан на кръста й. Двете бяха заедно, когато Ариа го беше купила от един магазин за дрехи втора употреба във Филаделфия миналата година, малко преди да заминат заедно на почивка през пролетната ваканция. Спенсър и Хана казаха, че палтото мирише на стара лелка, но Ариа въпреки това го купи.

Тя пъхна ръце в джобове те си.

— Няма нужда.

— Много добре ти стои — каза Емили. — Лилавото винаги ти е отивало.

Устните на Ариа потръпнаха, сякаш искаше да отвърне нещо, но после здраво стисна зъби. В този миг зърна нещо в другия край на стаята и погледът й омекна. До нея се приближи приятелят й Ноъл Кан и я прегърна през кръста.

— Търсих те.

Тя го поздрави с целувка и го отведе встрани, без да каже нищо повече на Емили.

Една групичка в средата на стаята избухна в смях. Господин Кан, който се олюляваше така, сякаш беше пийнал повечко, започна да свири на пианото „На хубавия син Дунав“. Изведнъж всичко й опротивя. Не можеше да издържа повече тук. Тя се обърна и залитайки излезе през вратата, миг преди сълзите да закалят от очите й.

Навън бе невероятно топло за февруари. Тръгна бавно покрай къщата на семейство Хейстингс, а сълзите не спираха да се стичат по бузите й.

Задният двор на Спенсър вече изглеждаше по съвсем различен начин. Старият хамбар, който се издигаше в дъното, вече го нямаше — истинската Али го беше изгорила миналата година. От него беше останала само черна пепел. Емили се съмняваше, че на това място някога ще израсне нещо.

В съседство се намираше старата къща на семейство Дилорентис. Мая Сен Жермен, с която Емили беше имала връзка, все още живееше там, макар двете рядко да се виждаха. Олтарчето на Али в предния двор, което стоя там дълго след смъртта на Кортни — нейната Али — също беше изчезнало. Жителите на градчето все още бяха обсебени от нея — вестниците започнаха да пускат материали по повод годишнината от Големия пожар на Алисън Дилорентис, направиха и онова ужасно биографично филмче „Малка сладка убийца“ — но никой не искаше да се прекланя пред нея.

Размишлявайки за всичко това, Емили пъхна ръка в джоба на дънките си и напипа копринения пискюл, който беше носила със себе си през последната година. Самото му присъствие бе достатъчно, за да я успокои.

Отнякъде се разнесе тих плач и Емили се обърна. На около седем метра от нея, почти сливайки се със ствола на хейстингсовия гигантски дъб, стоеше едно младо момиче с повито бебе в ръце.

— Ш-ш-шт — изгука то. После погледна Емили и се усмихна извинително. — Извинете ме. Дойдох тук, за да се опитам да я успокоя, но не се получава.

— Няма проблем. — Емили скришом избърса очите си и погледна мъничкото бебе. — Как се казва?