След това момичето впери поглед в нея.

— Можеш да се приближиш, Хана. — Тя я повика с пръст. — Няма да те ухапя. Просто исках да ви покажа невероятната гледка.

Хана стоеше като гипсирана. После момичето изведнъж се озова пред нея, сякаш беше прекосило платформата с една гигантска крачка. Питието й се поклащаше в чашата. Кръглите й очи не примигваха. Тя притисна Хана към парапета. Ухаеше на ванилов сапун и ром. После се взря в очите на Хана и от устата й излезе познатото кискане. Сърцето на Хана заблъска в гърдите й. Тя си спомни моментите, в които беше чувала кискането на Али, дори и след като приятелката й беше загинала в пожара. Сутрините, когато се събуждаше обляна в студена пот, убедена, че Али ги преследва. И сега всичко това се случваше наистина.

— Какво искаш от нас? — извика Хана, притискайки длани към лицето си. — Не взе ли вече достатъчно?

Момичето нацупи устни.

— Защо се страхуваш толкова от мен?

— Знаеш защо — прошепна Хана, поглеждайки налудничавите очи на момичето. — Ти си Алисън Дилорентис.

По лицето на момичето премина непонятно изражение — може би изненада, може би удоволствие.

— Мъртвото момиче? — Тя притисна ръка към гърдите си. — Лудата убийца? Защо ми казваш такова ужасно нещо?

— Заради нещата, които ни каза — обади се Ариа иззад Хана. — Заради всичко, което знаеш! И заради раните от изгаряния по тялото ти. От пожар ли са?

Момичето погледна към изгорелите си ръце и се усмихна игриво.

— Може би. Но аз не оцелях в онзи пожар, нали?

— Никой не знае какво точно се е случило — рече Емили с треперлив глас. — Всички решиха, че си мъртва, но…

— Но какво? — прекъсна я момичето с подигравателен глас и блестящи очи. — Но аз съм избягала? Имаш ли представа, как е могло да стане, Ем?

Емили пребледня и отстъпи назад. Хана, Спенсър и Ариа я погледнаха учудено, без да се досещат какво има предвид момичето.

Тогава то се приближи до Хана. Тя изписка и отскочи встрани.

— Какво има? — Момичето изглеждаше засегнато. — Какво си мислеше, че ще направя?

— Остави ме на мира! — изпищя Хана и се отдръпна. Гърбът й се опря в парапета. Тя усети празното пространство зад него. Далеч под краката им океанът се разбиваше в скалите.

— Не я докосвай! — Ариа изтича към момичето, хвана я за ръката и я завъртя към себе си. — Не я ли чу какво ти каза? Иска да я оставиш на мира!

— Просто ни кажи коя си! Извика Спенсър. — Бъди откровена.

Устните на момичето се разтеглиха бавно в усмивка.

— Искате честен отговор? Добре. Аз съм Табита. И съм великолепна.

Всички зяпнаха от изненада. Хана беше сигурна, че е изпищяла. Това беше любимият израз на Али.

Табита наистина беше Али.

Тя се изтръгна от хватката на Ариа и отново се обърна към Хана. Хана се притисна към парапета, но глезенът й се изкриви и тя изгуби равновесие. Извъртя се и се озова лице в лице с бушуващия океан. Само едно бутване и тя щеше да полети надолу, надолу…

— Помощ! — изпищя Хана в асансьора, точно както беше изпищяла и тогава. — Някой да ми помогне!

Изведнъж лампата светна отново. Кабината подскочи, събаряйки Хана на пода. Моторът забръмча и асансьорът започна да се спуска към фоайето.

Звънчето иззвъня. Вратата се отвори плавно, сякаш нищо не се беше случило. Хана излезе в празния атриум; сърцето препускаше в гърдите й, тялото й беше обляно в студена под и трепереше, а дълго потисканите ужасни спомени се вихреха в главата й като ято гъски, нахлули, в магазин. Всичко това се беше случило. А. беше прав — миналото никога не беше далеч.

Нещо привлече погледа й. Вратата на една малка, сива стаичка зееше отворена. На нея пишеше АСАНСЬОР. Вътре имаше ръчки, превключватели и бушони. Определено не беше отворена преди час, когато Хана беше пристигнала. Всъщност досега никога не я беше виждала отворена.

Хана надникна в стаичката и подуши. Вътре ухаеше леко на ванилов сапун. Някой беше влизал тук и си беше играл с управлението на асансьора. И Хана знаеше точно кой е бил.

Али.

28.

Когато бутането преминава в блъскане

Същата сутрин Ариа нахлузи ски панталоните си, обу си допълнителен чифт чорапи, облече вълнен пуловер, закопча скиорските си ботуши и се запъти с клатушкаща походка към склона. Братята Кан се бяха събрали пред хижата, подготвяха ските си и оглеждаха пистите след падналия през нощта сняг. Клаудия седеше сама на зелената пейка и пристягаше ските си.

Когато Ноъл забеляза Ариа, той й се усмихна разкаяно.

— Здрасти.

— Здрасти — приближи се до него Ариа.

— Добре ли спа? — попита я Ноъл с приповдигнат, свръхучтив тон.

Ариа кимна.

— Чудесно. — След това се обърна към Клаудия. — Искам да поговорим.

Клаудия я погледна за миг, след което извърна глава.

— Аз заета.

Ариа стисна зъби. Щеше да е по-трудно, отколкото беше предполагала. Но тя трябваше да говори с нея. Беше взела решение.

Когато предишната вечер се прибра в стаята си, в главата й се въртяха ужасни видения как тримата братя Кан се забавляват с Клаудия в джакузито. Хиляди пъти беше вземала телефона си с намерението да изпрати есемес „Всичко е свършено“ на Ноъл, но после го оставяше на шкафчето.

Четирийсет и пет минути по-късно тя чу стъпки в коридора и изтича да погледне през шпионката. Ноъл отключваше вратата си. Беше сам. Нямаше следа от братята му или Клаудия. Пет минути по-късно Ариа получи есемес:

„Лека нощ. До утре. Целувки.

Ноъл“

Между Клаудия и Ноъл не се беше случило нищо. Ревността, която я изяждаше още от времето, когато с Али бяха приятелки, не я беше напускала. Веднъж едва не беше унищожила връзката й с Ноъл; нямаше да позволи да се случи втори път. Клаудия щеше да живее у семейство Кан до юни. Ако Ариа искаше да запази добрите си отношения с тях — с Ноъл, — тя трябваше да се помири с нея.

— Моля те! — Ариа сложи ръка на рамото на Клаудия. — Искам да се извиня.

Клаудия отърси ръката й.

— Нямам какво да кажа! Аз сърдита и наранена. — Тя се спусна до лифта и зачака пристигането на следващата гондола.

— Почакай! — извика Ариа и се спусна след нея. Точно когато Клаудия седна в гондолата, Ариа също скочи вътре.

— Идиот! — рече злобно Клаудия и се отмести колкото се може по-встрани. — Какво правиш?

— Искам да поговорим — настоя Ариа. — Важно е.

— Ариа? — извика разтревожено Ноъл. — Забрави си щеките! — Той размахваше двата дълги пръта във въздуха. — И този лифт е за експертите!

Ариа се поколеба. Вече се бяха издигнали на шест метра над земята. Зад тях се полюляваха празни гондоли. Отдолу на зигзаг се спускаха скиори, които изведнъж й заприличаха на дребни мравки.

— Всичко е наред! — извика смело тя. Може би просто щеше да остане в гондолата и да се върне с нея обратно.

След това Ариа се обърна към Клаудия, която упорито бе извърнала глава настрани и се взираше в боровете.

— Искам да ти се извиня. Не трябваше да те засрамвам така снощи. Просто не знаех колко са различни обичаите ни. Съжалявам. — Ариа не вярваше, че всички във Финландия се къпят голи, но й беше по-лесно просто да накара Клаудия да го приеме и да продължи напред.

Клаудия не помръдна. Дори ските й лежаха неподвижно.

Ариа въздъхна и продължи.

— Имам проблем с ревността. Обичам Ноъл още от шести клас, когато нямах никакви шансове с него. И когато миналата година прояви интерес към мен, просто не можех да повярвам, че е истина. Понякога позволявам на ревността да вземе връх и затова се държах така с теб. Аз… добре де, случайно прочетох едно от съобщенията до приятелката ти Таня. Пишеше, че съм пейкко. Трол.

Клаудия рязко се обърна. Това вече привлече вниманието й.

— Шпионирала си ме?

— Не беше нарочно — отвърна бързо Ариа. — Телефонът ти просто лежеше там и… съжалявам. В първия момент наистина се ядосах — останах с впечатлението, че желаеш Ноъл, а и ме заболя, че ме наричаш трол, когато аз си мислех, че ставаме приятелки. Но вече всичко е минало. Понякога хората говорят зад гърбовете на приятелите си. Такъв е животът. И тъй като често ще се виждаме, искам отново да бъдем приятелки. Можем ли да сложим край на враждата?

Вятърът развя косата на Клаудия. Някой от скиорите на склона вдигна облак сняг. Върхът на планината се приближаваше към тях. В снега се забелязваше грамадна табела с надпис:

„Преди да слезете, вдигнете предпазната решетка“

Клаудия мълчаливо вдигна решетката, стисна здраво щеките си и погледна към Ариа. Очите й проблеснаха милостиво и за миг Ариа си помисли, че тя ще й се извини и всичко ще бъде наред.

Но тогава устните на Клаудия се изкривиха в заговорническа усмивка.