Тя нахлузи набързо чифт дънки „Ситизън“ и блузка с качулка „Джуси“, качи се в колата и отиде до сградата, където се намираше офисът на баща й. Някои от предизборните плакати още висяха по стените в атриума. Вътре миришеше на храна и мъжки одеколон. Асансьорът пристигна със силно бучене.

Когато отвори врати на третия етаж, Хана с изненада установи, че кабинетът на баща й е осветен като в редовен работен ден. Той седеше на кожения диван с чаша кафе в ръка. Хана нервно бутна вратата, опитвайки се да се държи самоуверено.

Когато влезе в стаята, баща й вдигна глава.

— Здравей, Хана. — Той не се изправи. Не изтича да я прегърне. Просто си седеше там и я гледаше.

— Ъ-ъ-ъ, защо ме викаш в този ранен час? — Тя се опитваше да прозвучи небрежно и шеговито. — Да не би някоя друга агенция да е казала, че избирателите ме обичат?

Господин Мерин дори не се усмихна. Отпи голяма глътка от кафето си и въздъхна.

— Липсват пари от фонда за дребни разходи на кампанията. Някой ги е откраднал от кабинета ми снощи, по време на партито. Десет хиляди долара. Сам ги преброих.

Хана неволно изохка. Нима водеше толкова строг отчет на средствата си?

— Знам, знам, че звучи ужасно — поклати глава господин Мерин. — Но трябва да си откровена с мен, Хана. Знаеш ли нещо за това?

— Не — чу се да отговаря Хана. — Разбира се, че не!

Господин Мерин остави кафето си на масичката до дивана.

— Някой спомена, че те е видял да се качваш по стълбището снощи. Тук ли дойде?

Хана примигна.

— К-кой ти го каза? — Кейт? А.?

Баща й извърна глава и погледна през прозореца. Отпечатъците от гумите на снощната кола все още се виждаха на пътя.

— Няма значение. Вярно ли е?

— Д-да, дойдох тук — отвърна Хана, мислейки усилено. — Но само защото видях някой друг да се качва горе. Държеше се доста подозрително. Исках да се убедя, че всичко е наред.

Господин Мерин се наведе към нея, сякаш гледаше кулминационната сцена на някакъв трилър.

— Кого видя?

Хана усети как някаква бучка се затъква в гърлото й. Това бе моментът, когато целият й план или щеше да проработи, или щеше да се сгромоляса с гръм и трясък.

— Джеремая — прошепна тя.

Баща й се облегна назад. Хана облиза устните си и продължи да говори с надеждата, че той не може да чуе гръмотевичните удари на сърцето й.

— Проследих го дотук. Но татко, дори не съм си и представяла, че ще краде от теб.

— Защо не ми каза още снощи?

— Защото… — Хана наведе глава. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя покри лицето си с длани.

— Толкова съжалявам. Никога не бих откраднала нищо от теб, татко. Толкова се радвам, че мога да ти помогна… че пак се разбираме. Защо да застрашавам това?

От очите й закапаха сълзи. Това не беше просто театралничене, за да предизвика съчувствието му — до голяма степен си беше чистата истина. Искаше й се да му беше казала за Патрик и да му беше признала, че просто е направила грешка — тогава двамата можеха да отидат в полицията и набързо да оправят нещата. Но тя не можеше да приеме разочарованието, изписано на лицето му, когато му кажеше за снимките — особено сега, когато се радваше на благоволението му. Това щеше да разруши всичко.

Господин Мерин въздъхна. Когато Хана се осмели да го погледне, тя видя тъжното му лице, върху което бяха изписани противоречиви чувства.

— Аз също се радвам, че се разбираме, Хана — рече тихо той. — Напоследък нещата не вървяха между нас.

След това той стана и закрачи из стаята.

— Благодаря ти, че ми каза. Оценявам искреността ти. Честно казано, аз намерих до сейфа нещо, което принадлежи на Джеремая — нещо уличаващо. Той разбира се, отрича, но вече няма да е част от екипа. Това е сериозно престъпление.

— Ще се обадиш ли в полицията? — попита ужасената Хана. Беше си помислила, че баща й просто ще уволни Джеремая и край. Наистина ли смятаха да намесват ченгетата? Ами ако те успеят да проследят парите до Патрик?

Господин Мерин потупа Хана по рамото.

— Остави това на мен, Хана. Но ти постъпи правилно. Благодаря ти.

Телефонът му иззвъня. Той каза на Хана, че ще се видят по-късно и се скри в офиса си, за да приеме обаждането. На Хана не й оставаше друго, освен да си тръгне. Асансьорът отново звънна, тя влезе вътре и се облегна на стената.

И сякаш по поръчка телефонът й изжужа. Хана го извади и погледна екрана. Имаше ново съобщение… и тя имаше ужасното предчувствие от кого би могло да бъде то.

Миналото никога не е далеч, Ханакинс… а понякога е дори по-близко, отколкото си мислиш.

А.

— Какво? — прошепна Хана, втренчена в екрана. А когато асансьорът започна да се спуска, изведнъж се разнесе ужасяващо скърцане и кабинката спря. Тя замръзна. Монотонното жужене на мотора беше изчезнало. В асансьора беше тихо като в гробница.

Хана натисна бутона за отваряне на вратата няколко пъти. Нищо. После бутона за приземния етаж. Пак нищо. Натисна последователно всички бутони, включително онзи, на който беше нарисувана пожарникарска каска.

— Ехо? — извика Хана, с надеждата, че баща й може да я чуе. — Помощ! Заседнах!

Лампата угасна.

Хана изпищя. Виждаше се само тънък процеп светлина на покрива на кабинката.

— Хей! — изпищя тя и заблъска с юмруци по вратата. — Помощ! Моля ви!

Но през уикенда в сградата нямаше никой. Хана извади телефона си и набра номера на офиса на баща си. Но стените на асансьора пречеха на сигнала. После набра номера на майка си, след това на Спенсър, на Ариа. Опита 911. Нищо. Няма връзка.

На челото й изби пот. Ами ако останеше тук в продължение на дни? Ами ако сградата се подпали, а тя е затворена тук? Все едно беше заключена в спалнята на вилата в Поконос, когато Али подпали къщата. Или когато фаровете на колата на Мона я осветиха малко, преди да я блъсне.

— Помощ! — изпищя тя. — Помощ!

И тогава, за неин ужас, чу глас.

Обзалагам се, че невинаги си била толкова красива, нали?

— Не! — изпищя Хана, опитвайки се да го прогони от главата си. Точно сега не можеше да мисли за това. Не можеше да позволи на спомена да се завърне.

Но гласът на Табита звучеше все по-силно. Имам усещането, че цял живот съм те познавала.

Изведнъж всички съпротивителни сили на Хана изчезнаха. Споменът за Ямайка завладя съзнанието й. В ушите й отекнаха гласовете на приятелките й и тя внезапно се озова в хотелската стая.

— Мислите ли, че трябва да отидем да видим какво иска? — Ариа държеше в ръка бележката, която Табита беше пъхнала под вратата.

— Да не си луда? — погледна я Емили. — Това е смъртната ни присъда! Али ни готви капан!

— Ем, това не е Али — изпъшка Ариа.

Останалите се размърдаха неловко.

— Всъщност наистина изглежда като Али — прошепна Спенсър. — Всички смятаме така, Ариа. Само ти мислиш различно.

Хана отново погледна бележката.

— Може би Ариа е права. Ако не отидем сега, тя ще ни намери така или иначе. Ще ни спипа по единично. Поне така ще бъдем заедно.

И те отидоха. Табита ги чакаше под Гарвановото гнездо, което представляваше малка, вдигната нависоко платформа, идеално място за почерняване на слънце и гледане на звездите. Седеше на един от шезлонгите и пиеше пиня колада. С нея нямаше никой друг. По платформата бяха наслагани засети в саксии палмови дръвчета, които придаваха уютен и уединен вид на мястото.

Щом ги видя, тя скочи и се усмихна широко.

— Здрасти, мацки! Явно сте получили бележката ми!

Усмивката й беше крива, диаболична. Хана погледна към гривната на ръката й — както беше казала Емили, тя бе точно копие на онези, която Али им беше направила след случката с Джена. Краищата й бяха разръфани, точно като на Али. И имаше същия езерно син цвят, който толкова много им беше харесал.

Това беше Али. Не можеше да е друга. Всички следи от Табита бяха изчезнали и Хана можеше ясно да види Али.

Спенсър стисна здраво облегалката на един стол, сякаш се канеше да го използва като щит.

— Защо ни повика тук?

— Защото искам да ви покажа нещо — отвърна невинно тя.

Спенсър присви очи, сякаш ни за миг не бе повярвала на думите на момичето.

— Коя си ти?

Момичето постави ръце на хълбоците си и се залюля напред-назад.

— Да не си пияна, Спенсър? Казвам се Табита. Вече ти казах.

— Името ти не е Табита — обади се Емили с тих, ужасен глас. — Знаеш разни неща за нас. Неща, които никой друг не би могъл да знае.

— Може пък да съм екстрасенс — отвърна момичето, повдигайки рамене. — И да, има нещо, за което съм абсолютно сигурна. Чувствам се така, сякаш цял живот съм ви познавала — но това е невъзможно, нали? — Очите й проблеснаха дяволито. Коремът на Хана се сви.