Емили им се ухили радостно и пусна плувните очила до сака с дрехите. Беше забравила страхотното усещане да спечелиш състезание. Но тя искаше да може да сподели този специален момент с някой… специален човек, а останалите състезатели в отбора не се вписваха в тази категория. Тя порови из чантата си, намери телефона си и написа есемес на Клоуи:

Току-що спечелих първото си състезание! Очаквам с нетърпение да се видим довечера!

Емили нямаше търпение да го отпразнуват — без алкохол, разбира се.

— Емили?

През групичката плувци си проправи път мъж, облечен с пуловер, на който се виждаше емблемата на Университета на Северна Каролина. Той беше гладко избръснат, имаше сини очи, оградени от ситни бръчици, оредяваща кестенява коса и носеше кожена папка и видеокамера. До него вървеше господин Роланд. Смесени чувства изпълниха Емили. Колкото и да се радваше да види агента, въобще не й се искаше господин Роланд да идва с него.

— Емили, това е Марк Лаури от Университета на Северна Каролина — каза господин Роланд.

— Приятно ми е — протегна ръка Емили.

— На мен ми е приятно — отвърна господин Лаури. — Невероятно състезание. Страхотен стил. Показа обещаващи способности.

— Благодаря.

— Господин Лаури има новини за теб — обяви господин Роланд. — Може ли да поговорим насаме?

Той посочи малката празна стая до басейна, която отборът използваше за сухи тренировки. Тримата се запътиха натам. В ъгъла имаше машина за пилатес, в другия — кош с медицински топки и пружини за разтягане. На пода беше разлято нещо жълтеникаво, най-вероятно „Гаторейд“. Върху перваза на прозореца лежеше празна опаковка от плувна шапка „Спийдо“.

Господин Лаури отпусна ръката, в която държеше папката, и погледна изпитателно Емили.

— Като се имат предвид времената ти и представянето ти както днес, така и през последните четири години, ние бихме искали да ти предложим пълна стипендия в нашия университет.

Емили притисна длан към устата си.

— Наистина ли?

Господин Лаури кимна.

— Това, разбира се, не е окончателно — ще трябва да се явиш на интервю, да прегледаме оценките ти, всичко необходимо. Освен това Хенри ми каза, че миналата година си си взела почивка заради инцидента с Алисън Дилорентис, така ли е?

— Да — отвърна Емили. — Но сега съм изцяло посветена на плуването.

— Чудесно. — Когато господин Лаури се усмихна, Емили можа да види златните пломби в устата му. — Е, аз ще тръгвам. Трябва да се срещна с още двама кандидати. Ще се свържем с теб в началото на седмицата. Но можеш да го отпразнуваш.

— Много ви благодаря! — Емили трепереше от щастие. Господин Лаури се обърна и тръгна към изхода. Емили очакваше господин Роланд да го последва, но той остана, загледан втренчено в Емили.

— Страхотно, нали? — рече той.

— Това е наистина велико! — отвърна тя. — Не знам как да ви се отблагодаря.

Господин Роланд повдигна едната си вежда. Устните му се разтегнаха в лукава усмивка. На острата флуоресцентна светлина кожата му изглеждаше бледа като на вампир. Изведнъж Емили се почувства като диво животно, което усеща опасността, преди още да я е видяло. Той се приближи до нея и горещият му дъх опари бузата й.

— Ами, аз имам някои идеи… — Пръстите му затанцуваха по кожата на влажната й ръка.

Емили се отдръпна.

— Господин Роланд…

— Всичко е наред — промърмори той. Притисна я с тяло към стената. Миришеше на шампоан „Хед енд шолдърс“ и омекотител „Тайд“, толкова невинни аромати. Пръстите му се промъкнаха под презрамките на банския й костюм. Притисна се към нея и издаде ужасяващо сумтене.

— Моля ви, престанете — каза Емили, опитвайки се да се измъкне.

— Какво има? — прошепна господин Роланд, запушвайки устата й с целувка. — В четвъртък нямаше нищо против, Емили. Ти ме целуна. Почувствах го.

— Но…

Тя успя да отскочи към другия край на стаята, само че господин Роланд я улови за китката и я дръпна към себе си. Продължи да я опипва, обсипвайки с целувки врата й, устните, шията…

Отвън се чу изстрел, последван от плясък на скачащи плувци. Тълпата зарева, а Емили отново се опита да го отблъсне.

— О, Господи!

Господин Роланд се обърна към фигурата, която се беше появила на прага. Емили изпита огромно облекчение при неочакваното прекъсване. Но лицето на господин Роланд пребледня.

— К-клоуи?

Сърцето на Емили спря. На вратата наистина стоеше Клоуи, притиснала към гърдите си плакат, на който с големи букви беше написано „ДАВАЙ, ЕМИЛИ!“.

— Клоуи! — извика тя.

Господин Роланд пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна колкото се може по-далеч от Емили.

— Не знаех, че ще идваш, скъпа. Разбра ли за Емили? Тя получи стипендията!

Плакатът се изплъзна от ръцете на Клоуи и падна на земята. По ужасеното изражение на лицето й беше ясно, че е видяла всичко.

— Исках да те изненадам — каза тя с едва доловим глас. — Гледах състезанието ти. Видях как татко и агентът дойдоха с теб тук, за да говорите. И си помислих… — Очите й се отместиха от баща й и тя отново погледна Емили. На лицето й се изписа отвращение. Емили наведе поглед. Презрамката на банския й костюм се беше свлякла от рамото. Изглеждаше така, сякаш наистина го беше искала.

— Клоуи, не! — възрази тя, като бързо вдигна презрамката си. — Това не е… аз не съм… той…

Но Клоуи отстъпи назад, поклащайки мълчаливо глава. По лицето й преминаха безчет емоции — тя се чувстваше отвратена, предадена, погнусена. Тя изхълца, обърна се и побягна.

— Клоуи, почакай! — извика Емили и хукна към вратата, плъзгайки се по мокрия под. — Моля те!

Но вече беше твърде късно.

Клоуи беше изчезнала.

27.

Ах, незабравима ваканция

— Здравейте, момичета! — разнесе се тих глас. — Явно сте получили бележката ми!

Хана стоеше неподвижно до стълбата, която водеше до Гарвановото гнездо. Нервите й бяха опънати до скъсване. Табита, момичето, което стоеше на края на терасата, изведнъж й се стори различно. Сега приличаше още повече на Али. Хана не можеше да повярва. Емили се оказа права! Това беше Али.

— Ела по-близо, Хана! — подкачи я Али, привиквайки я с пръст. — Няма да те ухапя!

Хана ококори очи. По гърба й изби пот. Пак беше засмукала палеца си. След Ямайка всеки път, когато беше наистина изплашена, тя засмукваше палеца си насън.

Тя пак си мислеше за това. Пак го сънуваше.

— Хана? — Майка й почука по вратата на спалнята й. — Хана? Ставай!

Дот, миниатюрният доберман на Хана, заоблизва ентусиазирано лицето й. Хана погледна към дигиталния часовник до леглото й. Беше десет сутринта; обикновено през уикенда Хана оставаше да спи до обяд. Тя седна в леглото и изпъшка.

— Мамо, не искам да идвам с теб в „Бикрам“! — След като майка й се прибра от Сингапур, всяка събота сутрин ходеше на деветдесет минутни курсове по йога.

— Не става въпрос за „Бикрам“. — Гласът на госпожа Мерин звучеше ядосано. — Баща ти е на телефона. Иска веднага да отидеш в офиса му.

Тя си припомни предишната вечер. Тежестта на откраднатите пари в чантата й, когато се качи на влака за Филаделфия. Непрекъснатите проверки на телефона й — нито отговор от Майк, нито съобщение от А. Срещата с продавача на цветя Пийт, който имаше кал под ноктите и татуировка на врата, и който гледаше Хана така, сякаш искаше да я дръпне зад букетите от лалета и да я оправи набързо. Предаването на плика с пари. Погледите през рамо в търсене на А., без да забелязва нищо подозрително.

Тя не се почувства удовлетворена след предаването на парите на Пийт, затова се скри до гарата и изчака Патрик да се появи. Отиде директно при него и настоя пред нея да изтрие всички снимки от фотоапарата и лаптопа.

— Хубаво — въздъхна драматично Патрик и извади фотоапарата и лаптопа си. Хана гледаше как снимките изчезват от папката и паметта на фотоапарата. Преди да си тръгне, Патрик я хвана за гърдата, а тя заби лакът в ребрата му.

Надяваше се, че е постъпила правилно. През нощта в интернет не се появиха никакви снимки на Хана. Тя не получи никакви разтревожени обаждания от Джеремая, който да я обвини, че е съсипала всичко. С малко повече късмет Патрик щеше да е хванал самолета за Мексико и Хана повече нямаше да чуе за него.

Госпожа Мерин се размърда до вратата.

— Защо те търси през уикендите? — попита подозрително тя. — Да не би да става въпрос за кампанията? — При произнасянето на думата „кампания“ тя завъртя очи. Хана се съмняваше, че в изборния ден майка й ще гласува за Том Мерин. Всеки път, когато видеше снимката му във вестниците, тя изсумтяваше неодобрително и бързо обръщаше страницата с думите, че за него ще е по-добре да не се отнася толкова незаинтересовано към политиката, както се беше отнасял към брака им.

— Не знам — промърмори Хана. Тя се надигна от леглото, погали Дот по малката главичка и погледна към отражението си в огледалото. Кожата й изглеждаше бледа и подпухнала. Устните й бяха изпръхнали в ъгълчетата. Косата й беше разрошена и сплъстена. Може пък баща й наистина да я викаше заради кампанията. Може пък да се е наложило да направят спешна фотосесия. Правят ли се такива неща в събота сутринта?