Sara Shepard - Не питай, не казвай

— Хайде, хайде, сега не е моментът да се карате! — Тя побутна чинията с калмари към Зак за утеха. — Всички си прекарваме страхотно в Ню Йорк. Нека си остане така.

Телефонът на господин Пенитисъл иззвъня.

— А — рече той, поглеждайки към екрана. — Дъглъс ще се срещне с теб утре в десет сутринта. Проблемът е решен.

Сервитьорът се приближи, за да вземе поръчките им. Спенсър се обърна към Зак.

— Добре ли си?

Зак стисна челюсти. По врата и бузите му бяха избили червени петна.

— Всичко, което му кажа, влиза през едното му ухо и излиза през другото.

— Съжалявам.

Зак сви рамене и скришом наля още водка във водата им.

— Това е историята на живота ми. Но виж, имаме доста да наваксваме. Баща ми се скъса да се фука.

— По моите изчисления ни очакват поне пет доливания — прошепна Спенсър.

Последваха още много поводи за доливане. Щом поръчаха вечерята, разговорът се извъртя към господин Пенитисъл и това колко лоялен клиент на „Смит и Воленски“ е той — името му дори е изписано на месингова табела на стената — пий, пий, пий. Когато сервираха храната, госпожа Хейстингс побърза да набави сос за бифтека му, майонеза за пържените му картофки и списък с вината, за да може той да избере още една бутилка — пий, пий, пий. Спенсър беше толкова замаяна от водката, че едва успя да опита филето си — не беше дори съвсем сигурна защо го е поръчала. Зак не спираше да избухва в смях на равни интервали. Амилия ги гледаше подозрително от другия край на масата, но не каза нищо. Спенсър не се беше напивала толкова от… е, от миналото лято. Но тя побърза да потисне този спомен, преди той да завладее съзнанието й.

С напредването на вечерята бащата на Зак и майката на Спенсър се приближаваха все по-близо един до друг, докато накрая тя почти се озова в скута му. Господин Пенитисъл й даде да опита лъжичка спанак със сметана. Госпожа Хейстингс избърса капчица сос за бифтек от бузата му. Спенсър не можеше да признае, че от дълго време не беше виждала майка си толкова щастлива — тя и бащата на Спенсър не обичаха твърде да показват физическа близост. Спенсър и Зак също се приближиха един до друг, коленете им се притискаха под масата, ръцете им се докосваха, когато наливаха от манерката на Зак.

Когато сервитьорката им донесе за десерт грамадни парчета чийзкейк, господин Пенитисъл почука с вилицата си по чашата с вино.

— И така, деца, искам да ви съобщя нещо. — Той огледа всички. — Бяхме решили да запазим това в тайна до утре, но мисля, че можем да ви го съобщим и сега. — Той хвана ръката на майката на Спенсър. — Помолих Вероника да се омъжи за мен. И тя прие.

Спенсър впери поглед в майка си, която извади кутийка за бижута от чантата си. Когато я отвори, кутийката изскърца, разкривайки огромен диамантен пръстен.

— Леле! — ахна Спенсър, която винаги се възхищаваше на диамантите. — Поздравления, мамо.

— Благодаря! — Госпожа Хейстингс сложи пръстена на ръката си. — Съобщихме новината на Мелиса, преди да дойдете. Тя иска да проведем церемонията в градската къща, но аз си мисля за нещо по-пищно.

— Кога ще се жените? — попита колебливо Зак.

— Смятаме да направим сватбата след няколко месеца — каза господин Пенитисъл и бузите му се изчервиха от гордост. — Може да е на някое отдалечено място, не сме решили още.

Госпожа Хейстингс кимна.

— Но засега поканих Никълъс да се нанесе в къщата при нас, Спенсър. Амилия и Зак скоро ще ти станат доведени брат и сестра — няма да е зле да свикнете един с друг.

Амилия изписка ужасено, но Спенсър и Зак се обърнаха един към друг и се ухилиха пиянски.

— Здрасти, брато — пошегува се Спенсър, тупвайки Зак по рамото.

— Радвам се да се запознаем, сестричке — отвърна й Зак, но гласът му съвсем не звучеше братски. Той скри ръката си под масата, сплете пръсти с нейните и силно ги стисна.

— Това определено си заслужава тост. — Госпожа Хейстингс махна с ръка на сервитьора. — Предполагам, че децата могат да изпият по чаша шампанско, не си ли съгласен, Никълъс?

— Само този път — колебливо прие господин Пенитисъл.

— Шампанско за всички — пропя госпожа Хейстингс. Високите чаши пристигнаха веднага.

Спенсър и Зак отново се спогледаха предизвикателно, опитвайки се да не се разсмеят.

— Наздраве! — извикаха двамата в един глас. Пукнаха чашите си и ги пресушиха.

След вечеря майката на Спенсър и бащата на Зак щяха да ходят в Метрополитън опера, затова пожелаха лека нощ на децата си пред асансьорите в „Хъдсън“. Амилия веднага се оттегли в стаята си, но Зак и Спенсър останаха навън, присмивайки се на минималистичния декор на хотела и вездесъщата техно музика.

Стаите им се намираха една до друга и те отключиха вратите си едновременно.

— По дяволите! — възкликна Спенсър, когато влезе вътре. — Прилича на японски капсулен хотел! — Когато пристигнаха, пиколото веднага беше отнесло багажа й в стаята и до този момент не я беше виждала. Тя имаше размера на килера на първия етаж у тях.

— Тук трябва да живеят хобити — извика Зак от неговата врата. — Татко наистина здравата се е стиснал.

Спенсър отиде в неговата стая. Беше същата като нейната — леглото едва се побираше в миниатюрното помещение, наричано спалня.

— А погледна ли в банята? — извика тя, влизайки в тясната кутийка. — Някой изобщо може ли да седне на тази тоалетна чиния?

— Поне леглото е удобно — извика Зак. Той изрита обувките си и започна да се друса на матрака. — Ела да поскачаш с мен, сестричке.

Спенсър свали обувките си и се качи върху леглото. През огромния панорамен прозорец се виждаха проблясващите светлини на Манхатън.

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще те сритам отзад.

Зак продължаваше да подскача.

— Нямаш вид на човек, който би сритал каквото и да било.

— О, така ли? — Спенсър скочи веднъж и се нахвърли върху него. Събори го върху матрака и обгърна главата му с ръце. Зак я отблъсна с лекота и се озова върху нея. Постоя известно време неподвижно, с разрошена коса и налудничава усмивка, след което протегна ръка и я погъделичка.

— Не! — размаха ръце Спенсър. — Престани! Моля те!

— Така правят всички братя! — пропя Зак. — Свиквай!

— Ще те убия! — изпищя Спенсър, кикотейки се неконтролируемо.

— Ти се смееш! — извика Зак. — Значи ти харесва!

Но после спря, изтърколи се върху матрака и подложи ръка под главата си.

— Много си лош — прошепна Спенсър, дишайки тежко. — Но и така те харесвам.

— Ще ме харесваш ли и ако не отида в Харвард? — попита Зак.

Спенсър изпъшка.

— Това училище е за загубеняци.

— Щеше ли да ме харесваш и ако бях гей? — Очите на Зак, увенчани с най-дългите мигли, които беше виждала, я гледаха ококорено.

Спенсър примигна срещу него.

— А ти гей ли си?

Устните му се разтвориха. Погледът му се отмести надясно. Той се приближи към нея, без да отговори на въпроса й. Изведнъж започна да я целува нежно по устните. Спенсър затвори очи, усещайки водка и сос за бифтек. Но целувките бяха повече приятелски, отколкото романтични, повече опиянени от алкохола, отколкото наистина страстни. Спенсър си помисли, че ще се почувства разочарована, но беше изненадана да установи, че въобще не й пука. Зак също трябваше да осъзнае доста неща. Може би Спенсър щеше да му помогне да се ориентира в тях, а не да го обърка още повече.

Те се отдръпнаха един от друг и се усмихнаха безмълвно.

— Искаш ли да се гушкаме? — попита Спенсър.

— Разбира се — каза Зак. След това я обгърна с ръце и я притисна към себе си. Спенсър мигновено се успокои и миг по-късно потъна в дълбок, блажен сън.