— Трябва да отидем в „Барнис“ — предложи Спенсър. — Амилия има нужда от преобразяване.

Амилия направи физиономия.

— Моля?

— О, Боже! — очите на Зак грейнаха. — Това е фантастична идея!

— Нямам нужда от преобразяване. — Амилия скръсти ръце на гърдите си. — Харесвам си дрехите!

— Моите извинения, но дрехите ти са ужасни — каза Спенсър.

Погледът на Амилия се спря върху обувките с високи токчета на Спенсър.

— И кой те направи експерт в модата?

— Кристиян Лубутен — отвърна Спенсър с тон на познавач.

— Спенсър е права. — Зак се отмести от пътя на двама руси шведи, които побутваха две чанти „Вюитон“ към асансьора. — Наистина изглеждаш така, сякаш си готова за манастир.

— Две на едно, победена си. — Спенсър хвана Амилия за ръката. — Трябва да ти подновим всичко, а Пето авеню е точно зад ъгъла. Да вървим.

Тя повлече Амилия към ескалатора. Зак улови погледа й и се усмихна.

На улицата се появиха таксита и надуха клаксони. Някакъв мъж буташе тракаща количка за хотдог. Над главите им се извисяваха кулите на „Тайм Уорнър“, сребристи и лъскави. Спенсър обожаваше Ню Йорк, нищо, че последното й посещение тук се беше оказало истинско бедствие. Беше се срещнала със сурогатната си рождена майка, която източи колежанската й сметка, за голямо удоволствие на А.

Докато вървяха по Петдесет и осма улица, погледът й беше привлечен от плаката на една пътническа агенция. Елате в Ямайка и се почувствайте страхотно!

Кръвта се изтегли от главата й. На големите снимки се виждаха „Скалите“: басейнът, с мозайката на ананас на дъното. Лилавеещите скали и тюркоазното море. Ресторантът на покрива, където бяха срещнали Табита. Гарвановото гнездо и безкрайните плажове. Ако Спенсър присвиеше очи, щеше да различи мястото, на което бяха застанали, след като онова се случи…

— Спенсър? Наред ли е всичко?

Зак и Амилия стояха на няколко метра от нея и я гледаха. Заобикаляха ги забързани пешеходци, които им хвърляха раздразнени погледи. Спенсър отново погледна плаката. През главата й като куршум профучаха съобщенията на А. Някой знаеше. Някой ги беше видял. Някой можеше да ги издаде.

— Спенс?

Силният аромат на печени претцели подразни обонянието на Спенсър. Тя се сепна и се извърна от витрината на агенцията.

— Добре съм — промърмори тихо тя, приглади палтото си и тръгна към тях.

Само ако можеше сама да си повярва.

„Барнис“ беше пълен с богати жени, които сравняваха кожени ръкавици, момичета, които пръскаха „Шанел № 5“ на китките си и готини мъже, вперили влюбени погледи във витрината с балсами на „Кийл“.

— Това място е божествено — каза Спенсър, докато минаваше през въртящите се врати и вдишваше главозамайващата миризма на лукса.

— Това е просто един магазин — рече намусено Амилия.

Наложи се буквално да я завлекат до рафтовете и закачалките, които бяха отрупани с дрехи. Амилия гледаше отвратено.

— Сега ще пробваш някои неща — настоя Спенсър. Тя взе една рокля на Диана фон Фюрстенберг. — Роклята с колан е еманацията на стила — каза тя с възможно най-авторитетния си глас. — Особено ако си равна отгоре до долу. Тя ще ти създаде подобие на талия.

Амилия се намръщи.

— Не ми трябва талия!

— В такъв случай предполагам, че нямаш желание да правиш и секс — рече безгрижно Спенсър.

Зак се захили и й помогна да свали още няколко рокли от закачалките. Амилия го погледна подозрително.

— Ти защо й помагаш? Мислех, че мразиш да пазаруваш.

Спенсър без малко да възрази — че кой гей мрази пазаруването? — но се въздържа. Зак сви рамене и побутна Спенсър с хълбок.

— Че какво друго ми остава да правя?

След като избраха няколко чифта дънки, различни блузи и ризи, и цял куп рокли, Спенсър и Зак поведоха Амилия към съблекалнята и я натикаха в една от тесните кабинки.

— Сега ще те преобразим — каза й Спенсър. — Обещавам.

Амилия изстена, но затвори вратата зад себе си.

Спенсър и Зак седнаха на малкото диванче до трикрилото огледало и зачакаха като нетърпеливи родители. Вратата бавно се отвори със скърцане и Амилия се появи навън, облечена с тесни дънки „Раг & Боуи“, блуза с прилеп ръкав и чифт лъскави кафяви ботуши с високи токове. Лицето й изглеждаше изплашено и тя пристъпваше едва-едва към огледалото.

— Амилия! — ахна Зак.

Спенсър скочи на крака.

— Изглеждаш страхотно!

Амилия отвори уста да възрази, но бързо я затвори, щом видя отражението си в огледалото. Беше невъзможно да изглежда толкова добре: краката й бяха дълги и слаби, задничето й — кой да предположи, че има такова? — беше заоблено и щръкнало, а блузата елегантно подчертаваше кожата й. — Този тоалет е… хубав — рече превзето тя.

— Повече от хубав е! — поправи я Зак.

Амилия погледна цената на дънките.

— И е много скъп.

Спенсър свъси вежди.

— Мисля, че баща ти може да си го позволи.

— Пробвай и другите! — извика Зак и я бутна обратно в малката кабинка.

Лека-полека Амилия изпробва всички дрехи и строгото й, злобно изражение постепенно омекваше. Тя дори леко се завъртя, когато пробваше една от роклите на Диана фон Фюрстенберг. На шестия тоалет вече не кълчеше крака с високите обувки. А на дванайсетия Спенсър вече беше толкова сигурна, че Амилия няма да избяга с писък, че сама влезе в една от кабинките, за да пробва прилепналата рокля на Аликзандър Уонг, която беше избрала за себе си.

Тя я навлече през глава и се опита да я закопчае, но не стигна до ципа.

— Зак? — Тя подаде глава през вратата. — Ще ми помогнеш ли?

Зак отвори вратата и застана зад нея. Целият гръб на Спенсър беше изложен на показ, включително част от дантелените й прашки. Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Благодаря ти, че си толкова внимателна със сестра ми — каза Зак. — Знам, че е малко претенциозна. Но ти наистина успя да я измъкнеш от черупката й.

— Радвам се, че помогнах — усмихна се Спенсър. — Преобразяването винаги твори чудеса.

Зак не сваляше очи от нейните в огледалото. Все още не беше вдигнал ципа. И тогава изведнъж допря длан до гърба й. Топлата му, мека ръка я накара да настръхне. Тя бавно се обърна към него. Той постави ръце на кръста й. Двамата стояха на сантиметри един от друг, толкова близо, че Спенсър можеше да усети ментовия дъх на Зак. Само след няколко секунди устните им щяха да се докоснат. В главата й се въртяха хиляди въпроси: Но нали каза, че си… Наистина ли си?… Какво е това?

— Хора?

Двамата бързо се разделиха. Под завесата се виждаха токчета от змийска кожа.

— Какво правите там? — попита Амилия.

— Ами, нищо. — Спенсър се отдръпна от Зак, събаряйки няколко тоалета, които висяха на закачалката. Тя побърза да нахлузи дънките си под роклята.

В същото време Зак оправи ризата си и излезе от кабинката.

— Просто помагах на Спенсър с ципа — промърмори той на сестра си.

Облечените в змийска кожа крака на Амилия се отдалечиха.

— Само това ли правехте?

Последва продължителна пауза. Зак беше спасен от звъненето на телефона му и бързо излезе от съблекалнята, за да приеме обаждането. Спенсър се свлече върху малката пейка в кабинката и погледна отражението си в огледалото. Искаше й се Зак да беше отговорил на сестра си. Спенсър също умираше да разбере какво бяха правили вътре.

22.

Мостовете на Роузууд Каунти

Няколко часа по-късно същия петък, малко след като слънцето се скри зад гъстата гора, Емили паркира близо до покрития мост на Роузууд. Той се намираше на около километър и половина от „Роузууд дей“; построен през епохата на Революцията, той преминаваше над малко поточе, пълно с риба — е, поне през лятото. Сега, през мрачния февруари, ромолящата вода беше скована в лед и наоколо цареше мъртвешка тишина. От време на време боровете прошумоляваха, поклащани от вятъра, оставяйки впечатлението за призрачни гласове. От време на време Емили чуваше изчукването на някой клон в гората. Тя нямаше особено желание да бъде тук. Единствената причина да дойде при моста беше молбата на Клоуи да се срещнат там и да поговорят.

Тя излезе от колата и слезе под моста, вдишвайки аромата на мокро дърво. Почти като всичко друго в Роузууд и мостът й навяваше тъжни спомени. Емили и Али го бяха посетили веднъж в късната пролет на седми клас, провесиха крака през ръба му, заслушани в плисъка отдолу.

— Нали се сещаш за онова момче, за което ти разказах, Ем? — пропя щастливо Али. Тя често я дразнеше с разкази за по-големия си приятел, в когото била влюбена. По-късно Емили разбра, че това е Иън Томас. — Мисля довечера да го доведа тук, за да се понатискаме. — Али завъртя гривната на китката си и й се усмихна лукаво, сякаш искаше да каже: „Знам, че думите ми ти разбиват сърцето.“

Емили си спомни за гривната, която беше видяла около китката на Табита. Щом я забеляза, тя бързо се отдалечи от нея. Нещо не беше наред.