— Толкова си добра с нея — каза Клоуи. — Направо е невероятно.

Тези мили думи болезнено пронизаха Емили. Тя вдигна глава, неспособна да задържа каквито и да било тайни в себе си.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя. — През лятото родих бебе.

Ръката на Клоуи замръзна във въздуха.

— Какво?!

— Забременях от последния ми приятел, Айзък. И… родих момиченце — повтори Емили, без да сваля очи от Грейс. Думите й прозвучаха толкова сюрреалистично. Тя нямаше намерение да казва на никого. — Затова не посещавах тренировките по плуване през есента — беше ми трудно след това. Затова и имам проблем да си осигуря стипендия.

Клоуи прокара ръка през косата си.

— Леле — прошепна тя. — Добре ли е бебето? Ти добре ли си?

— Бебето е добре. Що се отнася до мен… — Емили сви рамене. — Не знам.

Очите на Клоуи се стрелкаха насам-натам.

— Какво казаха вашите?

— Те не знаят. Прекарах лятото във Филаделфия, направо се бях скрила. По-голямата ми сестра знае, но ме мрази заради това.

— Има ли на кого да разчиташ? — попита Клоуи, постави ръка на рамото на Емили и го стисна. — Психолог, лекар, някой, с когото да можеш да разговаряш?

— Не. — Емили затвори очи, усещайки пристягане в гърдите си. — Всъщност не искам да говоря с никого за това. Съжалявам, че те натоварих с проблемите си.

Клоуи придърпа Емили към себе си, като внимаваше да не смачка Грейс.

— Толкова се радвам, че ми каза. Няма да споделя с никого, обещавам. С мен можеш да споделяш всичко!

— Благодаря. — Очите на Емили отново плувнаха в сълзи. Тя зарови лице в меката коса на Клоуи, която ухаеше на лак за коса „Нексъс“ и няколко различни гелове за коса. Грейс се размърда между тях, тиха и спокойна. Толкова беше хубаво да можеш да прегърнеш някого. Да споделиш с някого. По-хубаво дори от приятелската огърлица или наздравицата с шампанско; това беше най-значимият приятелски ритуал.

Бум!

Емили отвори стреснато очи. Устата й беше пресъхнала и лепкава.

Седеше на непознат диван. През прозореца се виждаха големите борове, които растяха покрай улицата на Али и Спенсър. Стаята миришеше силно на ванилов сапун. Тя се надигна объркана.

В кухнята отекнаха стъпки. Врата на някакъв шкаф се отвори и затвори. Дъските на пода заскърцаха, в дневната се появи една фигура и седна до Емили. Ваниловият аромат се усили. Това беше Али. Емили беше сигурна в това.

Али се наведе безмълвно към Емили, сякаш искаше да я погъделичка. Секунда по-късно Емили усети устни върху своите. Тя отвърна на целувката и в главата й избухнаха фойерверки.

Но брадата на Али беше бодлива, а не гладка. Емили отвори очи, този път разбудена наистина.

Над нея се виждаше лицето на мъж, а не алиното. Той миришеше на цигари, алкохол и, най-отчетливо, на ванилов пудинг. Тежестта на тялото му беше два пъти колкото алината и притискаше корема и гърдите й.

Емили са опита да се измъкне и изпищя. Фигурата се отдръпна назад и светна лампата. Златистата светлина разкри прошарената коса на господин Роланд. Естествено, че Емили не се намираше в къщата на семейство Дилорентис — все още беше у Клоуи; гледаха Грейс.

— Събуди се, сънливке — каза господин Роланд. Усмивката му напомняше ухилената уста на тиквен фенер за Хелоуин, щърбава и пакостлива.

Емили се сви на дивана.

— Какво си мислите, че правите?

— Просто те събуждам. — Той отново се наведе към нея.

Емили се отдръпна назад.

— Спри!

Господин Роланд свъси вежди и погледна към стълбището.

— Ш-ш-шт. Жена ми е горе.

Емили погледна към другия край на стаята. Горе беше не само госпожа Роланд, а и Клоуи. Тя грабна якето си от облегалката на стола и излетя от къщата, без дори да се спира, за да завърже обувките си.

— Емили, почакай! — подвикна й тихичко господин Роланд. — Възнаграждението ти!

Но тя не се върна.

Навън цареше мъртвешко спокойствие, въздухът пукаше от студ. Емили забърза към колата си, седна зад волана и задиша тежко. Това е само сън, не спираше да си повтаря на ум. После погледна към улицата. Ако през следващите десет секунди от там мине кола, значи е било само сън. Но вече минаваше полунощ и не се появи никаква кола.

Бийп.

Телефонът на Емили, който стоеше в джоба й, светна. Предпазният колан се втвърди в ръцете й. Ами ако беше Клоуи? Ами ако ги беше видяла? Тя извади телефона. Оказа се още по-лошо: есемес от непознат номер. Тя отвори съобщението с треперещи ръце.

Непослушно момиче такова! Просто обожаваш да си лоша, нали, Убиец?

Целувки.

А.

— Убиец? — прошепна Емили и ръцете й затрепериха неконтролируемо. Тя впери поглед в тъмната, празна улица. Това беше тайният прякор, с който обичаше да я нарича Али. Прякор, който много малко хора знаеха.

19.

Снимка, струваща хиляда сълзи

В петък сутринта, след тежко пътуване в претъпкания влак, Хана се изкачи запъхтяна до студиото на Патрик на четвъртия етаж. Късно предишната вечер той й беше изпратил есемес, че иска да я види възможно най-скоро. За щастие тя имаше свободен ден в училище и нямаше да се налага да си търси оправдание.

На дневна светлина сградата въобще не изглеждаше толкова очарователна, колкото онази вечер. Стълбището миришеше на развалени яйца. Някой беше оставил пред вратата си чифт кални маратонки. Зад вратата на друг апартамент се чуваха гласовете на каращи се хора. Във фоайето се тресна врата, последвана от писклив смях. Хана рязко се обърна и сърцето й подскочи. Но там нямаше никой.

Тя отново чу гласа на Табита, силно и ясно: Обзалагам се, че невинаги си била толкова красива, нали?

Хана запуши ушите си с ръце и затича по стълбите към етажа на Патрик. От студиото се долавяше тиха музика. Тя позвъни и Патрик отвори почти незабавно, сякаш беше стоял там и я беше наблюдавал през шпионката.

— Госпожице Хана! — Той се усмихна широко.

— Здрасти. — Хана влезе в стаята, дишайки дълбоко. Зловещият смях продължаваше да отеква в ушите й… както й съобщението от А., което бе получила в щаба на баща си.

— Днес изглеждаш страхотно — каза Патрик, заставайки близо до нея.

Хана усети, как стомахът й се свива.

— Благодаря — прошепна тя.

Двамата останаха така известно време и сърцето й биеше все по-бързо и по-бързо. Тя умираше от желание да го целуне, но не искаше той да я приеме като някоя нетърпелива гимназистка.

— Ъ-ъ-ъ, къде са ми снимките? — попита тя с възможно най-безстрастния си глас.

— Ммм? — Патрик я погледна замаяно.

— Нали се сещаш, нещата, които направи онзи ден с фотоапарата си? — пошегува се Хана и оформи с пръсти рамка. Тя умираше от нетърпение да ги изпрати в агенциите. Първоначалният й избор беше „Ай Ем Джи моделс“, а след това може би „Некст“ или „Форд“.

— О! — Патрик прокара ръка през гъстата си коса. — Да. Разбира се. Ей сега ще ги донеса.

Той отиде до съседната стая. Творци, помисли си Хана с възхитена усмивка. Винаги са толкова разсеяни и изгубени в собствения си свят.

Телефонът й зажужа. Обаждаше се Емили.

Хана въздъхна и го притисна към ухото си.

— Какво има?

— Получавам нови есемеси от А. — Каза Емили с разтреперан глас. — А ти?

Отвън се чу клаксон на кола. Патрик се спъна в нещо в съседната стая и звучно изруга.

— Ами, може би — отвърна Хана.

— Относно… — Емили се прокашля.

Хана знаеше точно какво има предвид приятелката й.

— Да.

— Какво ще правим, Хана? Някой знае!

Хана потрепна. Ако А. знаеше — наистина знаеше…

В този миг Патрик се появи от задната стая. Хана стисна телефона с двете си ръце.

— Трябва да вървя. — Тя натисна бутона „Край“ толкова силно, сякаш убиваше паяк.

— Всичко наред ли е? — попита Патрик от прага.

Хана потрепна.

— Разбира се. — Тя прибра телефона в кожената си чанта и се обърна към него. Странно, но Патрик не държеше нищо в ръце. Нито снимки, нито цифров фотоапарат, нито кожена папка, нищо.

Той отиде до кожения диван в ъгъла и седна. После потупа мястото до себе си.

— Ела да седнеш при мен, Хана.

Подът леко поскърцваше, докато тя прекосяваше стаята. Отпусна се на дивана и Патрик се наведе към нея.

— Нали знаеш, че си зашеметяваща?

В стомаха на Хана запърхаха пеперуди. Тя наведе срамежливо глава.

— Обзалагам се, че го казваш на всичките си модели.

— Не, не го казвам. — Той хвана брадичката на Хана, обърна главата й към себе си и се взря в очите й. — Честно да си кажа, не ме бива чак толкова с момичетата. Така е още от гимназията — бях малко смотан. А ти… ами ти си като онова популярно момиче, което толкова желаех, а не можех да имам.