Sara Shepard - Не питай, не казвай

Ариа:

Думите прерязаха като с нож гърдите на Спенсър. Дали не трябваше и тя да разкаже на останалите за съобщението от А.?

„Не му обръщам никакво внимание — написа в отговор тя. — И ти трябва да постъпиш така“.

Ариа веднага отговори:

Някаква кола наду клаксона си и едва не блъсна Спенсър. Тя отскочи встрани, без да сваля поглед от телефона си. Трябва ли да отговори? Трябва ли да се притеснява? Или А. очаква от нея точно това?

— Спенсър?

Когато вдигна глава, видя Зак да стои най-отпред на опашката. Охраната беше откачила въжето и беше отворила вратата.

— Идвам! — Спенсър пъхна телефона в чантата си. Точно сега нямаше време да се занимава с А.

Тя се озова в тъмна, огромна зала. Силната музика пулсираше в ушите й. Край бара се забелязваха неясните очертания на човешки тела, други се кълчеха на дансинга, осветени от проблясващите неонови светлини. Зак беше прав, че четвъртък е най-подходящият ден за излизане — „Шампуу“ беше претъпкан с народ. Четиримата бармани работеха чевръсто, наливаха питиетата толкова бързо, че дори не навеждаха глави надолу, за да видят какво правят. Красиви момичета с оскъдно облекло се извръщаха и се усмихваха на Зак, но той дори не ги забелязваше. За него съществуваше единствено Спенсър. Ах.

— Две мохито — каза той на бармана, използвайки подходящия испански акцент. Питиетата им пристигнаха за нула време и те си намериха маса в ъгъла. В заведението беше твърде шумно за разговори, така че известно време просто седяха и зяпаха тълпата. Край тях минаваха други момичета, които изпиваха Зак с очи, но той се държеше така, сякаш те не съществуваха. Спенсър се зачуди дали някой ги мисли за гаджета. Може пък след тази вечер всички да мислят така.

Най-накрая Зак се наведе към Спенсър толкова близко, че устните му почти докосваха челото й.

— Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш с мен. Имах нужда да изпусна малко пара — баща ми много ме тормози напоследък.

Спенсър отпи от мохитото си, което имаше вкус на лято.

— Толкова ли е зле?

Зак повдигна едното си рамо. Светлините проблясваха по лицето му.

— Той иска от нас да се превърнем в негови малки клонинги, да правим същото, което е правил той. Работата е, че аз никога няма да бъда като него. Поради много причини. — Последното изречение промърмори повече на себе си, отколкото на нея.

— Баща ти изглежда твърде напрегнат — съгласи се Спенсър, спомняйки си как в ресторанта господин Пенитисъл я беше пекъл на шиш заради оценките й.

— Напрегнат е меко казано. Ако не отида в Харвард, както иска той, най-вероятно ще ме лиши от наследство. Когато отидем в Ню Йорк този уикенд, трябва да разговарям с някакъв мъж на име Дъглас. Той е член на борда на Харвард. Но аз мисля да се откача.

Спенсър кимна, обръщайки повече внимание на това, че Зак ще пътува до Ню Йорк през уикенда. Двете с майка й също щяха да ходят там — госпожа Хейстингс и господин Пенитисъл щяха да присъстват на някакво празненство, организирано от негови приятели. Мисълта за двайсет и четири часа в Ню Йорк заедно със Зак й се стори великолепна.

— Ами сестра ти? И тя ли ще учи в Харвард?

Лицето на Зак се изкриви.

— Баща ми е много по-мек с нея. Тя е тиха, скромна, винаги се държи както трябва — поне когато е близо до него — и той я обожава. Но с мен — всичко, което правя аз, е грешно.

Спенсър наведе поглед към чашата си. Това й звучеше много познато.

— И в моето семейство беше същото.

— Така ли? Как?

Спенсър сви рамене.

— Нищо, което вършех, не беше достатъчно добро. Аз получавам роля в училищната пиеса, но Мелиса бива избрана за статистка в някакъв филм, който снимат наблизо. Аз получавам шестица на теста, Мелиса получава отлични резултати на теста SAT.

Зак я стрелна с поглед.

— На вечерята ми стори, че между вас всичко е наред.

— Сега е по-добре — макар че сигурно никога няма да е идеално. Двете сме твърде различни. А и онова, което преживяхме заедно покрай Алисън Дилорентис, наистина промени нещата. Алисън едва не уби и Мелиса.

Беше й доста странно да произнесе тези думи толкова безгрижно на обществено място. Признанието й като че ли стресна и Зак, защото той отпи голяма глътка от чашата си и впери продължителен поглед в нея.

— Нямах намерение да задълбавам в случилото се с Алисън, но всичко ли е наред с теб?

Вратата на клуба се отвори и вътре нахлу свеж въздух. Голите ръце на Спенсър настръхнаха, но не точно от студа. Тя си спомни есемеса на Ариа.

— Добре съм — отвърна тихо тя. Но когато се огледа, усети как я пронизва отчаяние. Точно на едно подобно място момичето, което Спенсър мислеше за Кортни, й призна, че всъщност е отдавна изгубената й най-добра приятелка. След това истинската Али призна, че отдавна знае, че двете със Спенсър всъщност са полусестри, но никога не е знаела как да й го каже.

Али й беше обещала толкова много неща. Ще започнем всичко отначало. Аз ще бъда сестрата, която винаги си искала. И, естествено, Спенсър й беше повярвала. Откакто се помнеше, тя бе копняла за сестра, която наистина да я обича. Някой, с когото да има нещо общо, с когото да споделя тайни и да се забавлява. Когато Али й призна всичко, тя реши, че е ударила джакпота — докато истинската Али не се разкри и не се опита да я убие, разбира се.

Беше й трудно да се раздели с мечтата си; мрачният облак я следваше навсякъде. Пронизваше я болка всеки път, когато виждаше момичета, които очевидно са сестри, да се кикотят заедно на бара или да наемат заедно каяк за двама. След като отпи от манерката на Табита в тоалетната, тя се върна обратно на масата. Приятелките й се бяха пръснали — Ариа спореше нещо с Ноъл на бара, Хана беше застанала до телескопа в другия край на ресторанта, а Емили не се виждаше никъде. След известно време някой я потупа по ръката и тя се обърна. Беше отново Табита.

— Извинявай, че те притеснявам, но просто трябваше да попитам. — Тя седна край масата. — Не мислиш ли, че си приличаме?

Спенсър се взря в нея и нервно потръпна.

— Не мисля.

— Ами, според мен, да. — Табита се усмихна. — Мисля, че изглеждаме като отдавна разделени сестри.

Спенсър скочи на крака толкова бързо, че столът й се катурна на земята. Табита не помръдна от мястото си, залепила загадъчна усмивка върху лицето си. Защо й е да казва нещо такова? Дали знае? Историята за скандалната любовна афера между госпожа Дилорентис и господин Хейстингс не беше разкрита пред обществото. Спенсър не беше сигурна дори дали полицията знае за нея.

Тракащият звук на шейкър за мартини я отърси от спомените й. Тя отново огледа бара.

— Господи — прошепна тя на себе си. Нали се беше заклела да не мисли за Ямайка тази вечер?

Диджеят пусна някаква бърза електронна песен. Спенсър стана и хвана Зак за ръката.

— Да танцуваме.

Зак повдигна вежди и я погледна развеселено.

— Да, госпожо.

Дансингът беше претъпкан с потни тела, но на Спенсър не й пукаше. Поведе Зак към средата на залата и започна да се поклаща в ритъм. Зак също затанцува със затворени очи, чувствайки музиката с цялото си тяло. За разлика от повечето момчета, които подскачаха напред-назад като чудовището Франкенщайн, Зак танцуваше като професионалист. Той не се ядосваше, когато някой се блъскаше с него, а просто свиваше рамене и продължаваше. Изведнъж отвори ясните си сини очи, срещна изпълнения с копнеж поглед на Спенсър и й намигна.

Тя отметна глава назад и се разсмя. Той беше най-сексапилното момче, което беше срещала някога. Химията между тях достигаше високи нива.

Тя се наведе към ухото му.

— Това е страхотно.

— Знам — отвърна Зак. — Ти си страхотна танцьорка.

— Ти също.

Ритъмът постепенно се забави, Зак и Спенсър започнаха да се приближават все повече един до друг, докато хълбоците им се докоснаха. Сърцето на Спенсър подскачаше в гърдите й като език на камбана. Когато отвори очи, пред погледа й се въртяха единствено красивите устни на Зак. Той също отвори очи и я погледна. Тя пристъпи към него. Той се наведе…

Спенсър си пое дълбоко дъх, прегърна го през врата и впи устни в неговите. Той ухаеше на ароматен крем за лице и имаше вкус на захар и лимон. Устните му останала неподвижни за миг, но после бавно се разтвориха и пропуснаха езика й вътре. Спенсър беше цялата наелектризирана. Зарови ръце в меката му коса, изпълнена с желание.

Но тогава Зак се отдръпна. Цветомузиката танцуваше по лицето му. Той изглеждаше объркан. Разстроен. Спенсър също отстъпи назад и лицето й пламна. Чувстваше се така, сякаш всички бяха вперили погледи в нея и й се присмиваха.

Зак я хвана за ръката и я придърпа към сепаретата, по-далеч от дансинга. Отпусна се върху един кадифен диван под диплещия се балдахин. Това бе местенцето, където се оттегляха двойките, за да се натискат, но внезапно то се оказа със съвсем различно излъчване.