— Не искам да бъда нахален, но агентът ще пита — рече успокояващо господин Роланд.

Емили започна да навива на пръста си колана на хавлията. Тя беше от миналогодишния национален шампионат, където се беше състезавала, преди да заминат за Ямайка. Още тогава усещаше, че нещо с нея не е наред. В съблекалнята трепереше и едва не припадна в сгъваемия стол, докато очакваше да я затоплят. Времената й бяха прилични, само една или две десети от секундата по-бавни от личния й рекорд, но след това се чувстваше ужасно изтощена, сякаш някой бе напълнил ръцете и краката й с пясък. Онази нощ се прибра у дома и спа цели петнайсет часа без прекъсване.

С течение на времето нещата се влошаваха, вместо да се подобрят. Когато каза на майка си, че ще спре тренировките по плуване през лятото, за да отиде във Филаделфия, госпожа Фийлдс я погледна така, сякаш й бяха поникнали още няколко очни ябълки. Но Емили изигра картата Али — имала нужда да напусне Роузууд, твърде много ужасни неща се бяха случили напоследък — и майка й отстъпи. Беше отседнала при сестра си Карълайн, която се беше записала в лятната програма на Университета на Пенсилвания, преди да замине през есента за Станфърд. Беше споделила тайната си с Карълайн и за нейна голяма изненада сестра й я беше запазила. От което не беше особено доволна.

Когато на следващата година Емили се завърна в училище и каза на майка си, че няма да се състезава за училищния отбор, госпожа Фийлдс побесня. Тя предложи да я закара на спортен психолог, но Емили беше непреклонна: този сезон нямаше да плува.

— Трябва да забравиш Алисън — настоя госпожа Фийлдс.

— Не става въпрос за Алисън — отвърна през сълзи Емили.

— А за какво става въпрос? — попита настоятелно госпожа Фийлдс.

Но Емили не можеше да й каже. Ако го направеше, майка й повече нямаше да й проговори.

Господин Роланд отпусна ръце в скута си, очаквайки отговора на Емили.

Тя прочисти гърлото си.

— Не може ли просто да кажем, че съм си взела почивка? Аз… Миналата година бях преследвана от един човек, когото смятах за най-добрия ми приятел. Може би сте чували за това? Алисън Дилорентис?

Господин Роланд повдигна вежди.

— Ти ли беше това?

Тя кимна мрачно.

— Съжалявам. Нямах представа. Знаех, че купуваме къщата на едно от убитите момичета, но… — Господин Роланд притисна ръка към очите си. — Мисля, че няма нужда да казваш каквото и да било. Лаури ще разбере.

Поне от цялата история с Али имаше някаква полза.

— Сега отново съм се посветила изцяло на плуването — заяви твърдо Емили.

— Добре. — Господин Роланд се изправи. — И на мен ми се стори така. Ако си сериозна, най-вероятно ще успея да доведа него или някой от екипа му още тази събота.

Емили обмисли програмата си.

— Всъщност тази събота имам състезание.

— Още по-добра причина да дойде. — Господин Роланд записа нещо в блекбърито си. — Ще те види в действие. Идеално.

— Много ви благодаря — извика Емили. Прииска й се да прегърне господин Роланд, но се въздържа.

— Всеки приятел на Клоуи е и мой приятел. — Господин Роланд се обърна към изхода. — Хубаво е, че успя бързо да си намери приятели. Радвам се, че се видяхме, Емили.

Той пъхна куфарчето под мишница и тръгна през локвите към запотената врата на съблекалните. Изведнъж Емили се почувства милион пъти по-добре. Каквото и да си беше помислила, че се е случило в къщата на семейство Роланд предишната вечер, то е било само във въображението й.

Някой зад нея въздъхна и Емили рязко се обърна. Погледът й се стрелна към дългата редица прозорци, които гледаха навън. Слънцето залязваше, небето се беше оцветило в тъмносиньо и пейзажът бе окъпан в силуети. Тогава тя забеляза нещо до нейното волво на паркинга. Човек ли беше? Обикаляше колата и надничаше през прозорците?

Поредното обръщане на един състезател обля краката й с вода и тя се дръпна от басейна. Когато отново погледна през прозореца, небето изведнъж бе станало черно като мастило, сякаш някой бе дръпнал завеса над него. Емили не можа да види нищо повече.

12.

Финландска маса

Във вторник вечерта Ариа позвъни на вратата на семейство Кан. Домът им представляваше голяма тухлена къща с бели колони, гараж за шест коли, множество галерии с колони и кули, и заден двор от около петдесет декара, в който се бяха провели доста от прочутите купони на братята Кан. Тази вечер тук отново имаше парти, макар Ариа да се съмняваше, че то ще включва шотове текила или разголени снимки в личната им фото кабинка. Семейство Кан бяха организирали традиционна скандинавска шведска маса по случай пристигането на Клаудия в Щатите и съдейки по паркираните пред къщата коли, те като че ли бяха поканили цялото население на Роузууд плюс няколко съседни градчета.

Госпожа Кан отвори вратата и лицето и грейна.

— Терветулоа, Ариа! — поздрави я весело тя. — Това е добре дошла на финландски!

— Ъ-ъ-ъ, терветулоа — отвърна учтиво Ариа, опитвайки се да докара подходящата интонация… и да не зяпне от изненада при вида на тоалета на госпожа Кан. Обикновено майката на Ноъл представляваше олицетворение на висшата мода: бричове на Ралф Лоран, кашмирени пуловери и лъскави ботуши „Тодс“. На ушите и пръстите й блестяха диаманти, които най-вероятно струваха колкото къщите на двамата родители на Ариа, взети заедно. Днес обаче тя носеше дълга червена пола, която изглеждаше ушита от плъстено кече, набрана блуза с бухнали ръкави и сложна бродерия по врата, и пъстроцветно елече, по което имаше още бродерии и миришеше на нафталин. На главата й се мъдреше боне, леко наподобяващо фалически символ, а на краката й бяха обути високи черни кожени боти с връзки. И те със сигурност не бяха от онези, които бяха изложени на витрината на „Джими Чо“ в мола „Кинг Джеймс“.

— Не е ли божествен тоалетът ми? — изграчи госпожа Кан и се завъртя на място. — Това е традиционен финландски костюм! Виждала ли си някога нещо толкова пъстроцветно? Аз съм наполовина финландка, да знаеш. Може би прадедите ми са се обличали така!

Ариа кимна, усмихна се безмълвно и си помисли, че финландците едва ли се обличат така, освен ако не е абсолютно наложително. Кой би искал да прилича на герой от приказка на братя Грим?

В този миг във фоайето се появи Клаудия.

— Ариа! Толкова се радваме, че си тук! — Ноъл застана до нея. Тя прехвърли ръката си през рамото му, сякаш бяха гаджета.

— Ъ-ъ-ъ, в никакъв случай нямаше да го пропусна. — Ариа впери поглед в Ноъл, мислейки си, че той ще се отдръпне от Клаудия и ще отиде при нея, неговата приятелка. Но той просто си стоеше там, ухилен глупаво до уши. Клаудия се обърна и прошепна нещо в ухото му. Той й отвърна също шепнешком и двамата се разхилиха.

Ариа усети как настръхва.

— Нещо смешно ли има?

— Просто… няма значение. — Ноъл небрежно махна с ръка в отговор на въпроса й.

Тази вечер Клаудия беше облечена с бяла плетена рокля, която бе поне с два номера по-малка. Русата й коса се спускаше по гърба, а на устните си беше сложила влажно, блестящо червило, което веднага привличаше погледа. Всички момчета на партито я зяпаха — включително господин Шей, възрастният учител по биология в „Роузууд дей“, за когото Ариа винаги беше мислела, че е с увредено зрение.

Но тогава Ноъл заобиколи групичката възхитени почитатели и прегърна Ариа.

— Радвам се, че си тук. — Това я накара да се чувства малко по-добре, особено след като и Клаудия ги гледаше.

Всички се отправиха към кухнята, където гърмеше някаква наподобяваща полка музика, за която Ариа предположи, че може би е финландска. Масата също изглеждаше като излязла от приказките: върху нея имаше димящи котлета, големи бокали, напукани печени наденички, риба, приготвена без да й се маха главата и джинджифилови сладки, които изглеждаха като извадени направо от кошничката на Хензел и Гретел. В средата се мъдреше стъклена кана, пълна с квасено мляко. Пред бълбукащото котле госпожа Кан беше закрепила табелка с надпис ЕЛЕНСКО! Събралите се около масата жители на Роузууд изглеждаха леко неориентирани.

— О, вкуснотия! — изчурулика Клаудия, щом се приближи до масата. Десетина момчета се спуснаха да й помагат, сякаш беше някое хлапе, което не знае как да си сипе само. Мейсън Байърс й предложи да й напълни купичка със супа. Филип Грегъри я попита дали иска наденичка. Престън Уолис и Джон Декстър, които вече бяха завършили „Роузууд дей“, но учеха в Холис и все още бяха най-добрите приятели на Ноъл, подадоха салфетки на Клаудия и й наляха чаша сайдер.

Момичетата обаче се държаха съвсем различно. Наоми Циглър и Райли Улфи гледаха мръсно Клаудия, облегнати на кухненския плот. Лейни Айлър стоеше до Ариа край масата. Тя се наведе към Фай Темпълтън, която вече изобщо не изглеждаше толкова смотана, колкото в седми клас, когато Ариа, Али и останалите обичаха да й се подиграват, и й прошепна:

— Знаеш ли, тя въобще не е красива.

— Записала се е в класа ми по английска литература — отвърна Фай и завъртя очи. — А едва може да чете на английски. Мислех си, че хората от Европа са някак си по-образовани.

Ариа прикри усмивката си. Човек би си помислил, че обсебената от тротинетките Фай не би се подигравала на никого.