Хана свлече леко коженото си яке, полюлявайки се в ритъма на песента. Очите й започваха да я болят от толкова много сексапилно примижаване. Светлината от прожекторите пареше кожата й и в един пламенен миг тя рязко свали якето си, разкривайки роклята с тънки презрамки.

— Красота! — промърмори Патрик. Щрак. Щрак. Щрак. — А сега разлюлей косата си! Добре!

Хана направи каквото й беше казано, позволявайки на косата си да се разпилее по раменете й и да падне съблазнително пред очите й. Едната й презрамка се свлече по рамото й, разкривайки лентата на сутиена й, но тя не спря да я оправи. Високите скули на Патрик и розовите му устни започваха да я хипнотизират. Харесваше й, че той я караше да се чувства като най-красивото момиче на света. Искаше й се всички да могат да видят това.

На фона на буйната музика, ярките светлини и ефектните пози, в главата й изплува един нежелан спомен. Когато миналата година Али се беше върнала в Роузууд и разкри, че е отдавна изгубената най-добра приятелка на Хана, тя я беше хванала за ръцете и й беше казала колко красива е станала.

— Направо си зашеметяваща, Хана — прошепна Али с възхищение.

Това беше най-хубавото нещо, което Хана беше чувала през живота си. Още откакто се беше преобразила, тя си беше мечтала, че по някакъв начин Али ще се върне от отвъдното и ще види, че тя вече не е онова грозно, дебело момиче, което разваляше вида на групичката й.

Но накрая се оказа, че думите й не са означавали нищо. Беше го казала само за да накара Хана да й се довери.

Изведнъж, също неканен, се появи втори спомен. В Ямайка, малко след вечеря, Хана отиде до големия телескоп, който беше монтиран в ъгъла на ресторанта. Той беше насочен към небето; нощта беше ясна, кристалночиста и звездите изглеждаха толкова близо, сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне.

Нечие прокашляне накара Хана да се обърне. Зад нея стоеше русокосо момиче с жълта рокля. Същото, което Емили им беше посочила на стълбите. То въобще не приличаше на Али, с изключение на еднаквия цвят на косата и немирно проблясващите очи, но тя се наведе напред и се взря в Хана, сякаш я познаваше.

— Чух, че телескопът бил страхотен. Дъхът й леко миришеше на ром.

— Ами, да. — Хана отстъпи встрани. — Искаш ли да погледнеш?

Момичето притисна очи към окуляра, после се представи като Табита Кларк, добавяйки, че е от Ню Джърси и това е първата й нощ в курорта.

— На мен също — отвърна бързо Хана. — Страхотно е. Следобед ходихме да се гмуркаме край скалите. А утре ще имам курс по йога — не спираше да бъбри нервно тя. Хана не можеше да отмести поглед от белезите от изгаряне по ръцете на момичето. Какво ли й се беше случило?

— Знаеш ли, много си красива — рече внезапно Табита.

Хана притисна ръце към гърдите си.

— Б-благодаря!

Табита наклони глава настрани.

— Обзалагам се, че невинаги си била толкова красива, така ли е?

Хана се намръщи.

— Какво би трябвало да означава това?

Табита навлажни розовите си устни.

— Мисля, че се досещаш, нали?

Светът се завъртя пред очите й. Възможно бе Табита да е разпознала Хана от новинарските емисии, а и в пресата бяха изтекли много неща за нея — как Мона я е блъснала с колата си, как е била хваната да краде в магазина, как всички се бяха заклели, че са видели трупа на Иън в гората. Но дебелото, грозно минало на Хана беше останало дълбока мрачна тайна, скрита от света. Никакви снимки отпреди промяната не циркулираха из блогове и клюкарски форуми — Хана редовно проверяваше. Как би могла Табита да знае за миналото й на грозно патенце?

Когато отново погледна момичето, Хана забеляза, че чертите на лицето й като че ли се бяха променили. Изведнъж не бяха само немирно проблясващите очи. Сърцевидните й устни изглеждаха точно като алините. Сякаш духът на Али прозираше през белязаната кожа на Табита.

— Хана? — Гласът на Патрик проникна в замъгленото й съзнание.

Хана примигна и се опита да се отърси от спомена. Гласът на Табита продължаваше да отеква в ушите й. Обзалагам се, че невинаги си била толкова красива, нали?

Патрик я погледна притеснено.

— Ъ-ъ-ъ, може би ще искаш да… — Той посочи към ключицата й.

Когато Хана погледна надолу, установи, че роклята се е свлякла от раменете й и половината й гърда беше изскочила от сутиена.

— Опа! — Тя бързо я придърпа нагоре.

Патрик свали фотоапарата.

— Изведнъж като че ли се отнесе. Всичко ли е наред?

Образът на Табита проблесна в съзнанието й. Но точно сега нямаше да мисли за това. Беше си обещала нещо. Нямаше да позволи снощната бележка от А. да отвори кутията на Пандора.

Хана изпъна рамене и разтърси китките си.

— Извинявай. Всичко ще бъде наред, обещавам. — От уредбата се разнесе последният хит на „Блек айд пийс“ и тя подкани с жест Патрик да я усили. — Хайде да продължаваме.

Това и направиха.

11.

Емили си има почитател

— Десет стометрови, започни на шейсет! — изрева във вторник треньорът на Емили, Реймънд, от ръба на басейна. Реймънд я тренираше от малка и никога не изневери на стандартната си униформа от джапанки „Адидас“ и лъскав черен клин „Тир“. Освен това имаше гъсто окосмените ръце на човек, който редовно ги е бръснал заради състезанията по плуване, и широките рамене на плувец свободен стил.

Стрелката на хронометъра се закова на шейсет. Реймънд се наведе напред.

— Готови… старт!

Емили се отблъсна от стената, трескаво запляска с крака и стегнатото й тяло се стрелна напред. Водата охлаждаше кожата й, а от стаичката на треньора се долавяха звуците на стари шлагери. Мускулите й се отпуснаха, докато пореше водата. Толкова беше хубаво да плува отново след дългото прекъсване.

Тя достигна до отсрещната стена, отблъсна се и отново заплува. Учениците от нейния коридор изостанаха назад. Всички те бяха сериозни плувци, които също се надяваха да вземат стипендии в избраните университети. Някои дори вече бяха избрани; щом получеха писмата, че са приети, те гордо ги носеха на Реймънд.

Докато усилено загребваше с ръце, Емили се опита да изпразни съзнанието си, което според Реймънд щеше да й помогне да достигне най-голяма бързина. Но тя не спираше да мисли за пощенската картичка в кутията на Али. Кой я беше изпратил? Дали все пак някой не беше видял какво са извършили? Нямаше свидетели на онова, което бяха сторили в Ямайка. Нямаше двойки, които да се целуват на пясъка, нито надничащи през прозорците лица, никой от персонала не почистваше задната тераса. Или А. просто стреляше в тъмното, или беше човекът, от когото Емили се страхуваше най-силно.

Тя докосна стената на финиша, дишайки тежко.

— Добро време, Емили — похвали я Реймънд от ръба на басейна. — Радвам се да те видя отново във водата.

— Благодаря. — Емили избърса очите си и огледа салона. Той също не се беше променил изобщо, откакто за пръв беше дошла тук на шестгодишна възраст. В ъгъла стояха ярко жълтите скамейки за зрителите и нарисуваните на стената играчи на водна топка. Стените бяха покрити с мотивационни плакати, а в коридора бяха подредени златни плочки с местните рекорди. Когато Емили беше малка, се възхищаваше на рекордите, с надеждата един ден да счупи някой от тях. Миналата година беше счупила три. Но не и тази…

Реймънд изсвири късо и остро със свирката си и тя се оттласна за вторите си сто метра. С всяка една обиколка ръцете й се чувстваха все по-силни, обръщанията й бяха все по-стабилни и времената непрекъснато падаха. След приключването на десетата обиколка Емили заляза, че някой седеше на пейките и я снимаше. После свали камерата и погледите им се срещнаха. Беше господин Роланд.

Той се приближи до коридора на Емили.

— Здравей, Емили. Може ли за секунда?

Един от плувците направи обръщане до Емили и оплиска всичко наоколо с вода. Тя сви рамене и се измъкна от басейна. Чувстваше се гола в плувния си костюм, с голите си ръце и крака, особено в сравнение със сивия вълнен костюм и черни половинки на господин Роланд. А и не можеше да се отърси от спомена за предишната вечер. Нарочно ли беше докоснал хълбока й, или беше случайност?

Господин Роланд седна в единия край на пейката. Тя грабна хавлията си и седна в другия.

— Изпратих времената ти на агента на УСК и на треньора. Името му е Марк Лаури. Той ме помоли да намина и да наблюдавам тренировките ти. Дано това не е проблем. — Господин Роланд вдигна камерата и смутено се усмихна.

— О, няма проблем. — Емили скръсти ръце върху гърдите си.

— Наистина си в много добра форма. — Той се загледа в спряния на пауза кадър. — Лаури беше много впечатлен от времената ти. Но се зачуди защо са от миналата година, а не от тази.

— Трябваше да спра известно време тренировки през миналото лято и есента — отвърна смутено Емили. — Не можех да се състезавам с отбора.

Между веждите на господин Роланд се оформи бръчка.

— И защо?

Емили рязко се извърна.

— Просто… лични проблеми.