Sara Shepard - Не питай, не казвай

Следващия следобед, след като пътническият влак спря на всяка възможна спирка, Хана най-накрая пристигна във Филаделфия. Щом металните врати се отвориха, тя преметна сребристата си чанта през рамо и стъпи на стоманения ескалатор. Две момичета с пуловери на университета „Брин Мауър“ и отрязани под коляното дънки я зяпнаха.

За миг Хана се напрегна, спомняйки си за картичката от предишната вечер. След това се сети: бяха я разпознали от новинарските емисии от миналата година. Хана привличаше вниманието повече, отколкото й допадаше.

Тя вирна нос, заемайки позата на звезда. Все пак отиваше на първата си фотосесия — а те какво правеха в града? Пазаруваха намалени стоки?

До гарата имаше „Макдоналдс“ и пред входа му се забелязваше висока фигура, увесила фотоапарат на врата си. Сърцето й подскочи. Патрик дори приличаше на прочут фотограф — беше облякъл тъмнозелено яке с качулка, чийто ръб бе подшит с кожа, тесни дънки и лъскави боти до глезените.

Той се обърна и я забеляза. Хвана фотоапарата, който висеше около врата му и го насочи към нея. За миг й се прииска да покрие лицето си с ръце, но вместо това изпъна рамене и му се усмихна широко. Може би това беше тест, снимка на модел в действие на мръсна гара, заобиколен от трътлести туристи, натоварени с шарени торби.

— Значи успя — каза Патрик, когато Хана се приближи до него.

— Да не би да мислеше, че ще се отметна? — отвърна закачливо Хана, опитвайки се да контролира вълнението си.

Той я огледа от глава до пети.

— Страхотен тоалет. Приличаш на една по-готина версия на Адриана Лима.

— Благодаря. — Хана сложи ръце на хълбоците си и се завъртя наляво и надясно. Беше адски прав за страхотния тоалет — цяла сутрин се беше тормозила над розовата рокля с волани, рокерското яке, късите кадифени боти и златните гривни и колие, опитвайки милиард комбинации, докато най-накрая не уцели точната. Разголените й крака може би щяха да измръзнат, но си заслужаваше.

Говорителят на гарата обяви, че пристига влакът от Трентън и цяла тълпа се изсипа по стъпалата. Патрик вдигна раницата си, пълна с фотографско оборудване и тръгна към изхода за Шестнайсета улица.

— Мисля да направим няколко снимки на открито из града. Няколко класически кадъра пред кметството и Камбаната на свободата. Светлината е идеална за случая.

— Добре — отвърна Хана. Патрик дори звучеше свръх професионално.

— След това ще направим няколко снимки в студиото ми във Фиштаун. Имаш ли нещо против? Ще изглеждат страхотно в портфолиото ми. И ще ти помогна да избереш някои за агенциите.

— Звучи ми страхотно.

Докато се изкачваха по стълбите, Патрик хвана Хана под ръка и посочи една замръзнала локва.

— Внимавай.

— Благодаря — отвърна Хана, заобикаляйки леда. Веднага след това Патрик свали ръката си.

— Винаги ли си искал да бъдеш фотограф? — попита го тя, докато крачеха по Маркет стрийт към кметството. Беше адски студ и всички вървяха, сгушени в шубите си, с вдигнати качулки. По тротоарите бяха струпани мръсни купчини сняг.

— Още от дете — призна Патрик. — Не отивах никъде без лентовия си апарат. Помниш ли ги? Или си твърде малка?

— Разбира се, че ги помня — присмя му се Хана. — На осемнайсет години съм. А ти?

— На двайсет и две — отвърна Патрик, сякаш беше кой знае колко по-голям. Той махна с ръка наляво, към една друга част от града. — Следвах в академията по изкуствата. Тъкмо се дипломирах.

— Хареса ли ти? Аз мисля да уча моден дизайн или в „Прат институт“, или в Института за модни технологии. — Беше подала молбите си за кандидатстване няколко седмици по-рано.

— Обожавах го. — Патрик заобиколи една количка за хотдог, която беше спряна по средата на тротоара. Във въздуха се носеше миризма на мазни наденички. — И на теб ще ти хареса Ню Йорк. Но се обзалагам, че няма да отидеш там заради ученето. Убеден съм, че някоя модна агенция ще подпише с теб.

Хана се почувства така, сякаш хиляди феи танцуват в стомаха й.

— Защо си толкова сигурен? — попита го равнодушно, сякаш това въобще не я интересува.

— Докато учех, работех като асистент при много фотосесии. — Патрик спря на червен светофар. — Ти имаш уникалното излъчване, което всички редактори и дизайнери обожават.

— Наистина ли? — Защо не можеше да запише думите му и да ги качи в Туитър. Или още по-добре, да ги публикува директно на стената на Кейт във Фейсбук.

— А как успя да си намериш работа в рекламата на татко? — попита Хана.

Патрик се усмихна криво.

— Върших услуга за приятел. Обикновено не се занимавам с реклами — особено с политически. Не се интересувам особено от политика.

— Нито пък аз — рече Хана с облекчение. Тя дори не знаеше какво е мнението на баща й по важните проблеми. Ако спечелеше изборите и някой искаше да я интервюира… ами, за това бяха медийните треньори.

— Но пък ми изглежда приятен човек — опита се Патрик да надвика бръмченето на преминаващия край тях автобус. — А на сестра ти какъв й е проблемът? Изглеждаше ми много стегната.

— Доведена сестра — поправи го бързо Хана.

— О… — Патрик й се ухили многозначително и почти черните му очи проблеснаха. — Трябваше да се досетя, че между вас няма роднинска връзка.

Стигнаха до кметството и Патрик се захвана за работа, упътвайки Хана да позира в сянката на грамадната арка.

— Така, мисли си за момиче, което толкова силно желае нещо, че може да усети вкуса му в устата си — инструктираше я той, докато насочваше обектива към нея. — Ти си гладна, жадуваща и нищо не може да те спре. Можеш ли да се впишеш в това настроение?

Ъ-ъ-ъ, да. Ами че тя се намираше непрекъснато в такова настроение. Застана пред стената и впери в Патрик най-настоятелния поглед, който успя да сътвори.

— Прекрасно! — каза той. Щрак. Щрак. — Очите ти са великолепни.

Хана отметна назад кестенявата си коса, наведе брадичка и леко разтвори устни. Това беше позата, която заемаше, когато с Али и останалите си правеха фотосесии в алината дневна. Али винаги й казваше, че с тази физиономия Хана прилича на дрогирана манекенка, но Патрик отново защрака и извика:

— Поразително!

След известно време спря да снима и започна да разглежда позите в малкото екранче.

— Ти си невероятна. Досега правила ли си фотосесии?

— Малко. — Снимките за списание „Пийпъл“ след случилото се в Поконос се брояха, нали?

Патрик отново прилепи око към фотоапарата.

— Така, вдигни малко брадичката. Погледни ме страстно.

Хана направи всичко възможно, за да накара очите си да пламтят. Щрак. Щрак.

Група туристи се бяха събрали край тях и си шушукаха.

— За кое списание снимате? — попита с благоговение една възрастна жена.

— За „Воуг“ — отвърна Патрик, без да спира. Тълпата започна да ахка възхитено; неколцина туристи дори се приближиха и започнаха да снимат Хана. Тя се почувства като звезда.

След още няколко снимки пред Камбаната на свободата, Патрик й предложи да отидат в студиото му. Когато тръгнаха към Фиштаун, слънцето вече започваше да залязва. Той се изкачи по стъпалата, които водеха към красива тухлена сграда, и й отвори вратата.

— Надявам се, че нямаш нищо против да се изкачваш по стълби.

Когато Патрик отвори боядисаната в черно врата на четвъртия етаж, Хана възкликна възхитено. Студиото представляваше грамадна стая, покрита с фотографии във всякакви форми и размери. През три големи прозореца се разкриваше гледка към улицата. В ъгъла проблясваше екранът на един „Макинтош“. Вдясно се виждаше малка кухня; върху плота бяха наредени химикалите за тъмната стаичка. Но вместо да мирише като кабинета по фотография в „Роузууд дей“, стаята ухаеше на любимите й свещи на „Делириум & Ко“ с аромат на китайски чай.

— Тук ли живееш? — попита го Хана.

— Не, само работя. — Патрик остави раницата си на пода. — Деля я с още двама фотографи. Да се надяваме, че никой няма да ни притеснява, докато завършим.

Той пусна някакъв стар диск с боса нова, нагласи два прожектора и настани Хана на един стол. Тя веднага започна да се полюлява напред-назад в ритъма на музиката.

— Добре — промърмори Патрик. — Раздвижи тялото си. Точно така. — Щрак. Щрак.