— Аз си тръгвам. — Тя бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. — Не съм в настроение за такива глупости.

— Почакай! — извика Емили. — Какво е това?

Ариа се обърна. От пощенската кутия стърчеше лист хартия.

Емили се приближи и го измъкна.

— Това не е твое! — изсъска Хана. — Сигурно е някоя стара сметка, която са забравили да вземат.

— На която пише нашите имена? — Емили размаха плика пред лицата им. На него наистина пишеше „СПЕНСЪР, ЕМИЛИ, АРИА И ХАНА“ с големи печатни букви.

— Какво става тук, по дяволите? — прошепна Спенсър, повече раздразнена, отколкото уплашена.

Хана грабна плика от ръцете на Емили. Всички се скупчиха около нея; от месеци не бяха стояли толкова близо една до друга. Ариа вдъхна сладникавия парфюм „Майкъл Корс“ на Хана. Копринената руса коса на Спенсър я погали по бузата. Дъхът на Емили миришеше на ментова дъвка.

Спенсър включи фенерчето на айфона си и го насочи към плика. Вътре имаше сгънат лист лъскава хартия, очевидно откъснат от списание. Когато го разгънаха, видяха последната снимка на истинската Али, след като се върна от „Убежището“. „МАЛКА СЛАДКА УБИЙЦА“ — пишеше с готически шрифт отдолу. „ТАЗИ СЪБОТА. 20:00 ЧАСА“.

— Телевизионният филм — изпъшка Ариа. — Някой идиот се бъзика с нас.

— Задръж малко. — Емили посочи към другия предмет в плика. — Какво е това?

Хана го извади. Беше пощенска картичка с блестящ, кристално син океан, обграден от надвиснали скали. Върху тях имаше хотел с грамаден басейн, шезлонги, тръстикови бунгала и ресторант на покрива.

Хана ахна.

— Това да не е…?

— Не може да бъде — прошепна Спенсър.

— Той е. — Емили посочи с пръст мозаечния ананас на дъното на басейна. — „Скалите“.

Ариа отскочи от картичката, сякаш тя изведнъж беше пламнала. Повече от година не беше виждала никакви фотографии на „Скалите“. Беше изтрила всички снимки от почивката им. Беше махнала таговете си от всички снимки в профилите на Майк и Ноъл — от плажа, от вечерята, от плаването с лодка и гмуркането до рифовете. Всички, на които се преструваше, че се забавлява. Прикривайки тъмната, ужасна истина.

Достатъчно й бе да погледне снимката, за да й прилошее. В съзнанието й се появи отчетлив спомен: Табита стои до бара и се хили на Ариа. Гледа я така, сякаш знае коя е тя… и какви тайни крие.

— Кой би могъл да ни го изпрати? — прошепна Хана.

— Това е просто съвпадение — рече упорито Спенсър. — Някой се бъзика с нас. — Тя се огледа, търсейки някой, който да се крие в храстите или да се превива от смях до задната врата на дилорентисови, но навсякъде цареше тишина. Сякаш те бяха единствените хора, които бяха излезли навън в този час.

Тогава Хана обърна картичката и присви очи към надписа.

— О, Господи.

— Какво? — попита Спенсър. Хана не й отговори, само поклати глава и й подаде картичката.

Една по една всички прочетоха текста на гърба. Спенсър притисна ръка към челото си. Устата на Емили оформи едно безмълвно „О“. Когато дойде ред на Ариа, тя се взря в печатните букви. Стомахът й се сви и светът се завъртя около нея.

Дочувам, че по това време на годината Ямайка е прекрасна. Жалко, че вие четирите НИКОГА повече няма да се върнете там.

Липсвахте ми!

А.

9.

Неприятности в рая

Надписът на картичката се размаза пред очите на Спенсър. Връхлетя нов порив на вятъра и клоните на дърветата задраскаха по някогашната къща на семейство Дилорентис. Звуците наподобяваха писъци.

— Възможно ли е това да е… истина? — прошепна Емили. Въздухът беше толкова студен, че дъхът й излизаше на зловещи бели кълба.

Спенсър отново погледна към картичката. Отчаяно й се искаше да може да каже, че е шега, също.

— Спри — прекъсна я Спенсър и затвори очи. Ако си позволеше дори да мисли за това, разкаянието и параноята щяха да я връхлетят като океанска вълна, да я всмучат в себе си и да я задушат. — Някой просто се бъзика с нас, ясно ли е? — Тя грабна пощенската картичка от ръката на Хана и я пъхна в джоба на палтото си. — Няма да позволя пак да ме правят на луда. И без това достатъчно преживяхме.

— И какво ще правим тогава? — разпери ръце Ариа.

— Ще забравим за картичката — реши Спенсър. — Ще се престорим, че никога не сме я получавали.

— Но някой знае, Спенсър. — Гласът на Емили прозвуча умолително. — Ами ако А. отиде при ченгетата?

— С какви доказателства? — Спенсър ги огледа една след друга. — Такива няма, забравихте ли? Няма никаква връзка с нас, освен в спомените ни. Никой не видя нищо. Дори никой не я познаваше. Никой не я потърси. Може би Хана е права и тук става въпрос за нещо друго. А може би някой е усетил, че вече не сме толкова близки като преди и е решил, че е свързано с Ямайка.

Спенсър замълча, сещайки се как предишната вечер Уайлдън я беше наблюдавал с любопитство. Всеки би могъл да забележи, че приятелството им се разпада.

— Няма да позволя това да ме тормози — рече тя. — Кой е с мен?

Момичетата се размърдаха смутено. Емили се заигра със сребърната гривна, която беше купила като заместител на старата плетена гривна на Али. Ариа пъхна ръце в джобовете си и задъвка трескаво долната си устна.

Тогава Хана се изпъна и пристъпи напред.

— Аз съм с теб. Последното нещо, от което се нуждая, е още един А. Тормозът вече е отживелица.

— Добре. — Спенсър огледа останалите. — Ами вие, момичета?

Емили ритна една мръсна купчина сняг край тротоара.

— Ами не знам.

Ариа също беше разкъсвана от противоречия.

— Това е толкова странно съвпадение…

Спенсър я плесна с две ръце по раменете.

— Вярвай каквото щеш, само не ме въвличай в това, става ли? Който и да е този глупав А., той не е част от живота ми. И ако вие сте достатъчно умни, няма да го допуснете и във вашите.

След тези думи тя се врътна и тръгна към дома си с изпънати рамене и вирната глава. Нелепо бе да си мислят, че се е появил нов А. или че някой знаеше какво са направили. Тайната им беше заключена завинаги. Освен това животът на Спенсър се развиваше отлично. Тя нямаше да позволи на А. да съсипе последната й година… и със сигурност нямаше да му позволи да й отнеме Принстън.

Решителността й трая само още няколко крачки. Точно когато стигна до осветената врата на къщата, в съзнанието й проблесна един неканен спомен: след първата им вечеря в Ямайка, Спенсър отиде до тоалетната. Когато излезе от кабинката, на плота пред огледалото седеше едно момиче, стиснало метална манерка в ръка. Блондинката, за която Емили се кълнеше, че е Али.

В първия момент Спенсър искаше да се върне обратно в кабинката и да затръшне вратата зад себе си. В това момиче имаше нещо странно — самодоволната усмивка не слизаше от лицето й, сякаш тя подготвяше някакъв голям номер.

Но преди Спенсър да успее да се измъкне, момичето й се усмихна.

— Искаш ли малко? — Тя й протегна бутилчицата. Вътре се разплиска течност. — Невероятен домашен ром; купих си го от една възрастна жена по пътя за насам. Направо те събаря от раз.

През тънките стени се чуваше музиката от залата. Миризмата на пържени банани подразни обонянието на Спенсър. Тя се спря за миг. Тази работа не й изглеждаше твърде безопасна.

— Какво, уплаши ли се? — предизвика я момичето, сякаш четеше мислите на Спенсър.

Спенсър се изпъна, грабна бутилката и отпи от нея. Силната напитка веднага я сгря.

— Много е добро.

— Нали ти казах. — Момичето си взе бутилчицата.

— Аз съм Табита.

— Спенсър — отвърна тя.

— Ти седеше с онези хора в ъгъла, нали? — попита Табита. Спенсър кимна. — Голяма си късметлийка. Моите приятелки ме зарязаха. Сменили са си резервациите със стаи в „Кралския банан“, без да ми кажат. Когато се опитах да си взема стая там, всички се оказаха заети. Гадост.

— Това е ужасно — промърмори Спенсър. — Да не сте се скарали нещо?

Табита сви виновно рамене.

— Заради едно момче. Ти си наясно с тези неща, нали?

Спенсър примигна. Веднага се сети за най-ужасната караница заради момче в живота й. Беше с Али — тяхната Али — заради Иън Томас, когото и двете харесваха. В нощта, когато Али изчезна, тя изтича ядосана от хамбара и Спенсър я последва. Али се обърна към нея и й каза, че двамата с Иън са тайни гаджета. Единствената причина Иън да целуне Спенсър, добави тя, е защото Али го бе накарала — той правеше всичко, което поиска от него. Тогава Спенсър блъсна Али — силно.

Табита я гледаше с многозначителна усмивка, сякаш имаше предвид точно тази история. Но тя нямаше как да я знае… нали? Крушката над главата й примигна и изведнъж Спенсър забеляза как краищата на устните на Табита се извиват нагоре, точно като алините. Китките й бяха също толкова тънки и тя лесно можеше да си представи как тези тесни длани с дълги пръсти се опитват да ударят Спенсър на пътеката пред хамбара.

Телефонът на Табита засвири припева на „Алилуя“ и стресна и двете момичета. Табита погледна към екрана и тръгна към вратата.