Уличните лампи хвърляха дълги сенки в стаята. Миризмата на лавандула и лак за коса подразни обонянието на Емили. Добре ли беше? След като се прости с миналото, след като разбра, че Али, с която бяха отишли в Поконос, е различна от Али, която беше обичала, като че ли всичко беше наред. Онази Али, която се беше завърнала, бе опасна психопатка — и смъртта й донесе истинско облекчение.

Но след това се случи онова в Ямайка.

Емили очакваше с такова нетърпение пътуването им. Спенсър обмисли всичко, избра курорта „Скалите“ в Негрил, резервира им часове за масаж, йога, уроци по гмуркане и вечери по залез-слънце в пещерите. Това щеше да е перфектната почивка, идеалното местенце, където да забравят ужасните неща, които им се бяха случили. Емили се надяваше, че тропическият въздух ще излекува гастроентерита, от който не можеше да се отърве от толкова време.

Първият следобед беше идеален — топлата вода, обядът за добре дошли, галещите лъчи на слънцето. Но същата вечер тя забеляза момичето на стълбището.

Когато то мина през прага, с развяна коса и трептяща около краката му жълта рокля, зрението на Емили изведнъж се съсредоточи в една точка. Единственото, което виждаше, бе момичето. Овалното й лице, вирнато носле и леко закръглена фигура въобще не приличаха на алините, но Емили просто… знаеше. Някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че двете с Али отново ще се срещнат, и ето, тя се появи. Жива. Вперила поглед в нея.

Емили се обърна към приятелките си.

— Това е Али — прошепна тя.

Те само я погледнаха.

— Какви ги говориш? — попита Спенсър. — Али е мъртва, Ем.

— Тя умря в пожара, забрави ли? — Ариа погледна подозрително Емили, сякаш се притесняваше да не направи сцена.

— Дали? — Емили си спомни нощта в Поконос и в гърдите й се надигнаха вина и безпокойство. — Ами ако е избягала? Никой не успя да намери тялото й.

Хана се обърна към момичето в жълто. Тя беше слязла по стълбите и вървеше към бара.

— Ем, това момиче въобще не прилича на нея. Може би имаш температура.

Но Емили нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Тя наблюдаваше как момичето си поръчва питие и стрелва единия от барманите с позната усмивка, която казваше „Аз съм Али и съм великолепна“. Колко пъти Емили се беше наслаждавала на тази усмивка? Колко пъти беше копняла да я види? Сърцето й заби още по-бързо.

— Ако Али е оцеляла от пожара, тя ще се подложи на пластична хирургия заради белезите — прошепна Емили. — Може би заради това изглежда толкова различна. И затова има тези белези по ръцете си.

— Емили… — Ариа стисна ръцете й между дланите си. — Правиш от мухата слон. Това не е Али. Просто трябва да преодолееш чувствата си към нея.

— Отдавна съм ги преодоляла! — извика Емили.

Тя изведнъж се върна в настоящето, бръкна в джоба на джинсите си и напипа копринения оранжев пискюл. Ако някой я попиташе за него, ако някой го разпознаеше, щеше да каже, че го е намерила на поляната край вилата в Поконос след експлозията, макар това да не беше така.

Изведнъж Клоуи скочи от леглото.

— Мамо! Татко! Какво правите тук?

В коридора се бяха появили млади мъж и жена. Бащата на Клоуи, атлетичен, тъмнокос мъж с гладка, безупречна кожа, беше облечен в сив костюм и лъснати кожени обувки. Майка й, която беше късо подстригана и носеше модни очила с тъмни рамки, беше облечена с тясна права пола, лъскава розова блуза и островърхи лачени обувки на високи токчета. От тях лъхаше някаква нервност, сякаш денем ходеха на работа в разни офиси, но вечер посещаваха рок концерти или поетически четения. Каква приятна промяна след тесногръдите, надути типове, които населяваха по-голямата част от Роузууд.

— Ние живеем тук, забрави ли? — пошегува се бащата на Клоуи. След това се обърна към Емили и се усмихна. — Здравей…?

— Здравейте, аз съм Емили Фийлдс. — Тя пристъпи напред и протегна ръка.

— Момичето от гардеробната, нали? — попита госпожа Роланд, която също се ръкува с Емили. Тя носеше огромния диамантен пръстен, който Емили помнеше от партито.

— И плувкиня — додаде господин Роланд.

— И бавачка, докато мине интервюто ми с Виланова — каза им Клоуи. — Тя ще се държи чудесно с Грейс, гарантирам.

Господин Роланд се облегна на парапета.

— Всъщност, Кло, не мисля, че имаме нужда от бавачка. И двамата сме си вкъщи тази вечер. — Той се обърна към Емили. — Но така или иначе ще ти платим за това, че си се разкарвала дотук.

— О, не е нужно — отвърна бързо Емили. — Беше ми приятно да се запознаем. — В мига, когато го каза, тя осъзна, че наистина е така. Цяла зима се бе свивала в стаята си, без да има с кого да поговори. Притеснена. Мрачна. Чувстваше се така, сякаш се е събудила от дълга дрямка.

— Настояваме! — извика госпожа Роланд. — Хенри, вади портфейла.

Майката на Клоуи се оттегли в голямата спалня, а Клоуи и баща й тръгнаха надолу по стълбите. Емили вървеше след тях.

— Кога са ти междучасията за обяд? — попита я Клоуи през рамо.

— След първия час във вторниците и четвъртъците, след втория в понеделник, сряда и петък — отвърна Емили.

— И на мен са ми след втория в сряда и петък! — Клоуи грабна палтото си от дрешника. — Искаш ли да обядваме заедно? Ако не си заета, разбира се.

— С удоволствие. — Емили въздъхна дълбоко. Напоследък обядваше извън училище — на последните курсове им разрешаваха да излизат за час. Но се чувстваше ужасно самотна.

Двете се разбраха да се срещнат пред „Стийм“ в сряда. След това Клоуи забърза за интервюто си, а Емили отново се озова пред господин Роланд. Той измъкна лъскав кожен портфейл.

— Сериозно говоря, няма нужда да ми плащате.

Той игнорира възраженията й.

— Клоуи ми каза за проблемите ти с плуването. Сериозно ли смяташ да се състезаваш на университетско равнище?

— Разбира се.

Той замълча за миг, изучавайки лицето й.

— Добре. Имам много връзки в Университета на Северна Каролина. Ако ми дадеш имената си, мога да те свържа с агент. Знам, че все още търсят кадри за отбора им.

Емили притисна ръце към гърдите си.

— Много ви благодаря.

— За мен е удоволствие. — Господин Роланд й подаде една двайсетачка. Пронизващите му сини очи проблеснаха. — Това достатъчно ли е?

Емили отблъсна ръката му.

— Твърде много е.

— Моля те. — Господин Роланд постави банкнотата върху ръката й и събра пръстите й в юмрук. След това я поведе към вратата, ръката му се плъзна нагоре по нейната, погали рамото й и се спусна на хълбока й.

Емили спря да върви и зяпна от изненада. Искаше да каже на господин Роланд да престане, но усещаше устата си като парализирана.

Тогава господин Роланд отстъпи встрани и безгрижно извади блекбърито си.

— Доскоро, Емили. Ще държим връзка. — Той говореше спокойно, сякаш нищо неприлично не се беше случило. Изведнъж самата Емили се зачуди дали наистина е било така.

Тя излезе от къщата, промъкна се по алеята и се облегна на колата си. Нощта беше спокойна и студена. Вятърът разклащаше клоните на дърветата. Изведнъж нещо се размърда край оградата, която разделяше двора на семейство Хейстингс от старата къща на Дилорентисови. Емили се сепна. Да не би някой да дебнеше наоколо? Кой ли е?

Пиук. Емили подскочи. Беше телефонът й, който се намираше на дъното на чантата й. Тя го извади и погледна екрана. „1 НОВО СЪОБЩЕНИЕ“. Емили примигна изненадано. Изпращачът беше Спенсър Хейстингс. Тя бързо натисна „ЧЕТЕНЕ“.

Ела пред пощенската кутия на Али.

Имам нещо за теб.

8.

Имате поща!

Ариа седеше с подгънати крака на пода в дневната на баща си и слушаше някакъв подкаст, озаглавен „Да откриеш вътрешния си Дзен“, който беше свалила на компютъра на Ила.

— Представете си третото си око — прошепна гробовен глас в ухото й. — Оставете миналото си да се разсее от вятъра. Живейте в настоящето, сега.

Миналото се разсейва от вятъра, повтаряше си Ариа наум, опитвайки се да повярва в това. След Ямайка беше изслушала хиляди релаксиращи записи, но никой от тях не бе успял да й помогне. Може пък да нямаше трето око. Или миналото беше твърде тежко, за да го отвее вятърът.

— Мамка му! — Брат й Майк седеше до нея и държеше в ръце джойстика на Плейстейшъна. Той играеше „Гран Туризмо“ и всеки път, когато блъскаше своето ламборгини мурсиелаго в шикана, ругаеше грубо и удряше с джойстика по дивана. Това със сигурност не помагаше на Ариа да открие третото си око.

— Надявам се, че в реалния живот не шофираш по този начин — промърмори годеницата на баща им Мередит, която минаваше по коридора. Тя носеше бебето си Лола в бебешко кенгуру, което бе превързано към кръста й. Приличаше на уред за мъчения.

— Млъквайте и двете! — сопна им се Майк.

— Проблеми ли имаш, Спийд рейсър? — попита го Ариа.

— Не — отвърна раздразненият Майк. — Добре съм.

Но Ариа го познаваше твърде добре — нещо със сигурност не беше наред. Например тази сутрин той беше отишъл на училище с нея, вместо да изчака Хана да го вземе. По-късно, между часовете по биология и фотография, Ариа забеляза, че малкото диванче във фоайето, където Майк и Хана се гушкаха в междучасията, беше подозрително празно.