Майк отпусна ръка, без дори да потрепне.

— Сам се досетих за това, Хана — отвърна той с равен глас. — Просто не очаквах, че ще ти отнеме толкова време сама да го признаеш.

Хана изненадано преглътна. Мислеше си, че Майк нищо не е забелязал. Сигурно искаше да знае и защо Хана и Ариа не си говорят — но тя в никакъв случай нямаше да му признае.

Внезапно Хана усети, че повече не издържа да стои в една стая с Майк. Когато се изправи и грабна чантата си, той я хвана за лакътя.

— Къде отиваш?

— До тоалетна — отвърна му високомерно Хана. — Може ли?

Погледът му се вледени.

— Ще се обадиш на онзи фотограф, нали?

— Може би. — Тя отметна кестенявата си коса през рамо.

— Хана, недей.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

Майк смачка торбичката от „Токио бой“.

— Ако го направиш, забрави да идвам с теб на сбирките на баща ти.

Хана не можеше да повярва. Досега Майк никога не й беше давал ултиматуми. През цялото време, докато ходеха, се беше отнасял с нея като с кралица. Явно някой бе забравил къде му е мястото.

— В такъв случай… — Хана излезе на стъпалата. — Защо просто не зарежем цялата работа?

Лицето на Майк увехна. Явно беше блъфирал. Но преди да успее да възрази, Хана вече бе излязла през вратата.

Тя мина покрай канцеларията, лекарския кабинет и „Стийм“, кафенето на училището, което по това време на деня винаги ухаеше на препечени зърна кафе, и най-накрая се спря пред вратите на столовата. Там имаше една малка ниша, където човек можеше да се обади по телефона, без да го забележат учителите. Хана извади телефона от чантата си и набра номера на Патрик.

Телефонът иззвъня три пъти, преди да чуе замаяния му глас.

— Патрик? — произнесе Хана с възможно най-професионалния си тон. — Обажда се Хана Мерин. Запознахме се онзи ден, на фотосесията на баща ми.

— Хана! — Гласът на Патрик изведнъж се оживи. — Толкова се радвам, че се обади!

Всичко беше уредено за по-малко от минута: Хана щеше да се срещне с Патрик във Филаделфия на следващия ден след училище и той щеше да й направи няколко пробни снимки за портфолиото си. Гласът му звучеше абсолютно порядъчно, без никакъв намек за флирт. Когато той затвори, Хана задържа телефона между дланите си с разтуптяно сърце. Така ти се пада, Майк. Патрик не беше някакъв сваляч. Той щеше да направи Хана звезда.

Когато прибра телефона в чантата си, тя зърна някаква сянка зад ъгъла. В стъклената врата на столовата се забелязваше отражението на русокосо момиче. Али.

Хана рязко се обърна, наистина очакваше да види Али, застанала до шкафчетата, но там имаше само неин плакат, закачен на стената. До нея висяха снимки на Джена Кавана и Иън Томас, както и по-голяма фотография на истинската Али след завръщането й в ролята на мъртвата й близначка. Под снимките стоеше надпис: „Достатъчна бе само една клечка кибрит“. А отдолу изреждаха подробности от телевизионния филм „Малка сладка убийца“.

Невероятно. Дори „Роузууд дей“ беше повлечен от вълната. Хана скъса плаката и го смачка на топка.

Изведнъж в ушите й отекна познатият глас от Ямайка: Мацки, имам усещането, че цял живот съм ви познавала. Но това е невъзможно, нали? Последван от зловещо кискане.

— Не — прошепна Хана, прогонвайки гласа от главата си. Не го беше чувала от доста време — още откакто се бяха върнали от пътуването им. Тя нямаше да позволи на гласа — или на вината — отново да я завладеят.

Три момичета, облечени със сака „Норт фейс“ и ботуши „Ъг“, прекосиха столовата. Учителят по литература се зададе по коридора, понесъл купчина книги. Хана започна да къса снимката на Али, докато не я направи на малки парченца. След това изтупа ръце над кошчето за отпадъци. Така. Али вече я няма.

Точно като истинската Али. В което Хана беше абсолютно сигурна.

7.

Любеобвилност

В понеделник вечерта Емили паркира семейното волво в алеята пред къщата на семейство Роланд и дръпна ръчната спирачка. Ръцете й се бяха изпотили. Не можеше да повярва, че ще влезе в къщата, където бяха живели Джена и Тоби.

В двора се виждаше големият пън от дървото, на което се намираше къщичката на Тоби, място на ужасния инцидент, при който Джена беше ослепяла. Ето го и големият панорамен прозорец, през който Али и останалите шпионираха Джена, когато нямаше какво друго да правят. Али се отнасяше безмилостно към Джена, подиграваше се на пискливия й глас, на бледата й кожа или на сандвичите с риба тон, които си носеше за обяд и след това дъхът й цял ден миришеше на риба. Но скрито от тях Али и Джена споделяха една тайна: Джена знаеше, че Али има близначка. И точно това бе причината накрая истинската Али да я убие.

Изведнъж боядисаната в червено дъбова врата се отвори и на прага се появи Клоуи.

— Здрасти, Емили, влизай!

Емили колебливо пристъпи в коридора. Къщата миришеше на ябълки, стените бяха боядисани в червено и оранжево, а на стената под стълбището висяха обшити със синци индиански гоблени. Обзавеждането представляваше смесица от столове на „Стикли“, изтъркани тапицирани дивани и холна масичка, направена от едно дебело парче яворово дърво. Сякаш влизаше в някакъв шантав магазин за мебели втора употреба.

Тя последва Клоуи към задната стая с голямата двойна врата, през която се излизаше на верандата.

— Ето я и Грейси — каза Клоуи и посочи бебето, което лежеше в люлка в ъгъла. — Грейси, спомняш ли си най-добрата си приятелка Емили?

Бебето изгука и отново задъвка гумения жираф. В гърдите на Емили се надигнаха чувства, които все още не бе готова да приеме и тя побърза да ги затисне обратно.

— Здрасти, Грейс. Харесва ми жирафът ти. — Тя леко го стисна и той изписука.

— Искаш ли да се качиш за малко в стаята ми? — извика Клоуи от стълбището. — Трябва да подготвя още две неща за интервюто ми. На Грейс нищо няма да й стане в люлката.

— Ами, добре. — Емили прекоси всекидневната. Старинният часовник във фоайето отби седем часа. — Къде са вашите?

Клоуи надникна над купчината кашони, струпани в коридора на втория етаж.

— Още са на работа. И двамата са адвокати — винаги са много заети. О, между другото, разказах за теб на татко. Той каза, че ще ти помогне за стипендията. Каза, че Университетът на Северна Каролина още търси добри плувци.

— Това е страхотно! — На Емили й се прииска да прегърне силно Клоуи, но все още не я познаваше достатъчно добре, за да изрази благодарността си по този начин.

Клоуи бутна вратата към стаята си, която беше украсена с плакати на прочути футболисти. Гол до кръста Дейвид Бекъм риташе топка. Миа Хем беше хваната в крачка по средата на терена, мускулите й изпъкваха великолепно. Клоуи взе една четка от бюрото си и разреса дългата си коса.

— Каза, че си се отказала от плуването през лятото, нали?

— Да.

— Нещо против да попитам каква е причината?

Емили беше изненадана от директния въпрос. И, естествено, нямаше да каже на Клоуи истината.

— О, просто трябваше да се оправя с някои неща.

Клоуи се приближи до прозореца и погледна навън.

— Ако досега не си познала, до миналата година играех футбол. — Тя посочи плакатите. — Но после изведнъж го намразих. Направо не можех да си представя, че ще стъпя на терена. Баща ми се чудеше какво не е наред. „Та ти обичаш футбола още от малка!“. И аз не можех да си го обясня. Просто вече не ми се играеше.

— И как го приемат вашите сега?

— По-добре. — Клоуи отвори гардероба си. Дрехите й бяха грижливо сгънати и подредени по рафтовете, а най-отгоре бяха струпани кутии от стари настолни игри — „Монопол“, „Улики“, „Капан за мишки“. — Но им трябваше доста време, за да стигнат дотук. Междувременно се случиха и други неща, които им помогнаха да се примирят.

Тя отново затвори вратата. Внезапно Емили забеляза следи от избелели надписи с молив на стената до гардероба. Джена. До чертичките на стената бяха отбелязани височина, дата и възраст.

Емили седна отмаляла на леглото. Това сигурно бе стаята на Джена.

Клоуи разбра какво е видяла Емили и се сепна.

— Ох, отдавна се каня да го боядисам.

— Значи… знаеш? — попита Емили.

Клоуи отметна кичур кестенява коса от лицето си.

— Доста време спорих с нашите относно купуването на тая къща — притеснявах се, че може да има лоша атмосфера. Но те ме убедиха, че всичко ще бъде наред. Това е нещо като престижен квартал и не искаха да изпуснат добрата сделка. — Тя нахлузи през глава един червен пуловер и погледна Емили. — Познавала си ги, нали? Момичето и момчето, които са живели тук?

— Аха — наведе поглед Емили.

— И аз така си помислих. — Клоуи прехапа долната си устна. — Аз всъщност те познах. Но не знаех дали искаш да говориш за това.

Емили залюля крака, без да знае какво да отговори. Разбира се, че Клоуи ще я познае. Всички я познаваха.

— Добре ли си? — попита Клоуи притеснено и седна до нея на леглото. — Онези неща с приятелката ти звучат ужасно.