— Дразнят ме — призна си тя.

— Всичко трябва да е както трябва, нали?

— Харесва ми да е по моята. — Двусмислицата й допадна. Тя протегна ръка. — Аз съм Спенсър.

Той я стисна крепко.

— Зак.

Името й прозвуча познато. Тя отново обърна внимание на изсечените му скули, на културния му маниер на разговор и стоманено сините му очи изведнъж й се сториха познати.

— Чакай малко. Зак идва от Закъри, нали?

Той сви устни.

— Само татко ме нарича така. — После я погледна подозрително. — Защо питаш?

— Защото трябва да вечерям с теб тази вечер. Моята майка и твоят баща са… — Тя разпери ръце, защото думата „гаджета“ въобще не й се вписваше в ситуацията.

Зак имаше нужда само от минутка, за да смели информацията.

— Ти си една от дъщерите?

— Аха.

Той я погледна.

— Защо ми изглеждаш позната?

— Познавах Алисън Дилорентис — призна си Спенсър, посочвайки телевизора. Там продължаваше историята за смъртта на Али. Нямаше ли някакви по-важни новини за излъчване?

Зак щракна с пръсти.

— Точно така. С приятелите ми решихме, че ти си готината.

— Наистина ли? — изписка Спенсър. Дори по-готина от Хана?

— Леле. — Зак прокара пръсти през косата си. — Луда работа. Въобще не ми се идваше на тая вечеря. Мислех си, че дъщерите на приятелката ще бъдат…

— Снобки? — подсказа му Спенсър. — Скучни?

— Горе-долу. — Зак се усмихна виновно. — Но ти си готина.

Спенсър отново усети пърхане в корема.

— И ти не си зле. — После се сети нещо и посочи халбата му с бира. — През цялото време ли стоя тук? Баща ти каза, че си на курсове за напреднали.

Зак наведе глава.

— Трябваше да разпусна, преди да отида при него. Честно казано, баща ми ме стресира. — Той повдигна едната си вежда. — Запозна ли се вече с него? Сестра ми също е там, нали? Не мислиш ли, че са адски задръстени?

Спенсър се изкиска.

— Мама и сестра ми са същите. Всички се опитват да впечатлят останалите.

Барманът сложи пред Зак листчето със сметката му. Спенсър забеляза, че часовникът на стената показва 6:45. Нямаше я повече от петнайсет минути.

— Трябва да се връщаме, не мислиш ли?

Зак затвори очи и изпъшка.

— Трябва ли? Защо вместо това не избягаме? Да се скрием във Филаделфия. Да хванем самолета за Париж.

— Или Ница, може би — предложи Спенсър.

— И Ривиерата ще свърши работа — обяви възторжено Зак. — Баща ми има вила в Кан. Можем да се скрием там.

— Знаех си, че има причина да се срещнем — подкачи го Спенсър и палаво го потупа по ръката.

Зак я улови за китката и леко я погали с палец. Наведе се напред и леко навлажни устните си с език. Спенсър си помисли, че ще я целуне.

Когато се връщаше с танцувална стъпка обратно в залата, краката й едва докосваха земята. Но когато минаваше под арката, нещо я накара да се обърне. Лицето на Али отново проблесна на екрана. За миг й се стори, че снимката оживява и й се усмихва, сякаш Али надничаше от малката квадратна кутия, за да види какви ги върши Спенсър. Усмивката й изглеждаше по-зловеща от обичайното.

Думите на Зак звъняха в ушите й. „Или имаш изключително добро сърце, или съвестта ти не е чиста“. Той беше прав: Спенсър беше дарила билетите си за шампионата по бейзбол, защото смяташе, че не заслужава да отиде след всичко, което беше направила. В първите няколко минути, след като разбра, че е приета в Принстън, тя също обмисляше да се откаже, защото не бе сигурна дали и това е заслужила, докато не осъзна колко безумна е тази мисъл.

Безумна беше и мисълта, че момичето от екрана е нещо повече от снимка. Али беше изчезнала завинаги. Спенсър отново се взря в екрана с присвити очи. До после, кучко. След това изпъна рамене, обърна се и тръгна след Зак към масата.

6.

О, всички онези несигурни красиви момичета

— Изненада! — прошепна Майк, когато в понеделник следобед се плъзна на мястото до Хана в голямата зала. — Взел съм „Токио бой“!

Той разтвори голямата найлонова кесия, пълна с рула суши.

— Как се сети? — изписка Хана и грабна двете пръчици. На обяд не беше яла нищо, след като реши, че нищо от предлаганото в закусвалнята на „Роузууд дей“ не става за ядене. Стомахът й ръмжеше ядосано.

— Винаги знам какво искаш — рече закачливо Майк и отметна бретона си, който му влизаше в очите.

Те мълчаливо се заеха със сушито, мръщейки се на второкурсничката, която репетираше песен от „Уестсайдска история“ на сцената. Обикновено занималнята се провеждаше в една от класните стаи в най-старото крило на „Роузууд дей“, но миналата седмица таванът беше протекъл и накрая бяха принудени да се преместят в залата — по същото време, когато ученичките от долните класове провеждаха репетициите си. Как може човек да си напише домашните, когато е принуден да слуша това фалшиво пеене?

Въпреки ужасните гласове, театралната зала си оставаше едно от най-любимите места на Хана в училище. Някакъв богат спонсор беше осигурил достатъчно пари, за да я направят да изглежда като някой театър на Бродуей; седалките бяха облечени във виолетов плюш, таванът беше висок и богато украсен с гипсови фигури, а осветлението на сцената определено правеше някои от по-трътлестите момичета от хора да изглеждат поне с три килограма по-слаби. Някога, когато Хана и Мона Вандерваал бяха най-добри приятелки, двете често се промъкваха на сцената след училище и подскачаха наоколо, преструвайки се на прочути актриси от някой популярен мюзикъл. Това беше преди Мона да откачи и да се опита да я прегази, разбира се.

Майк загреба едно калифорнийско руло и го напъха цялото в устата си.

— И така. Кога е големият ти телевизионен дебют?

Хана го погледна безизразно.

— А?

— Рекламата на баща ти? — напомни й Майк, дъвчейки усърдно.

— А, това ли. — Хана лапна мъничко уасаби и очите й се насълзиха. — Убедена съм, че репликите ми веднага са били изрязани.

— Може пък да не е така. Изглеждаше страхотно.

На сцената група момичета се опитваха да пеят в хармония. Все едно слушаха група мяукащи котки.

— Рекламата е само за татко, Изабел и Кейт — промърмори Хана. — Точно това иска той. Идеалното му семейство.

Майк избърса едно зрънце ориз от бузата си.

— Всъщност той не каза точно това.

Оптимизмът му започваше да й лази по нервите. Колко пъти двамата с Майк бяха обсъждали баща й? Колко пъти е общувал отблизо с Кейт? Но това им беше проблемът на момчетата: понякога имаха емоционалната задълбоченост на бълха.

Хана си пое дълбоко дъх и погледът й се зарея безцелно над главите на насядалите пред нея ученици.

— Единственият начин да участвам в някоя реклама е, ако сама се погрижа за това. Може би трябва да се обадя на онзи фотограф.

Пръчките на Майк паднаха в скута му.

— Онзи позьор, който през цялото време точи лиги по теб? Сериозно ли говориш?

— Името му е Патрик Лейк — рече сухо Хана. Беше й казал, че изглежда невероятно пред камерата и е засенчила Кейт, и доведената й сестра го беше чула. Това бе любимата й част.

— Защо го наричаш позьор? — попита тя след малко. — Той е абсолютен професионалист. Иска да ми направи снимки и да ме свърже с някоя модна агенция. — По време на обедната почивка тя бе проучила Патрик в Гугъл, беше разгледала качените му във Фликр фотографии и връзките към Фейсбук. На уебстраницата си Патрик беше посочил, че работи за няколко списания и че прави модни фотосесии за „Филаделфия сентинъл“. Освен това имаше същото име като Патрик Демаршелие, любимият моден фотограф на Хана.

— По-скоро е професионален подмазвач. Той не иска да те уреди като модел, Хана. Иска да уреди себе си с теб.

Хана зяпна от изненада.

— Значи не вярваш, че мога да подпиша с модна агенция?

— Не съм казал нищо такова.

— Каза го, повече или по-малко. — Хана му обърна гръб, изпълнена с гняв. — Според теб всеки, който се приближи до мен, иска само да ме закове, така ли? Не съм достатъчно красива, че да ме вземат насериозно.

Майк затвори очи, сякаш изведнъж бе получил пристъп на мигрена.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Навлеците се лепят само по красивите момичета — такива като теб. Ако беше някоя грозница, въобще нямаше да ти обърне внимание. Но този тип е гаден. Напомня ми за онзи откачен художник, който се беше лепнал за Ариа, когато бяхме в Исландия.

Хана се вцепени, досещайки се веднага за кого говори Майк — художникът се беше изтърсил до тях в един бар в Рейкявик и веднага беше обявил Ариа за своя муза.

— Ей сега ще й пратя един есемес — продължи Майк, измъквайки телефона от джоба си. — Обзалагам се, че тя ще ти каже същото.

Хана го улови за ръката.

— Няма да пращаш на сестра си никакви есемеси! — сопна му се тя. — Вече не сме приятелки, ясно ли е?