Sara Shepard - Не питай, не казвай

Познавате ли човек, който има девет живота? Като онзи смелчак, който миналото лято си счупи седем кости, но някак си успя да вкара най-много голове за отбора си по лакрос. Или като онази двулична кучка, която седи до вас в часа по геометрия — макар да преписва на контролните и да прецаква приятелките си, тя никога не пада по гръб. Мяу.

Връзките също могат да имат девет живота — какво ще кажете за онова ви гадже, с което непрекъснато се карахте и се събирахте цели две години? Или за тъй наречената ви най-добра приятелка, която непрекъснато ви погаждаше номера, а вие винаги й прощавахте? Никога не сте й обръщали окончателно гръб, нали? Макар по-добре да го бяхте направили.

Четири красиви момичета от Роузууд се изправиха лице в лице с една стара приятелка-враг, която смятаха за мъртва — погълната от пламъците. Но досега би трябвало да са разбрали, че нищо в Роузууд не свършва окончателно. Всъщност някои отдавна изгубени приятелчета продължават да живеят, за да получат точно онова, което искат.

Отмъщение.

— Последната, която скочи, плаща вечерята! — Спенсър Хейстингс затегна връзките на банския си и изтича към ръба на скалата, под която се плискаше най-красивият тюркоазнозелен океан, който беше виждала. А тя беше виждала много, защото семейство Хейстингс бяха посетили буквално всеки един от карибските острови, включително малките, до които се стигаше само с частни самолети.

— Зад теб съм! — извика Ариа Монтгомъри, изрита от краката си хавайските чехлички и бързо зави дългата си, синьо-черна коса на кок. Не си направи труда да свали гривните от ръцете си или обеците, които подрънкваха на ушите й.

— Дайте път! — Хана Мерин прокара ръце по тесния си ханш — дано все още да беше тесен, след огромното плато с пържени миди, което беше опустошила при посрещането им в Ямайка.

Емили Фийлдс просна тениската си върху един голям плосък камък и тръгна след тях. Когато застана на ръба и погледна надолу, главата й се замая. Тя отстъпи назад и притисна ръка към устата си, докато световъртежът не отмина.

Момичетата скочиха от скалата и цопнаха в топлата тропическа вода едновременно. Те изскочиха на повърхността, разхилиха се — всички бяха победили и загубили! — и впериха погледи в „Скалите“, курортното селище, което се намираше високо над главите им. Розовата хоросанова сграда, в която се намираха стаите, студиото за йога, клубът по танци и спа салонът, се издигаше към облаците. Гостите на хотела или мързелуваха, излегнати в шезлонги на балконите си, или сърбаха коктейли на терасовидния покрив. Полюляваха се палмови дървета и се дочуваше чуруликането на островните птици. Отнякъде съвсем тихо се носеше интерпретация на парчето на Боб Марли „Песен за избавление“, изпълнявана на тенекиен барабан.

— Истински рай — прошепна Спенсър. Останалите измърмориха утвърдително.

Това беше идеалното място за почивка, съвсем различно от Роузууд, Пенсилвания, където живееха четирите момичета. Вярно, че филаделфийското предградие беше красиво като пощенска картичка и блестеше с гъстите си вековни гори, скъпи къщи, идилични пътечки, старинни хамбари и имения от седемнайсети век, но след всичко, което се беше случило няколко месеца по-рано, момичетата предпочетоха да сменят пейзажа. Искаха да забравят, че Алисън Дилорентис, момичето, на което толкова се възхищаваха и толкова обичаха, което беше модел за подражание на всички, едва не ги уби.

Но да забравят беше невъзможно, разбира се. Въпреки че оттогава бяха минали два месеца, спомените все още витаеха в главите им, призрачни сънища обсебваха нощите им. Алисън отново ги хващаше за ръцете и казваше на всяка една от тях, че не е близначката й Кортни, както твърдяха родителите им, а е най-добрата им приятелка, която се е върнала от отвъдното. Отново ги канеше в семейната вила край езерото Поконос с твърдението, че това ще е идеалното място за повторното им събиране. Отново си спомняха как малко след пристигането им Али ги отведе в спалнята на втория етаж и ги помоли да й позволят да ги хипнотизира, също както в онази нощ в седми клас, когато изчезна. Как затръшна вратата, заключи я отвън и пъхна под нея бележка, в която разкриваше точно коя е… и коя не е.

Името й наистина беше Али. Но се оказа, че те всъщност никога не са били приятелки с истинската Али. Момичето, което написа бележката в къщата край езерото, не беше същото момиче, което извади Спенсър, Ариа, Емили и Хана от дълбините на невзрачността на благотворителния бал в началото на шести клас. Нито бе момичето, с което си бяха разменяли дрехи и клюки, с което се бяха конкурирали и което следваха със сляпо обожание в продължение на година и половина. През цялото време с тях бе Кортни, представяща се за Али, която бе откраднала живота й малко след започването на шести клас. Тази Али, истинската Али, беше една непозната. Момичето, което ги мразеше с всяка фибра в тялото си. Момичето, което беше А., злият изпращач на есемеси, който беше убил Иън Томас, беше подпалил гората зад къщата на Спенсър, беше вкарал момичетата в затвора, беше убил Джена Кавана заради това, че знаеше твърде много, и беше убил близначката си Кортни — тяхната Али — в онази съдбовна нощ в края на седми клас, по време на гостуването им у Спенсър. И който им подготвяше още нещо.

Веднага щом момичетата прочетоха последното ужасяващо изречение от писмото, те надушиха дим — истинската Али беше поляла къщата с газ и беше палнала клечка кибрит. Те едва успяха да се измъкнат навреме, но Али нямаше този късмет. Когато къщата избухна, тя все още беше вътре.

А дали наистина беше така? Носеха се слухове, че е жива. Цялата история беше излязла наяве, включително размяната на близначките, и макар тя да бе хладнокръвна убийца, някои хора продължаваха да се възхищават на истинската Али. Получаваха се сигнали, че Али била забелязвана в Денвър или Минеаполис, или Палм Спрингс. Но момичетата се опитваха да не мислят за това. Животът им трябваше да продължи. Вече нямаше от какво да се страхуват.

Върху надвисналата скала се появиха две фигури. Единият беше Ноъл Кан, гаджето на Ариа; другият бе Майк Монтгомъри, неин брат и приятел на Хана. Момичетата заплуваха към изсечените в камъка стъпала.

Ноъл загърна Ариа в голяма пухкава хавлия, върху която с червен конец бе избродиран надпис „Скалите, Негрил, Ямайка“.

— Много си секси с този бански.

— Да бе, да. — Ариа наведе глава и огледа бледите си крака. Определено не беше толкова секси, колкото русокосата богиня от плажа, която по цял ден мажеше дългите си ръце и крака с олио за почерняване. Дали не беше зърнала днес Ноъл да я оглежда, или това беше просто продукт на параноичната й ревност?

— Сериозно говоря. — Ноъл я щипна по дупето. — Обещала си ми да се къпем голи през тази почивка. А като отидем в Исландия, искам да се топнем голи в онези геотермални езера.

Ариа се изчерви.

Ноъл я смушка с лакът.

— С нетърпение очакваш да идем, нали?

— Разбира се! — Ноъл беше изненадал Ариа с билети за нея, него, Хана и Майк; четиримата щяха да пътуват заедно до Исландия на разноски на свръхбогатото семейство Кан. Ариа просто нямаше как да откаже — след като Али, тяхната Али, беше изчезнала, тя беше прекарала три идилични години в Исландия. Но някъде дълбоко в себе си тя изпитваше странна неохота, зловещо предчувствие, че не трябва да ходи. Не беше сигурна защо.

След като момичетата облякоха плажните си рокли, саронги и, в случая на Емили, с няколко номера по-голяма тениска „Ърбан Аутфитърс“ с думите MERCI BEAUCOUP1, щамповани отпред, Ноъл и Майк ги поведоха към тропическия ресторант на покрива на хотела. Край бара се бяха струпали множество други младежи, дошли също на почивка, флиртуваха и пиеха текила на екс. В ъгъла се кискаха група момичета, облечени с къси роклички и обувки на високи токчета. Високи, загорели момчета с летни шорти и прилепнали потници, обули на босо маратонки „Пума“, надигаха бири и обсъждаха спортни теми. Въздухът беше наелектризиран от обещанията за късни срещи, пиянски спомени и нощно къпане в басейна на хотела.

Във въздуха пулсираше и още нещо, което четирите момичета усетиха веднага. Освен възбудата, разбира се… там се усещаше и намек за опасност. Това бе една от онези нощи, в които всичко щеше да бъде чудесно… или ужасно.

Ноъл се изправи.

— Питиета! Какво искаме?

— „Ред страйп“ — отвърна Хана. Спенсър и Ариа кимнаха утвърдително.

— Емили? — обърна се Ноъл към нея.

— За мен безалкохолна бира — каза Емили.

Спенсър я прегърна през рамо.

— Добре ли си? — Емили не си падаше особено по купоните, но беше наистина странно, че дори по време на почивката не си позволяваше да се отпусне.

Емили притисна длан към устата си. После се надигна тромаво от мястото си и тръгна към малката тоалетна в ъгъла.

— Просто трябва да…

Всички я проследиха с погледи как лавира между двойките на дансинга и бързо се шмугва зад розовата врата. Майк присви очи.